“Чувствам се като крадец, отмъкнал най-ценното от една майка – времето, прекарано с рожбата й…”
Из романа “Нощ” на Камелия Кучер, издателство Хермес.
“Натискам звънеца, а тялото ми се е сковало от дългия път и от това, което се каня да направя. Изобщо не съм сигурен, че това е правилното решение, но друго няма.
Вратата се отваря светкавично, сякаш жената е стояла до нея в трепетно очакване на моята поява. Може и така да е.
Лъхва ме мирисът на уютен семеен дом с малки деца, в който се готви по три пъти на ден и непрекъснато се пере. Само че сега домът е пуст, с изключение на жената до вратата, и е смущаващо тих.
Няколко дълги секунди се гледаме мълчаливо – тя не помръдва, аз също. Не успявам да открия нищо от Лучия в чертите й. Може би единствено настоятелния поглед. Светлокафяв и леко влажен. Има красиво лице, макар да е твърде бледо и тревожно.
– Добър ден. – Прокашлям се. – Аз…
– Вие сте синьор Де Лука, нали?
Изрича го с такава надежда, все едно аз съм решението на всичките й проблеми, и мигом ми става неловко, понеже съм наясно, че изобщо не съм.
– Аз съм. – Протягам ръка. – Приятно ми е.
– Магдалена. – Жената свива устни. Притеснена е. Разбирам го по треперещата влажна ръка, която ми подава. – Моля, заповядайте.
Влизам в антрето, събличам палтото и развивам вълнения шал. Тя изчаква мълчаливо, сетне безшумно ме повежда към хола, където сядаме един срещу друг. Тишината ни поглъща.
Има моменти, когато безбройните въпроси, заседнали в гърлото, не ти позволяват да проговориш. Често най-трудна е първата дума.
– Искате ли… – Сепва се, посочвайки с пръст към кухнята. – Да ви предложа чай, кафе или вода?
– Не, благодаря.
Всъщност съм жаден, тъй като така и не спрях по пътя за вода, обаче ми се щѐ възможно най-бързо да приключа с разговора.
Магдалена кима разочаровано, сякаш се е надявала приготвянето на чай или кафе да й предостави нужното време да събере куража, който явно й липсва. Отново замлъква. Впива очи в лицето ми, а в тях прозират въпросите, които не знае как да ми зададе.
– Лучия е добре.
Устните й потрепват. Свива ги в неуспешен опит да го прикрие и накрая ги закрива с длан. От очите й потичат сълзите на напрежението, трупано през цялото това време, когато не е знаела къде е детето й. Честно да си призная, в този миг малко се ядосвам на Лучия, задето е такъв егоист.
– Извинете. – Хлипа. – Просто…
– Няма нужда да се извинявате. Разбирам ви напълно.
– Имате ли деца? – Впива в мен влажните си очи, а аз се опитвам да прикрия раздразнението от този въпрос. Защо хората все за това питат?
– Не.
Не успява да ми отвърне. Вади салфетка от джоба на жилетката и се заема да попива сълзите.
– Не й казах за нашата среща. Реших, че засега така е по-добре.
Кима. Все още държи салфетката върху очите.
– Вие… как се запознахте?
Пфу. Как сега да й обясня?
– Заварих я да рови в кофата ми за смет – давам направо.
Магдалена е сразена. Поглежда ме, като че ли съм я зашлевил.
– Не е толкова страшно, колкото звучи – бързам да поясня. – Живея доста отдалечено и покрай къщата ми рядко минават хора, затова веднага я забелязах. Няколко пъти мина по улицата, а една вечер я видях да ровичка в кофата. Усетих, че нещо не е наред, защото тя изглеждаше съвсем нормално момиче. И на следващата вечер оставих върху кофата една дървена дъска с храна.
– Божичко… – Смачква салфетката пред устата си. Явно устните й отново треперят.
– Добра храна – опитвам да смекча казаното. – Домати от градината на синьора Роси и прясно изпечен хляб от пекарната в града. Това й оставях. О, и сирене. Много хубаво сирене – подчертавам.
Поглежда ме, сякаш страдам от някакъв синдром. Сетне поклаща глава.
– Не мога да повярвам, че е ровила в кофа за боклук. Господи…
– Много чиста кофа, уверявам ви – уточнявам, а тя като че ли съвсем ме взема за лабилен.
– Благодаря – казва малко объркана. – За… храната и грижите за дъщеря ми.
– Няма проблем. Приятно ми е.
– Кое?
– Общуването с дъщеря ви. Тя е интересно дете.
На устните й се появява измъчена усмивка.
– Благодаря за тактичността.
– Не е тактичност. Наистина смятам така.
– Трудно дете е. – Въздъхва. – Винаги е била.
Кимам в съгласие.
– Разказа ми малко за… детството си.
– Искате да кажете, за баща й? – Същата измъчена усмивка.
– Да.
– Много го обича. Винаги много го е обичала. Много повече, отколкото някога е обичала мен.
– Не смятам…
– Не, не – прекъсва ме. – Не се чувствайте длъжен да ме убеждавате в противното. Знам, че е така. Баща й беше прекрасен човек. Всичко щеше да е наред, ако… ако още беше тук.
– Съжалявам за загубата ви.
– Да… – Подсмърча. Сега салфетката е долепена до носа й.
Известно време мълчим. Чудя се как да й призная, че трудно мога да убедя Лучия да се върне у дома.
– Искам само да е щастлива. – Въздъхва. – Искам да знам, че дъщеря ми е добре.
Не отговарям. Не съм сигурен дали, ако я уверя, че е добре далеч от дома, няма да я засегна.
– Добре ли е, синьор Де Лука? – Ето го. Същия поглед. Изпълнен с надеждата, че аз съм решението на този въпрос.
– Струва ми се, че да.
– Тя… у вас ли живее?
– Да. Намерих й работа в пекарната в градчето. Засега. Надявам се в един момент да успея да я накарам да се погрижи за бъдещето си.
Известно време се взира в мен, потънала в мълчание. Очите й блуждаят някъде през челото ми в опит да осмислят чутото. Не мога да си намеря място от неудобство. Чувствам се като крадец, отмъкнал най-ценното от една майка – времето, прекарано с рожбата й.
– Предполагам, че не иска да се върне у дома? – Звучи по-скоро като заключение, отколкото като въпрос.
– Не мисля, че още е готова. Съжалявам.
Кима.
– Тя е ваша дъщеря. Ако решите, че…
– Не. – Клати глава. – Не бива да става насила.
Отдъхвам. Изобщо не желая да си представям какво би означавало насила в света на Лучия.
– Вижте… нека поема разходите по нея. – Подсмърча. – Направили сте толкова много за детето ми, не зная дали има начин някога да успея да ви се отблагодаря.
– Не, моля ви. Няма нужда нищо да поемате, нито да ми благодарите. Не съм го направил насила. А и Лучия работи, така че поема разходите си сама. Аз просто й осигурявам подслон. И компания.
– Но…
– Моля ви, настоявам.
Замлъква. Изглежда дълбоко объркана.
– Но все нещо трябва да направя, нали така? Аз съм й майка. Не мога просто да не предприема нищо.
– Може би да проявите търпение? Понякога най-доброто действие е бездействието. – Старая се да не показвам колко неловко ме кара да се чувствам този откровен разговор.
– Вероятно сте прав. – Въздъхва. – Дали… мога ли да ви се обаждам?
– Разбира се. Колкото често желаете.
– Добре.
– Вижте ще се опитам да намеря път към нея. Ако ме разбирате?
Подсмърча. Очите й отново се наливат със сълзи.
– Баща й беше много добър човек. Най-добрият, когото познавам.
– Да, Лучия…
– Разказвала ви е, знам.
Кимам.
– Мисълта ми е… разбирам защо се чувства добре при вас. Напомняте й за него.
Сега аз я поглеждам като зашлевен. Никак не се чувствам като най-добрия човек, когото някой някога е познавал.
– Надявам се съдбата да е била благосклонна към вас – продължава. – Обикновено рядко се случва с добрите хора. Не знам защо.
Не отговарям. Позната буца засяда в гърлото ми. Както всеки път, щом помисля за теб и нашето минало.
Отчаяно искам да запаля цигара, ала ми се струва неуместно да замърсявам въздуха на измъчената жена срещу мен.
– Струвало ли ви се е някога, че изборите в живота носят и радост, и тъга? Рядко е само едното.
– Може би животът е това.
– Кое? – Не ме разбира.
– Радост в тъгата и тъга в радостта.
– Говорите като писател. – Усмихва се.
– Когато описваш живота, обикновено звучиш като писател – съгласявам се. – По-често на фантастични романи.
Тя дълго бърше носа и очите си с остатъците от подгизналата салфетка, кимайки на чутото. Едва се осмелявам да наруша тягостната тишина с извинението, че е време да тръгвам, защото: Чака ме много работа – нали разбирате, ние, пенсионерите, смятаме, че задачите, които сами си поставяме, винаги трябва да се изпълняват в дадения срок.“
Из романа “Нощ” на Камелия Кучер, издателство Хермес.
Още откъси от романа:
Камелия Кучер издава своя дебютен роман „Дом“ през 2018 г. след години пътуване по света. Живяла в Русия, Испания, Швейцария и Франция, тя завършва образованието си в Женева, преди окончателно да се завърне със семейството си в България.
Любовта към думите съпровожда целия живот на Камелия. Година след публикуването на „Дом“ читателите й ще могат да се насладят на втория й роман – „Нощ“. Една вълнуваща история, започнала в Рим по време на Втората световна война.
Рим, 1943 г.
В жестоките времена на войната едно момче с пъстри очи търси пътя към едно момиче с лунички, в което се влюбва от пръв поглед. Виторио копнее да стане част от света на Ева. Наблюдава книжарницата на баща й, запленен от всичко, което я заобикаля. Но една съдбовна нощ прекършва невинното им детство и стъпква мечтите им. Ева е отведена надалеч, а Виторио се чувства безсилен пред лицето на съдбата, смъртта и жестокостта.
Умбрия, 1991 г.
Виторио води тих и усамотен живот, докато един ден пътя му пресича непознато момиче с лунички, което му напомня миналото. Избягала от дома си, своенравната Лучия е познала болката от загубата също като него. В желанието си да й помогне, Виторио постепенно разголва душата си, връщайки се към спомените си за копнежите, отчаянието и любовта, озарила живота му. И решава да разкаже в книга историята на тази любов.
Една история за смелостта и страха, за приятелството и цената на щастието, за изборите в живота и силата на любовта. За предателството и прошката, която даваме на другите и на себе си.
