“Трябва да се научиш, Томи, кога да говориш и кога – не…”

Из романа “Утре” на Радостина А. Ангелова и Александър Станков, издателство Софтпрес.

“Няколко дни преди да се появи на сбирката на театралния кръжок майка ми ме подложи на подробен разпит за него. За пръв път от години се интересуваше в такива детайли какво се случва в училище. Обикновено минаваме с въпроса „Как мина днес?“ и отговора „Добре“. За да отвърна спонтанно по различен начин, или трябва да е станал апокалипсис, или да имам поне две двойки за срока.

Досега нито едното се е случвало, нито другото.

До края на пети клас разказвах подробно и с удоволствие как е минал денят ми в училище. То все още беше повече забавление за мен, отколкото задължение както е сега. Родителите ми обаче бяха денонощно заети – майка ми с кафенетата, баща ми с ентия си проект/фирма/стартъп (излишното се зачертава) – и не ме слушаха. Понякога дори не се опитваха да го скрият.

Гласът ми се търкаляше покрай ушите им, но аз бях достатъчно малък, за да продължавам да се надявам на вниманието им и да упорствам.

Трябва да се научиш, Томи, кога да говориш и кога – не. Това ме съветва и днес ту единият, ту другият.

Да де, ама при все че те са постоянно ангажирани, аз кога да се вместя? Може би трябва да си запиша час в приемното им време или в неделя следобед, но да не им отнема повече от десет минути, в които да обобщя ясно и накратко какво се е случило през седмицата. Като отчет на съвещание.

Благодаря, не искам.

Затова и си мълча.

Но тогава им се ядосвах. Ядосвам им се и днес, ако се замисля за онези дни, защото по цяла вечер ги слушах как обсъждат какво се е случило във фирмите и кафенетата и какво трябва да се направи оттук нататък. Или пък бяха на някаква суперважна бизнес среща. И винаги новата среща беше по-важна от всички предишни.

Значи аз можех да им слушам глупостите, а те не бяха в състояние да ми отделят десет минути, за да им разкажа.

Там е работата, че аз бях (и съм) този без избор.

С времето ми стана все едно дали ще говоря за училище, или не. Накрая минахме към изключително удобната за всички ни формула Как мина? – Добре.

Онази вечер майка ми беше необичайно любопитна за театралния кръжок. Някак си бе разбрала, че нещо не е наред, защото ѝ личеше фалшивото спокойствие. Поднесох ѝ свободно съчинение, само внимавах да не се оплета в собствените си измишльотини. Изглежда, не ми се бе получило, щом след дни цъфна в училище.

Всъщност не е никак лесно да излъжа майка ми по две причини: първо, защото в работата си тя трябва да разпознава кога някой служител крие истината, и второ, защото ми е майка.

Ако майките бяха продукт на „Майкрософт“ или „Епъл“, щяха да имат листовка с техническите характеристики, която щеше да започва със:

Не се опитвайте да я лъжете.

Нашите специалисти са я програмирали така, че да хване всяка лъжа,

която ти, нехранимайко, се опитваш да й пробуташ!

Сигурно някой ден ще се наложи да обяснявам на мама какво съм правил през следобедите, в които уж бях на кръжок, защо съм я лъгал и т.н. Надявам се обаче да разбере всичко това от друго място, защото някак ми липсва желание да разказвам. Ако просто една вечер си дойде бясна, накара ми се и накрая аз обещая, че това няма да се повтори, ще бъде най-добре.

Утре ела десетина минути по-рано, моля те.

Трябва да говорим за Никол.

Получих съобщението от Ади. Дълго се чудех какво е станало, та ме вика по-рано. Пък и защо да не може да ми го напише в чата?

Каза ми, че сутринта са щели да оперират кучето ѝ Перро… Но едва ли това е причината, тя така или иначе прие операцията и дори разтръби на всичките си приятели из фейсбук да стискаме палци.

Какъвто и да е поводът за съобщението, в мен проговаря тревожен глас… Майка ми би се надявала да е на Орхан Памук или поне на Решат Нури, но аз знам отлично, че е на Али Раза от един отчайващо дълъг турски сериал, който гледах като малък ту с едната ми баба, ту с другата:

„Дано да е за добро!“

– Нали знаеш, че през декември е рожденият ден на Никол?

Ентусиазмът на Ади опира о неоновата лампа в училищния коридор. Говорим пред моята класна стая и още никой не се е лепнал за нас, повечето са сънени. Аз също се прозявам, затова въодушевлението на Ади ми се струва направо нереално.

Но от въпроса ѝ ми става почти обидно.

– Естествено…

– Имам идея. Но преди това…

Ненавиждам някой да ми говори така – на малки части. Все едно сме на финал на риалити шоу и водещият произнася всичко дума по дума, за да нагнети напрежението: „И сега… ще обявя… победителя… в нашето шоу… той… а може би тя… се казва…“

– Говори направо, недей да смилаш нещата на срички.

– Имай търпение де! Преди това искам да ти кажа, че Перро е жив и здрав и до края на седмицата ще си е у дома!

– Чудесно! Видя ли сега колко излишно се притеснява за него?

Вече ми е ясно защо Ади е толкова еуфорична. Наистина се радвам за кучето ѝ, виждал съм го на снимки: симпатичен пес, който бих се радвал да се мотае и вкъщи. Ама няма да ми се получи в този живот заради алергията на майка ми към косми.

– Така, така… А сега за Никол…

– Целият съм в слух.

– Сигурно ти е споменавала, че ще ходи на курс по рисуване в Сан Франциско през лятото? Дето го спечели от онзи конкурс миналата година, сещаш ли се?

Че ми каза – каза ми. Помня, че беше някакъв конкурс с голяма конкуренция. Вероятно наистина е бил миналата година. Но че курсът е точно в Сан Франциско… Беше наистина оттатък някой океан, защото трябваше да лети и това беше проблем.

Но с увереност отвръщам:

– Разбира се, че помня. Обаче я е страх да се качи на самолет. Дори беше проверила как се стига с кораб дотам.

– Именно! Измислила съм за рождения ден да ѝ подарим обиколка със спортен самолет!

– Моля?!

– Да! Виж, мисля, че така ще преодолее страха от летенето…

Съмнението ми пресреща ентусиазма на Ади на връщане от неоновата лампа. Що за идея е това?!

Но Ади не се спира:

– Над язовир „Искър“ правят такива обиколки. Проверих. На Никол ще ѝ е полезно, сигурна съм. Нека се качи, нека се повози, да види, че не е страшно. То, нали, горката, не е пътувала със самолет досега, откъде ще знае дали наистина се бои…

Не се бях сещал за това – че страхът на Никол от летене е по принцип, а не защото се е случила неприятност по време на полет.

Ади не търпи да ме остави насаме с размислите ми, защото е стигнала до ключов момент:

– Ако и ти ми помогнеш да организираме всичко, на което искрено се надявам, ще се издигнеш в очите ѝ. Тоест и ти печелиш. Кажи „да“, хайде, Томи, моля те!…

Аз печалба не отказвам. Внезапно забелязвам смисъл в предложението на Ади, защото хем за Никол може наистина да е от полза цялата олелия, хем аз не трябва да си блъскам главата как да изпъкна пред нея, да я впечатля, тъй да се каже. Пък и точно се нуждая от нещо голямо, което да се татуира в съзнанието ѝ, а не там чайове, цветя, усмивчици, дрън-дрън.

Радикални мерки ми трябват, радикални!

– Предлагам да съберем пари от класа и каквото не достига, ще го платим ние двамата – продължава Ади.

Факт е, че парите не са проблем нито за семейството на Ади, нито за моето. Затова думите ѝ ми звучат все едно сме шефове на наркокартели и ще правим сделка. След малко очаквам въпроса „Къде е куфарчето?“.

– Сума? – тези обиколки надали се продават в магазин „Всичко за левче“…

– Към триста лева.

Ей, вярно нафтата е поскъпнала! Така де, керосинът. Триста лева! Да не би пилот от ВВС да пилотира този самолет?! Или вътре е оборудван с дискотека, джакузи, басейн и трамплин?

Ала „Райънеър“ надали кръжи над язовир „Искър“, така че алтернативните превозвачи отпадат.”

.

Из романа “Утре” на Радостина А. Ангелова и Александър Станков, издателство Софтпрес.

Още откъси от романа:

“Болна е майчината фантазия, катастрофирала кола е тя, а до колата – тяло. Твоето тяло, Томи…”

.

Всяко утре е обещание. „Утре” е обещание, изпълнено днес.

Албена е в края на четиридесетте. Успешно ръководи бизнеса си с кафенета въпреки рязката смяна на приоритетите в живота на съпруга й след преживения от него инфаркт. Синът й Тома е на шестнайсет – възраст, в която имаме отговор на най-сложните въпроси, но се блъскаме в дребните питания. Когато знаем какво е любовта, но мисълта за среща ни плаши. Обикновено успоредните прави в ежедневието на Албена и Тома неочаквано се преплитат, когато майката се включва в театралния кръжок на сина си. Докато учениците търсят пиеса за коледното тържество, Албена открива неочакван път към осем тийнейджърски истории.

Разказан от двама автори – майка и син, в две гледни точки, „Утре” е роман, насочен и към родителите, и към техните (пораснали) деца. История, която уж се потапя в плитките води на ежедневието, а го завихря така, че ни разкрива поглед към дълбокото. В „Утре” има усмивки, топлина и любов. И дванайсет ароматни описания на различни кафе напитки, които оставят дълъг послевкус в мислите. И зареждат с енергия за утре.

.

Радостина А. Ангелова е преподавател, доктор на техническите науки. Награждавана e у нас за поезия и разкази, победител е във Втория европейски конкурс за поетична книга на английски език (2011). Три поредни години е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку. Има издадени седем романа, сред които „Виенски апартамент”, „Афиши в огледалото” и „Бал в Мулен Руж”. „Утре” е първата й книга в съавторство с нейния син.

Александър Станков е на шестнайсет години и пред името му в конкурсите често стои „най-млад автор”. Ученик е в Немския отдел на 91 Немска езикова гимназия. Две негови стихотворения са отпечатани в детска антология на белгийското издателство Alquirelle (2011), печелил е награда в конкурса „Перо от Пеликан”. Негови разкази са включени в сборниците „Лабиринт на любовта” (2018) и „Под лъчите на слънцето” (2018). „Утре” е първият му роман.