“А толкова изгреви и залези отминаваха незабелязани…”

Из романа “Дневник на една изневяра” на Емилиос Солому, издателство ICU.

“Влагата се впиваше в костите му. За да се постопли, се завлече под навеса. Чувстваше се мръсен в тия прашасали дрехи, пропити от пот и нощна мъгла. Очите му се затваряха от умора, но тревогата го държеше буден. Слушаше монотонното тиктакане на часовника си и от време на време се улавяше, че брои секундите. Взираше се в небето, опитваше се да различи съзвездията, Касиопея, жилото на Скорпиона, мъчеше се да намери някакъв ориентир, нещо, което да му даде опора, да утвърди собственото му съществуване в тази непрогледна тъма. Жив човек ли беше, или творение на нечие въображение?

Стоеше сам-самичък в нощта, погълнат от сенки. Тропотът на копита от близките обори достигаше до него, сякаш идваше от дълбините на земята. Мина му през ум, че дяволът има кози крака. Що за абсурдна мисъл! В тоя лепкав мрак насред пустошта колко му трябваше на човек да повярва в такива суеверия. Към този свят ли принадлежеше, или към оня? Колкото и да си повтаряше, че няма от какво да се страхува, дойде и неговият ред. Страхът проби кожата му и тръгна по вените му. Час по час тръпки пропълзяваха по тялото му, втрисаше се, настръхваше целият. Там долу лежеше една жена, убита преди хиляди години. Имаше чувството, че край нея витаеха някакви мистични, невидими сили, които се надигаха, освободени от оковите си, и дебнеха в нощта. Той беше смутил вечния им сън, той ги бе изтръгнал от дълбините на праисторията.

От време на време се занасяше до ръба на изкопа. Палеше запалката си и оглеждаше скелета в прозрачния найлон. Костите ѝ светеха. Лежеше във вечния си дом, неподвижна, обречена завинаги на съдбата си там, в отвъдното – прав беше Кукулес, господин кмете. Горната част от скелета ѝ – премазана, краката – свити, тазът – леко повдигнат нагоре, гръбначният стълб – изкривен на една страна. Ако можеше да зърне, ако можеше да си представи изражението на лицето ѝ, щеше да види ужаса, който ще да я е сковал за миг, неистовата болка, преминала по тялото ѝ, преди душата да го напусне. Гледката пред очите му беше смразяваща до покруса, а той бе сам с нея, сам в безкрая на света. Изведнъж се почувства като герой в разказ на ужасите от онези, които е писал Едгар Алън По.

Пред себе си, в облака дим, който се надигаше от лулата му, видя майка си – държеше го за ръка и го влачеше, невръстен още, по улиците на Волос, мамо. Търсеше работа, а нямаше на кого да го остави. Бяха дошли от село като прокудени. Преживяха целия ужас на онези години, глада и недоимъка, които пратиха много хора в гроба. Майка му попита нещо в закусвалнята на площада, сигурно дали търсят човек да мие чиниите. Продължиха нататък и се озоваха пред един уличен стълб, от който висеше отсечена глава. Около нея жужаха огромни зелени мухи, лазеха по подпухналата кожа, по засъхналата кръв, мамо. Лицето беше злокобно, изкривено до неузнаваемост, очите, широко отворени, гледаха смъртта, която бе връхлетяла мигновено, за да прекъсне нишката на живота. Отгоре на една набързо скалъпена табела от картон бе написано името на убития: съзаклятникът… Беше още малък, не знаеше да чете, но отсечената глава се запечата дълбоко в съзнанието му – израз на зверска жестокост. Майка му побърза да закрие очите му с длан, прехапа устни и извърна глава да не гледа. Качи се на тротоара и ускори крачка. Мъчеше се да сподави стона, който се надигаше в гърдите ѝ, но не успя – чу се, сякаш идваше от отвъдното, от дълбок кладенец, от изконна черна дупка, която поглъща съдбите на хората. Майка му го теглеше след себе си, а той продължи да гледа назад към металния стълб, докато свиха зад ъгъла. Бяха минали много години оттогава, от този далечен ден, в който детството му внезапно свърши.

Така прекара нощта Дукарелис – в размисли за трудностите и пречките, които бе срещнал през живота си. Но ето че хоризонтът откъм Аморгос взе да порозовява. Вече различаваше билото на планината над гладкото като огледало море, обагрена в пурпурно от слънцето, което бавно изгряваше. Имаше чувството, че пред него се разкрива чудото на сътворението в онзи първи ден, когато светът се е появил от хаоса и непрогледната тъма. Колко красиво бе всичко сега. И колко възможности имаше човек да се наслади на тази магия. А толкова изгреви и залези отминаваха незабелязани…”

Из романа “Дневник на една изневяра” на Емилиос Солому, издателство ICU. Превод – Ирена Алексиева.

Още откъси от книгата:

“Първо я разпознава сърцето, а после разумът…”

“…мъж, жена, кафе, бугенвилия, червени цветчета, които се реят във въздуха…”

***

Йоргос Дукарелис, професор по археология от Атинския университет, се завръща в Малките Циклади двайсет години след археологическата експедиция, която го превръща в знаменитост и променя завинаги личния и професионалния му живот.

Предстои му още една експедиция, този път до дълбините на собствената му душа. Обикаляйки отново местата, на които някога е живял, сред спомените и невидимите нишки, които го свързват с три жени от далечното минало, близкото минало и настоящето, под яркото слънце на Егея, между скалите, безплодната земя, морето и  необятната синевина на небето, Дукарелис ще се опита да подреди живота си и да си припомни случилото се през онова решаващо лято.

Един роман на границата между минало и настояще за времето, неговата безпощадност, паметта, любовта и изневярата.

*

Емилиос Солому е роден през 1971 г. Завършил е история и археология в Атинския университет и журналистика в Кипър. Работил е като журналист в кипърски ежедневник, а понастоящем преподава история в гимназиалния курс. Прави първите си стъпки като писател с поредица от разкази, които са публикувани в литературни списания в Кипър и Гърция и са включени в антологии на съвременната проза. Автор е на романите „Плашилото“ (2000), „Като птичка бързо отлетя“ (2003), издаден на български език през 2013 г., „Брадва в ръката ти“ (2007), който е отличен с Държавната награда за литература на Република Кипър (издаден на български), „Дневник на една изневяра“ (2012), за който получава Наградата за литература на Европейския съюз, и „Омразата е половин отмъщение“ (2015). Негови разкази са преведени на английски и на български език, а предпоследният му роман е издаден в Полша и предстои да излезе в Албания, Германия, Македония, Сърбия, Словения, Турция и Унгария.