„Какво се е случило с онзи, истинския, който е бързал да ме посрещне на дрезденската гара?

Из романа „Германия, мръсна приказка“ на Виктор Пасков, издателство Сиела.

 

„От какво се срамуваше?

Защо очите ти гледаха с услужливия кокершпаньолски поглед?

Какво те пречупи?

Не, няма да захленча сега „…татко, татко, защо ме изостави…“. Един-единствен упрек няма да чуеш от мен. Не се надявай. Само това искам да зная – какво се е случило с онзи, истинския, който е бързал да ме посрещне на дрезденската гара? Кола ли го е блъснала? Трамваят ли го премаза? Или никога не го е имало?

 

С всяка измината крачка лицето му ставаше все по-неспокойно. Когато приближи съвсем – пред мен стоеше стар четиридесет и седем годишен човек, с когото имах далечна прилика.

– Е, хайде… добре дошъл… как пътува? – Той понечи да ме прегърне, но забеляза вирнатия ми нагоре палец и усмивката му се стопи.

– Какво означава това? – строго попита той. – Пак ли твоите истории?

– Здравей, татко! – Аз тържествено се поклоних, за да му възвърна самочувствието.

– Документите ти наред ли са поне? Имай предвид, че всичките ти документи трябва да са изрядни… това тук не е България. Говорил съм с хер Дице от полицията, ще го видиш. Извънредно симпатичен човек, акуратен, той трябва да ти продължи визата, но ако документите не са в ред…

– Наред са, не се безпокой – отвърнах. – Само че…

– Какво? Така си и знаех! Няма да мина без едно „само че“!

– Не, бе… Искам да кажа, че съм гладен. Няма ли някаква будка наоколо, кренвирш или нещо такова… – Очите ми бяха втренчени в пулсиращата реклама на „Банхофсгастщете“. Страшно бях гладен. През целия път не можах да хапна нищо от превъзбуда и нетърпение и сега гладът издуваше корема ми като балон; ако не хапнех веднага нещо, щях да излетя наистина нагоре към тези железни конструкции, по които преди броени мигове ми се искаше да се катеря от щастие.

– Да идем в ресторанта – реши той. – Днес си ми гост… Правят хубава супа. ГУЛАШСУПЕ на немски. Чувал ли си? НЕ? Внимавай, не хвърляй угарката на перона. Това в Германия не е прието. – Той грабна куфара и забърза напред, извинявайки се на всеки срещнат: „Ентшулдиген зи… ентшулдиген зи…*“.

– Най-важното е да усъвършенстваш езика – говореше той, докато преглъщах тлъстата ГУЛАШСУПЕ. – Докъде го докара с немския? Можеш ли да водиш елементарен разговор?

– Мога да водя и сложен – похвалих се с пълна уста. – Мога да дам интервю!

– Тук никой няма да ти иска интервю. Избий си това от главата. Забрави интервюта, телевизия, вестници – всичко. Най-добрият съвет, който мога да ти дам, е: забрави средата, в която си живял! Ти започваш от нулата. Все едно че се раждаш отново…

– Какво започвам от нулата? – наострих уши.

– Това е друг разговор… нека стигнем първо във Фрайберг. Какво исках да кажа? А, да: езикът. Немците много мразят, когато им говориш с акцент. Те са коректен народ. Ние, славяните, имаме ужасен акцент. Въобще ние…

Докато баща ми обсъждаше качествата на славяните, аз се оглеждах наоколо и попивах първите впечатления. Заведението бе претъпкано. В ъгъла до портала се търкаляха спящи туристи с раници. Пъргави келнери с пълни подноси ловко ги прескачаха и отрупваха масите с бири. Толкова бира не бях виждал през живота си. Отгоре, точно над главата ми, тържествено светеше грамаден лампион. Чуваха се далечен грохот и пухтене на локомотиви.

Европа.

Един мънкащ старец до мен бутна с лакът бирата си, чашата се търкулна на масата и тънка струйка потече по шлифера ми.

Разглеждах стареца с ъгълчето на окото. Той бе нахлузил върху себе си два опърпани пуловера – един зелен и един розов, брадясалото му лице бе неподвижно, с изключение на устните, които мърдаха и оформяха неразбираеми думи. Имаше окаян вид. Влязоха група войници. Те пееха дрезгаво „халиииии, халоооооо“, влачейки крака и смучейки бира от бутилките. Коланите им висяха. Униформите бяха разкопчани и целият им външен вид говореше, че няма сила на света, която би могла да им се опре.

– …Германия е могъща страна… – Заслушах се отново в разсъжденията на баща ми. – Няма значение, че е разделена на две. Ако ще да я разделят на десет, пак ще си остане могъща, защото има култура и традиции… Така че на теб ти е предоставен уникален шанс. Дай си сметка за това. Знаеш, че съм дошъл тук заради теб, не заради себе си. Но аз не мога да ти поднеса бъдещето на тепсия…

Влязоха още войници. Препъваха се нарочно в краката на спящите. Заваляха ругатни и ритници. Туристите свиха крака и пак заспаха. Старецът до мен клюмна. Брадата му удари масата. Ръцете му увиснаха към пода.

– Какво му стана? – уплаших се.

Баща ми сви устни и отдръпна гнусливо стола от масата.

– Поляк. Идват тук без документи, без визи, уж търсят работа. Кой ще даде работа на такъв? Пиянстват, плюскат, скандалничат… После хващат влака и – обратно в Полша. Викат им „хлебарки“. Плъзнали са из цялата страна. Паразити и черноборсаджии. Заради тях не могат да ни понасят и нас… Срам и позор!

– Йешче Полска не сгинела… – запя старецът под масата.

– Наяде ли се? – разбърза се баща ми. – Да се махаме. Влакът за Фрайберг тръгва съвсем точно!

 

Влакът за Фрайберг тръгна съвсем точно. Бе претъпкан. Останахме в коридора. Реших да седна върху куфарите, но той ми каза, че това в Германия не е прието. Застанахме до прозореца.

Смъкнах стъклото и погледнах назад. Бе някак… епично. Сякаш излизахме бавно от утробата на гигантски прилеп. Опушени ребра, разперени около мръсно стъкло, и челюст, разчекната срещу града, в която вагоните се плъзгаха напред-назад като черни спагети в дупки от избити зъби.

Пред очите ми изплуваха буквите „ДРЕЗДЕН – ХАУПТБАНХОФ“.

Нещо ме стисна за гърлото. Беше ми за пръв път. Погледнах баща си с благодарност. Все пак, ако не беше той… И кой знае? – Може би наистина грижата за мен го е съсипала така… само да не беше това притеснение, тези поклони, тези усмивки!

Мина контрольорът. Поиска билети. Докато той подаваше неговия, аз ровех за своя. Проклетият билет го нямаше. Пък и трудно се рови с една ръка.

Баща ми се притесни. Плувна в пот. Свали шапка и започна да обяснява ситуацията. Контрольорът слушаше с каменно лице. Аз ровех. Баща ми се отчая. Клекна, разтвори куфарите и започна също да рови.

– Поляци? – попита онзи.

– Боже господи! – Баща ми се изправи с червено от срам лице. – Да не си пътувал без билет?

– Ето… – извадих всички билети от джоба на шлифера, но бях готов да се закълна, че преди минута не бяха там.

Контрольорът ги продупчи и отмина. Синя вена пулсираше на слепоочието на баща ми.

– Нали ти казах? Нали ти казах? – повтаряше той. Тук има ред, РЕД! Нали те питах за документите! Видя ли какво стана?

– Какво?

– Помислиха ни за поляци, това!

Замълчах виновно. Бях готов да догоня човека с униформата и да му обясня на най-изискан немски, че не съм поляк, който ще се наплюска, напие и ще вземе обратния влак…

 

–––––––––––––––––

* Извинявайте… извинявайте.

 

Из романа „Германия, мръсна приказка“ на Виктор Пасков, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Нищо по-мръсно, нищо по-трогателно не бях виждал през живота си…”

“Господи. Наистина ли си искал да седя тук, на тази кушетка, и да гледам през това стъкло?”

 

„Пасков не допуска грешен тон дори в привидно несъществени моменти и пасажи. За музиканта несъществен момент няма. Във всеки детайл е отпечатан сигурният му почерк. Героите му поглъщат света със сетивата си, вдишват го с миризмите му, пият секретите му, докато не стигнат до самата сърцевина на живота, до оголения му пулп. Това, което води нагоре, е онова, което води надолу. Надолу към съществуването отвъд социалните мрежи, отвъд морала, отвъд мисълта. Там, където най-после се чувстваш жив.“

Бойко Пенчев

 

„Плът, пот, дрога, алкохол, прах, страх. Дух, светлина, музика, талант, надежда в безнадеждността.

Германия, мръсна приказка е отвъднационалният български роман, който попива в кожата и нахлува в ноздрите, стича се по бедрата и кара зъбите да тракат в поразяващо реалистичния разрез на изгубеното поколение от края на 60-те, в което съвременността се оглежда с така плашеща лекота.

Има хора, които са чели „Германия, мръсна приказка“, и такива, на които им предстои да я прочетат.

За останалите не си струва да се говори.“

Димитър Стоянович

 

„Германия, мръсна приказка“ – изригване, екстаз и триумф на младостта над нафталинения език на соца. Рок опера, минилитературен „Уудсток“, дръзко, все още кънтящо в ушите ми китарно соло – Виктор, безсмъртен грешнико, не бе роден да умреш. И не си.

„Въпреки живота – всичко е любов!“

Захари Карабашлиев

Реклами

One thought on “„Какво се е случило с онзи, истинския, който е бързал да ме посрещне на дрезденската гара?

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: