“Играеха с буквите, както други момчета на тяхната възраст играеха с кубчета и колички…”

Из романа “Творецът на ангели” на Стефан Брайс, издателство ICU.

“Веднъж фрау Манхаут си позволи дързостта да поиска от доктор Хопе след лятната ваканция на 1987 година да пусне тризнаците на детска градина. През септември момчетата навършваха три. Тя се помъчи да обори аргументите, с които докторът на свой ред се помъчи да я убеди в правотата си.

– Още са малки – рече ѝ.

Тя му отвърна, че минималната възраст за записване е две и половина. Годините не били проблем.

Той изтъкна, че момчетата не са узрели за подобна крачка. Тя възрази – синовете му отдавна били готови да тръгнат на градина. Досега не била срещала деца, които да са така развити за възрастта си.

– Здравето им не го позволява. Уморяват се бързо.

Тя предложи да започнат на половин ден. И други така правели. Той възрази, че в градината синовете му можело да прихванат инфекции, на което тя отвърна, че рискът да се заразят у дома не е по-малък. Той млъкна, но не даде съгласието си.

След време фрау Манхаут повдигна темата за втори път и подчерта, че общуването с връстници е наложително за развитието на социални умения.

– Нали си имат един друг? – отговори доктор Хопе, а после добави: – На техните години и аз не общувах с деца на моята възраст.

Ето че отново се сравняваше със синовете си. Сякаш непременно държеше те да са като него. Шарлоте Манхаут реши да не увърта:

– Какви искате да станат, като пораснат?

Той ѝ отговори честно и това я изненада повече от самия отговор:

– Искам да продължат моето дело. Да го доизградят.

Типично за доктора. В това отношение той не беше изключение. Много родители очакваха от децата си да постигнат онова, в което самите те се бяха провалили.

– Значи трябва да ги пратите да се учат възможно най-рано – предизвика го тя.

Той обаче не отстъпи:

– Само да навършат шест, фрау Манхаут. Да им дойде времето за училище. Не и преди това.

Докато чакаше докторът сам да прозре ползата от учебните заведения, Шарлоте Манхаут започна да преподава на децата чрез игри. Напредъкът им я удиви. Момчетата се оказаха по-интелигентни, отколкото беше предполагала. След няма и четири седмици, през които се занимаваше концентрирано  с тях едва по два часа дневно – през останалото време шеташе, – Михаил, Гавраил и Рафаил се научиха да четат. Намерението ѝ не беше да им преподава четмо, но щом веднъж им показа как се подреждат буквите, момчетата сами затършуваха за думи за четене: из вестниците, списанията и книгите, по плакатите и в брошурите, върху опаковката на хляба, по етикетите на консервните кутии, по кашоните, накратко – върху всичко, на което имаше надписи. Хрумна ѝ да донесе от някогашното си училище няколко буквара и читанки, които едно време използваше в клас. За отрицателно време тризнаците изгълтаха учебниците с кориците. Играеха с буквите, както други момчета на тяхната възраст играеха с кубчета и колички.

Същото беше и с броенето. Щом ги научи на числата от едно до десет, момчетата започнаха да броят всичко и навсякъде със същата ненаситност, с която търсеха и буквите. Брояха ябълките в купата за плодове, яйцата в хладилника, копчетата на ризките си, книгите в библиотеката и скоро пожелаха да научат какво идва след десет и след това, и след това, така че не след дълго вече брояха до сто.

Този напредък не убягна на доктор Хопе. Въпреки това м отне два месеца да зачекне темата. През това време фрау Манхаут си мислеше, че ѝ е сърдит, задето в неговите очи тя всячески се опитва да му докаже, че Михаил, Гавраил и Рафаил непременно трябва да постъпят в детска градина. Затова и се изненада на коментара му и в първия момент предположи, че докторът има предвид домакинските ѝ задължения.

– Добра работа вършите, фрау Манхаут – подхвърли той.

Тя стоеше в коридора; канеше се да тръгва.

– Благодаря ви – отвърна кратко.

– С ваша помощ децата научават повече, отколкото съм очаквал. Отколкото съм смеел да се надявам.

– Заслугата е само тяхна. Поощряват се един друг. За тях ученето е просто игра – едва се сдържа да добави, че го правят, за да забравят мизерното си съществуване.

– Скромността ви е похвална – отбеляза доктор Хопе.

– Същото биха научили и от друга учителка. Пак с това темпо.

– Но не и в градината. Там биха си изгубили времето.

Забележката му я жегна. Изведнъж Шарлоте Манхаут осъзна, че усилията ѝ бяха дали да доктор Хопе ново оправдание да не изпраща децата в учебно заведение. Хрумна ѝ изход от ситуацията.

– Мога да помоля да ги запишат в по-горна група. Имахме веднъж такова дете.

Тя си спомни за Валери Тевене от Ла Шапел. Момиченцето изкара един срок в първи клас, но дотолкова напредна с материала, че през следващия срок го прехвърлиха във втори клас. Трети клас направо прескочи. Когато навърши десет, го преместиха в интернат в Лиеж. Тогава фрау Манхаут изгуби следите на малката. Синовете на доктора бяха дори по-зрели за възрастта си. Още на три години бяха застигнали шестгодишните. Фрау Манхаут нямаше представа дали подобно нещо въобще е позволено и възможно, но не се издаде пред доктора.

Той обаче поклати глава.

– Има време – и след дълга пауза, в която да си поеме дъх, добави: – Искам да им преподавате вие.

Молбата му я завари неподготвена. От една страна, се почувства поласкана, но от друга – използвана. Докторът се опитваше да ѝ наложи волята си.

– Естествено, ще ви увелича заплатата – заяви той с тон, който подсказваше, че не приема отказ.

– Ами ако не се съглася?

Чудно ѝ беше дали ще потърси друг човек.

– Тогава ще му мисля. Но предпочитам да се съгласите.

Тя се поколеба. Притесняваше се да не изрече нещо погрешно.

– Изненадахте ме, хер докторе. Нужно ми е време да помисля.

– Очаквам да ми съобщите утре. В интерес на децата е, фрау Манхаут. И на останалите. На всички останали.

Тя не го разбра.

– Какво имате предвид? Кои останали?

– Хората.

Фрау Манхаут го погледан въпросително, но както във всеки техен разговор, и сега очите му сочеха надолу. Не му се връзвай, напомни си тя, нека си нарежда. Децата, те са важни. Техният интерес. Само той. в това отношение е прав.”

 

Из романа “Творецът на ангели” на Стефан Брайс, издателство ICU. Превод от нидерландски – Мария Енчева.

*

От международнопризнатия фламандски автор Стефан Брайс – един мрачен и мистериозен роман, който със сигурност няма да остави читателя безразличен

Волфхайм е забравено от Бога местенце, скътано между Белгия, Германия и Нидерландия. След двайсетгодишно отсъствие в селото се завръща доктор Виктор Хопе заедно с невръстните си тризнаци, белязани от смущаващи физически несъвършенства. Хопе крие бебетата от чужди погледи, докато бавачката им Шарлоте не започва да подозира, че около добрия доктор витаят мрачни тайни. На фона на нарастващата подозрителност на селото, завесата на миналото се повдига и разкрива едно плашещо настояще.

Творецът на ангели е смразяваща история, която изследва моралните граници на науката и религията. Зловещ разказ в традицията на Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд и Франкенщайн, който разкрива плашещата амбиция на един мъж да създаде живот и да опровергае законите на природата.

*

Стефан Брайс (1969) е белгийски писател, който пише на нидерландски. Има педагогическо образование и известно време работи като учител. Започва да пише през 90-те и постепенно превръща писането в своя единствена професия. Международния си пробив прави със звездния роман Творецът на ангели (2005), който се чете настървено от читатели на над 20 езика, като само в оригинал тиражите са вече 50. Романът носи на автора си и редица престижни литературни награди у дома и в чужбина, включително номинация за International DUBLIN Literary Award. Брайс е автор на сборници с есета и романи, най-новият от които, Без любов, излиза през септември 2019 г.