“Някой беше чул фразата за жена ми и я разпространяваше със светнали очи…”

Из разказа “Очила” от сборника “В търсене на холивудския прислужник” на Христо Добротинов, издателство Хермес.

“Разкопаването на гроба приличаше на дълбаене във времето. Всеки сантиметър спечена пръст отговаряше поне на десет години. Когато назъбените от употреба лопати отхвърляха поредния слой, пред очите на роднините се разкриваше нова светла ивица. Гробарите работеха бързо. За тях това беше златен период. Местеха старото гробище заради новите блокове около него. Блоковете бяха шест, етажите им бяха по дванадесет, отдалече те изглеждаха като близнаци – нови, безлични, приличащи на праисторически чудовища, – а старото гробище беше сгушено между тях – беззащитно, с остарели спомени и очукани паметници. И аз бях новодомец, но същевременно бях част от гробището. Там беше погребан дядо ми. Когато тръгна подписката за махане на старите гробове, не я подписах. Листовете разнасяше някакъв инженер, очилат, разбира се, и с къси мустачки. Това съчетание ми се струваше отвратително. “Не искате, така ли”, произнесе заплашително инженерът, когато отказах. “Не”, казах. “Значи децата ни да си играят до мъртвите?”, продължи атаката си инженерът. “Никой не ги кара”, рекох предизвикателно. “А вечер да се наслаждавате на блуждаещите огънчета?” “Какво лошо има?”, не отстъпвах аз. “Безотговорен и нагъл тип”, изстреля инженерът и трясна вратата. От коридора чух възмутените му стъпки и заплахата: “Аз пак ще се върна, няма да те оставя, тъй да знаеш, гробокопач”. Не разбрах защо ме изкара гробокопач, нямаше основание според мен, но за да се успокоя от арогантността му, излязох на балкона и запалих цигара. Долу белееше, или по-скоро сивееше гробището. Надгробните плочи бяха от камък, с избелели имена в горния им край. Някъде имаше малки квадратчета със снимки, но повечето бяха безлики. Вечерта падаше постепенно. Към полунощ излизаха пламъчетата. Отначало те се полюляваха като стрък на свещ, после тръгваха на разходка. Някои се събираха накуп, сигурно си приказваха нещо, сигурно се смееха или се караха, други бяха самотни и стояха тъжни, облегнати на гробищната ограда. Беше вълшебна загадъчна игра, бях сигурен, че някъде там, сред бляскащите светлинки, е и душата на дядо ми, мъчех се да отгатна дали е сред самотниците, или е център на най-голямата компания, нямах спомен за него – дядо ми беше починал далеч преди да се родя, а в рода ми не се говореше много за мъртвите – някаква странна традиция, която отрязваше миналото от настоящето. Призори огънчетата изчезваха – или бяха уморени от среднощните приключения, или зората просто ги заключваше във вечните им килии. Огънчетата като че ли най-много плашеха обитателите на новите блокове. Умни глави обясняваха, че това бил фосфорът от мъртвите тела, други вярваха в привидения, трети се кръстеха посред нощ и шепнеха с изсъхнали устни. А аз приемах цялата тази игра като реалност, за мен тя беше част от всекидневието, или по скоро от всекидневието ми, затова бях против махането на гробището – то беше моята връзка с миналото, а може би и със самия мен. Трудно е обаче да се пребориш с инженери. Инженерът е тъп, упорит и пробивен, даже и да има мустачки. Неговата цел е ясна, съмненията са глезотии, препятствията трябва да бъдат сринати и стъпкани с победоносен вик. Това беше инженерната философия. Разбрах, че съм надхитрен когато една вечер жена ми, мъкнейки в найлонов сак голям шаран, ми каза: “Вземи, очисти го, опържи го”. Шаранът още мърдаше. Женските заповеди са закон – неизпълнението се наказва. Взех остър нож, порнах корема на шарана, отвътре се изсипа воняща смес, изхвърлих я, после измих старателно тялото, нарязах го на парчета, овалях ги в брашно, леко ги посолих и почнах да ги мятам в големия чугунен тиган. “Браво – похвали ме жена ми, после се почеса по челото, – днес подписах някакво обръщение.” “Сигурно е било за мир в света или за правата на гейовете.” “О, боже – реагира жена ми, – колко си глупав, как съм те взела такъв, не беше за гейовете, а нещо за гробището.” Сега вече беше мой ред да скоча: “Моля? Какво за гробището, кой те кара да подписваш, кой?”. Жена ми се сепна, женската агресивност има своите предели, тя може да се разлива нашироко, но когато усети, че е минала границите на височина, изведнъж се свива уплашено в някой ъгъл. “Ами… един такъв с мустачки, каза ми: Само вие останахте, беше любезен, размахваше някакви листове.” “Подписала си, без да ме попиташ – извиках аз, – знаеш ли какво си направила, знаеш ли?” Гърдите ми се издуваха от гняв, слепоочията ми пулсираха, в това време шаранът загаряше в тигана, замириса на препържено олио и жена ми тактично отклони удара: “Ако искаш, дай да доопържа рибата”.

Така единствената опозиция срещу преместването на гробището беше преодоляна. Бях предаден – естествено, от собствената си жена. Инженерът беше победил – методично и подло – и сега подписката щеше да отиде в общината, там щеше да бъде гласувана, разбира се, и одобрена и в един хубав ден в ниското щеше да дойде булдозер, който щеше да срине останалите без наследници паметници, да подравни земята, чевръсти гробари щяха да изровят безименни кости, да ги струпат в единия край на вече бившето гробище и оттам да ги отнесат в някоя известна само на тях братска могила, върху която да побият накриво скован кръст.

Ала до този ден имаше още време.

Излязох да търся инженера. Той живееше в насрещния блок. “Аха”, посрещна ме юдата със злорада усмивка. “Излъгал си жена ми”, казах. “Ами като не ти е вярна…”, каза инженерът и ловко хлопна външната врата. Започнах за звъня, да удрям с юмруци, да се заканвам, да псувам на инженер, да крещя. Около мен се събра група любопитни съседи. Някой беше чул фразата за жена ми и я разпространяваше със светнали очи. “Човещина – каза един от съседите, – човещина” – повтори той. Инженерът израстваше в съседските очи. Разбрах, че бях победен.

Месец по-късно получих писмо от общината, в което ме уведомяваха, че ако искам, мога да прехвърля костите на дядо си в новите гробища – зад хълмовете на града. Даваха ми срок – два месеца.

Реших да действам бързо. Пламъчетата през нощите щяха да намаляват и първото, което трябваше да отплува, беше душата на дядо ми. Знаех: бързото сбогуване е най-безболезнено…”

Из разказа “Очила” от сборника “В търсене на холивудския прислужник” на Христо Добротинов, издателство Хермес.

Още откъси от сборника:

“Между минутите няма секунди, между часовете няма минути, между денонощията няма часове…”

“…нима бракът е крайната точка на щастието, отвъд която любовта е недосегаема?”

***

Героите на тази книга познават света – те нямат комплекси, но имат идея. Понякога тя е жалка и дребна, понякога обгръща цялата планета и в нейно име героите търсят този, който ще ги поведе към щастието. Авторът не мами в разказите си, защото знае, че щастливият край би звучал като лъжа. Не се опитва и да поучава. Скрити паралели с библейски мотиви вплитат българския контекст в нишките на историята. Надзъртането в отвъдното е съчетано с равното ежедневие.

Без да натрапва извод, все пак авторът го формулира директно по повод на несъстоялото се състезание по безсмъртие в разказа, дал заглавието на книгата: Никой не беше дорасъл за вечността и прошката, която получихме, не беше заради глупостта ни, а за да ни накара да обичаме повече.