“…усети как раздразнението й се покачва със скоростта на живак в нагорещен термометър…”

Из романа “Слънчева буря” на Оса Ларшон, издателство Емас. Превод – Радослав Папазов.

“В адвокатската кантора „Майер и Дицингер“ Ребека пое телефонната слушалка от Мария Таубе.

„Муминтрол“, каза Мария. Можеше да е само един човек. Пред очите й се появи изображението на кукленско лице с чип нос.

– Ребека Мартинсон.

– Сана е. Не знам дали си слушала новините, но Виктор е мъртъв.

– Да, току-що чух. Съжалявам.

Ребека взе несъзнателно една химикалка от бюрото и написа на жълто лепящо се листче – „кажи не! НЕ!“.

От другата страна Сана Страндгорд си пое дълбоко въздух.

– Отдавна не сме се чували, но ти все още си най-близката ми приятелка. Не знаех на кого да се обадя. Аз открих Виктор в църквата… ти може би си заета?

Заета, помисли си Ребека и усети как раздразнението й се покачва със скоростта на живак в нагорещен термометър. Що за въпрос? Сана наистина ли очакваше някой да й даде положителен отговор?

– Как ще съм заета, щом се обаждаш за това – отвърна меко тя и притисна ръка към очите си. – Ти, казваш, си го намерила?

– Беше ужасяващо. – Гласът на Сана звучеше ниско и равно. – Отидох до църквата към три часа сутринта. Чакахме го да дойде на гости за вечеря, но така и не се появи. Реших, че просто е забравил. Знаеш какъв е, като се моли сам в църквата – забравя и за времето, и за пространството. Често му повтарям, че можеш да си такъв християнин на млади години, но не и ако трябва да се грижиш за деца. Тогава имаш време да се молиш само докато седиш на тоалетната.

Тя замълча за миг и Ребека се почуди дали осъзнава, че говори за Виктор, сякаш все още е жив.

– Посред нощ обаче се събудих – продължи Сана, – нещо се беше случило, чувствах го.

Помълча и започна да тананика псалм: „Господ пази всички, които Го обичат.“

Ребека опита да си фокусира погледа върху премигващия текст на екрана пред нея. Буквите обаче се отделиха от редовете, прегрупираха се и изобразиха ангелското лице на Виктор Страндгорд, покрито с кръв.

Сана Страндгорд подхвана отново с глас, наподобяващ тънък слой лед. Ребека познаваше този глас. Под светещата му повърхност бушуваха тъмни студени води.

– Бяха му отрязали ръцете. А очите му, о, всичко беше така странно. Обърнах го. Тилът му беше съвсем… Мисля, че полудявам. И от полицията ме търсят. Идваха сутринта, но казах на момичетата да не мърдат и не отворихме. Полицията смята, че аз съм убила собствения си брат. Взех момичетата и се махнахме от вкъщи. Ужасно ме е страх. Всеки момент ще се срина. Но това не е най-лошото.

– А какво? – попита Ребека.

– Когато го намерихме, Сара беше с мен. И Лова също, но тя спеше в шейната отвън. Сара е в шок. Не говори. Опитвам се да установя някакъв контакт с нея, но тя само седи, гледа през прозореца и си приглажда косата зад ушите.

Ребека усети как коремът й се свива.

– За бога, Сана. Потърси помощ. Обади се в психиатрията и помоли да ви приемат по спешност. И ти, и момичетата имате нужда от подкрепа в момента. Знам, че звуча драматично, но…

– Невъзможно е и ти го знаеш – проплака Сана. – Мама и татко ще ме сметнат за побъркана и ще настояват да ми вземат децата. Да ти напомням ли какви са. А и енорията е против всякакви психолози, болници и тем подобни. Никога не биха проявили разбиране. Не смея да говоря с полицията, те само ще влошат нещата. Не смея да си вдигам и телефона, да не би да е някой журналист. Боже! Колко досадни бяха всички, които започнаха да звънят веднага след пробуждането му. Бил побъркан, бил халюцинирал, какво ли не твърдяха.

– Разбираш обаче, че е изключено да останеш настрана от всичко това – отбеляза Ребека.

– Не мога да се справя, не мога да се справя – промълви по-скоро на себе си Сана. – Извинявай, че ти се обадих и ти загубих времето, Ребека. Оставям те да си вършиш работата.

Ребека изпсува наум. Мамка му стара.

– Ще дойда – въздъхна тя. – Трябва да се свържеш с полицията. Ще дойда да ти правя компания, ок?

– Ок – прошепна Сана.

– В състояние ли си да караш? Можеш ли да отидеш до къщата на баба в Куравара?

– Ще помоля един приятел да ме закара.

– Добре. През зимата там няма никой. Вземи Сара и Лова. Помниш къде е ключът. Запали камината. Ще дойда следобед. Ще издържиш ли дотогава?

*

Ребека затвори телефона, но продължи да го зяпа. Чувстваше се празна и объркана.

– Боже, направо не е за вярване – простена отчаяно тя пред Мария Таубе. – Дори не беше нужно да ме моли.

Ребека си погледна часовника. Затвори очи, пое си въздух през носа и изправи глава, после издиша през устата и отпусна рамене. Не за първи път Мария я виждаше да го прави. Преди преговори, преди други важни срещи или когато оставаше по цели нощи на работа, пришпорена от краен срок.

– Как си? – попита Мария.

– Не бива да си позволявам да изпитвам каквото и да било – поклати глава Ребека и погледна през прозореца, за да избегне разтревожените очи на Мария. Прехапа силно устни от вътрешната страна. Дъждът бе спрял.

– Миличка, не е нужно винаги да си перфектна – каза меко Мария. – Понякога е за предпочитане да се отпуснеш и да покрещиш малко.

Ребека скръсти ръце пред коленете си.

Да се отпусна, помисли си тя. Какво се случва, ако човек осъзнае, че не спира да пропада? И не може да спре да крещи? Изведнъж ставаш на петдесет. Наблъскан с опиати. Заключен в лудница. С незамлъкващ в главата ти писък.

– Беше сестрата на Виктор Страндгорд – изненада се и се учуди колко спокойно звучи. – Тя го е намерила в църквата. И тя, и двете й дъщери се нуждаят от помощ. Ще си взема отпуска и ще ида при тях за няколко дена. Ще си нося лаптопа и ще работя оттам.

– Този Виктор Страндгорд е бил важна клечка там горе, а? – попита Мария.

Ребека кимна.

– Имал е близка среща със смъртта и след това цяла Кируна изпадна в някаква религиозна истерия.

– Спомням си. Вечерните вестници го отразиха широко. Разправял, че бил в Рая и че там човек не се наранявал, ако падне, защото земята го обгръщала в прегръдка. Звучеше ми прекрасно.

– Мхм – потвърди Ребека. – Били го изпратили обратно към земния му живот, защото Бог имал големи планове за християните в Кируна. Щяло да настъпи голямо пробуждане и да се разпространи по целия свят. Чудеса щели да се случат, стига енориите да се обединят и да вярват.

– В какво да вярват?

– В Божията сила. Във видението. Накрая тези, които повярваха, се обединиха и създадоха нова енория, Извора на силата. И после цялата червена Кируна се превърна в голям център на пробуждането. Виктор написа книга и тя беше преведена на много езици. Прекъсна учението си и започна да проповядва. Енорията построи нова църква, Кристалната църква. Целта беше да наподобява ледената църква и ледените скулптури, които правят всяка зима в Юкасйерви. Но главно не биваше да напомня за старата църква на Кируна, защото тя беше ужасно мрачна вътре.

– Добре де, а ти? Ти участва ли във всичко това?

– Аз бях в Църквата на мисията още преди злополуката с Виктор. Така че участвах от самото начало.

– А сега? – попита Мария.

– Сега съм езичник – усмихна се безрадостно Ребека. – Свещениците и висшите духовници ме призоваха да напусна енорията.

– Това пък защо?

– Дълга история.

– Ок – колебливо я изгледа Мария. – Как мислиш, ще реагира Монс, когато му съобщиш с толкова кратко пред¬известие, че ще отсъстваш?

– Никак. Просто ще ме убие, разчлени и ще нахрани рибите в залива Нюбрувикен с тялото ми. Ще говоря с него веднага щом дойде, но първо ще се обадя на полицията в Кируна, за да не закопчаят Сана. Тя не би могла да го понесе.”

 

Из романа “Слънчева буря” на Оса Ларшон, издателство Емас. Превод – Радослав Папазов.

Още откъси от книгата:

“Дълги редици от празни закачалки се раздвижиха като беззвучни камбани…”

“Изпитваше непреодолимо желание да залови убиеца…”

***

Първият случай от преведената на повече от 20 езика поредица за Ребека Мартинсон

*

Полярна нощ в далечния шведски Север. Оскверненото тяло на млад пастор лежи върху пода на църквата, която сам е основал. А в черното небе над малкия град висят яркоцветните спирали на Северното сияние…

„Биде вечер, биде утро, ден първи.“

Смразяващо начало на смразяващ роман, първият на известната днес Оса Ларшон, който ѝ донася престижната награда на Шведската академия на криминалните автори за литературен дебют и я превръща в международна литературна сензация.

*

Ребека Мартинсон се завръща в Коруна, родното място, което позорно е напуснала преди години. Зад завръщането на адвокатката от Стокхолм стои сериозна причина – нейната приятелка от детството, крехката и лабилна Сана, има нужда от помощ. Брат ѝ е станал жертва на брутално убийство и разследващите са я поставили начело в списъка на заподозрените. Ребека има задачата да разсее булото на вината, обвило Сана, и да отхвърли обвиненията на амбициозния прокурор и решителната полицайка, работещи по случая. Но за да помогне на приятелката си, тя трябва да преживее отново мрака на миналото си в Коруна. Да се впусне в плетеница от алчност и заблуди, търсейки истинския убиец на мъжа, на когото се е възхищавала, за да стигне до прозрението, че едва ли някога го е познавала. Убиец със зловещ, неочакван мотив…

*

​„Впечатляващ… убедителен трилър от талантлива дебютираща романистка.“ Буклист

​„Ларшон изобразява героите си с хапливо остроумие и описва градчето им с дълбоки, атмосферни детайли.“ Къркъс Ревю

​„Книгите на Оса Ларшон са малки чудеса.“ Ди Цайт