“Нищо по-мръсно, нищо по-трогателно не бях виждал през живота си…”
Из романа “Германия, мръсна приказка” на Виктор Пасков, издателство Сиела.
“Пристигнахме. Пресякохме късото разстояние от перона през чакалнята. Излязохме навън.
Следобедът бе синкав. В мъглата слънцето приличаше на дълго разлято йодено петно. Стоях, увит в стария италиански шушляк с прогорени по джобовете дупки от цигари. Изтръпнал от възторг. Стелеше се ситен дъжд. Попивах смътните очертания на старинните сгради. Островърхите покриви. Сивите стени с изпъкнали черни греди. Влажният неравен калдъръм. Двата кучешки зъба на тънката катедрала, озъбени дръзко и печално срещу вечността. Паметникът на някакъв отдавна умрял мъж в рицарска броня, с горда стойка и сляп поглед.
Дебелото небе дишаше тежко. Сивият му корем се изду. То се наниза върху готическите игли на черквите. И аз бях свидетел… Сърцето ми тупкаше в разрязания палец. Нищо по-мръсно, нищо по-трогателно не бях виждал през живота си.
Тръгнахме по кривите улички на Фрайберг.
Кръчма.
Кино.
Бакалия.
– Далече ли е…?
– Сега…
Разкопана улица.
Жълтеникав фенер мазно светеше до ямата на канализацията. Пипнешком преминах дървено мостче, което опасно се люлееше под стъпките ми. Зад ъгъла на улицата на двайсетина метра пред мен се издигаха няколко масивни сгради. Сърцето ми се разтуптя. Те отговаряха на мечтите ми. Красиви еркери, широки прозорци, малки палави балкончета. Гадаех в коя от тях е нашият апартамент. Все едно в коя! – те бяха солидни, сигурни, не излъчваха точно това, което ми бе необходимо в момента. Тръгнах към тях.
– Къде натам? – чух гласа на баща ми.
Обърнах се. Той стоеше пред ниска двуетажна сграда с паянтова врата. Подпухналата от влага мазилка се ронеше пред очите ми. Разкривени прозорци зееха мрачно. Дъждът течеше като водопад през пробития улук и се изливаше направо върху тротоара.
– ГЕСТЕХАУЗ* – каза той. – Това е ГЕСТЕХАУС. Тук живеем всички.
Стоях вцепенен пред тази руина с усмивка, замръзнала на лицето. “Кажи, че не е вярно! – идеше ми да крещя. – Кажи, че се шегуваш!” – но не крещях, само жално се усмихвах със същата усмивка, която лазеше по неговата физиономия на дрезденската гара.
– Вътре е уютно, ще видиш… – мърмореше той, мъчейки се да превърти огромен ключ в допотопната ключалка. Накрая тя изскърца и се отвори.
Широко преддверие, облицовано с неравни плочки. Жиците от електрическата инсталация висяха от изкъртените стени. Мрак. Миризма на мухъл. Миризма на пикоч.
– Пияните… – смотолеви той. – Нали кръчмата е наблизо… Вратата трябва да се заключва винаги. Заповед на Хайман. Имай го предвид! И още нещо… – той спря и зашепна, а думите му се ронеха мокри и тайнствени в мрака като лющещата се мазилка, – …никакви посещения на чужди лица след десет вечерта… особено жени… строго забранено… репутацията ми… хазяйката…
Катерехме се по разнебитените дървени стълби. Подпирах се с дясната ръка на изкривен парапет. Спряхме на първия етаж. Дълъг коридор. Десетина сиви врати, изправени като саркофази една до друга.
– Колегите очакват с нетърпение да се запознаят с теб… – продължаваше да шепне той. – Ние се уважаваме помежду си. Всички са музиканти от висока класа, виртуози. Ето тук – сочеше той в тъмното, – живее Семо челистът с жена си Нина. Тя е корепетиторка. Чака ги голямо бъдеще… Тук пък – тенорът Христо и жена му Сия, феноменално сопрано. Пяла е и в Берлин. Той е завършил в Италия. Това е вратата на чичо ти Драгомир Аврамов, нашия концертмайстор… аз му дължа много. Той беше диригент във военния ансамбъл, когато започвах кариерата си. На твоята възраст. Тук е Киро тромбонистът, той е малко особен. Тук… – Той сочеше и обясняваше, развеждаше ме от врата на врата, стъпките ни тихо скърцаха по дъсчения под, защото ходехме на пръсти, и аз – с тежкия куфар в ръка. Едностранното ми запознанство с българската колония ставаше все по-абсурдно; имах чувството, че съм в някаква гробница, катакомба и зад всички тези врати спят вечния си сън велики покойници, а аз съм част от техния сън. Цялата умора от пътешествието връхлетя върху мен, сграбчи ме за гърлото. Наоколо всичко се ронеше, лепнеше, простенваше.
–––––––––––––––––
*Странноприемница.”
Из романа “Германия, мръсна приказка” на Виктор Пасков, издателство Сиела.
Още откъси от романа:
“Какво се е случило с онзи, истинския, който е бързал да ме посрещне на дрезденската гара?
“Господи. Наистина ли си искал да седя тук, на тази кушетка, и да гледам през това стъкло?”
“Пасков не допуска грешен тон дори в привидно несъществени моменти и пасажи. За музиканта несъществен момент няма. Във всеки детайл е отпечатан сигурният му почерк. Героите му поглъщат света със сетивата си, вдишват го с миризмите му, пият секретите му, докато не стигнат до самата сърцевина на живота, до оголения му пулп. Това, което води нагоре, е онова, което води надолу. Надолу към съществуването отвъд социалните мрежи, отвъд морала, отвъд мисълта. Там, където най-после се чувстваш жив.”
Бойко Пенчев
“Плът, пот, дрога, алкохол, прах, страх. Дух, светлина, музика, талант, надежда в безнадеждността.
Германия, мръсна приказка е отвъднационалният български роман, който попива в кожата и нахлува в ноздрите, стича се по бедрата и кара зъбите да тракат в поразяващо реалистичния разрез на изгубеното поколение от края на 60-те, в което съвременността се оглежда с така плашеща лекота.
Има хора, които са чели “Германия, мръсна приказка”, и такива, на които им предстои да я прочетат.
За останалите не си струва да се говори.”
Димитър Стоянович
“Германия, мръсна приказка” – изригване, екстаз и триумф на младостта над нафталинения език на соца. Рок опера, минилитературен „Уудсток“, дръзко, все още кънтящо в ушите ми китарно соло – Виктор, безсмъртен грешнико, не бе роден да умреш. И не си.
„Въпреки живота – всичко е любов!“
Захари Карабашлиев
