“В очите им аз бях крадецът, който е отнел плът от плътта им…”
Из романа “Живот в скалите” на Мария Лалева, издателство Книгомания.
“След няколко дни с Марина отидохме при моя добра приятелка. Адвокат Комитова, както я наричахме всички. И сега не мога да си спомня малкото ѝ име. Тя беше жена, която черпеше енергия направо от въздуха, и понякога се шегувах, че ме хваща морска болест от кипежа ѝ. Освен това тя ми е длъжница. Животът ми така се стече след нахлуването на Павел в него, че почти всяка среща с нея през последните години завършваше с брак за мен. Следващия път ще ми кумува, ако законите ѝ отново ме принудят да се оженя.
– Михаиле, аз работя със законите, но не ги измислям – обясняваше тя с онзи спокоен равен тон, който адвокатите изработват с годините практика. – Твърдя само, че съдът ще бъде много по-благосклонен, ако майката и кандидатът за осиновител имат сключен граждански брак. А и за мен ще бъде много по-лесно да ускоря процедурата и да задействам всичките си контакти, за да имаме бърз резултат. Доколкото разбрах, бързаме, нали?
– Да – отговори Марина.
– Мога ли да попитам защо, може би ще успея да бъда полезна.
– Едва ли… Имам рак, адвокат Комитова. Цялото ми тяло е в разсейки, не ми остава много. Вдовица съм. Съпругът ми загина малко след раждането на сина ни. С Михаил искаме детето да остане тук и той да го отгледа. Не зная точно колко време ми остава, но не е много. Затова ще направим всичко необходимо, за да стане осиновяването по възможно най-бързия начин.
Каза го стегнато, без драма. Адвокат Комитова преглътна мъчително тази новина. След кратка пауза рязко прибра емоциите зад сключените си вежди и върна професионалния си тон:
– Много съжалявам да чуя това. Кой друг знае за заболяването ви? Детето? Роднините? Приятели? Общоизвестен факт ли е? Питам, защото е много важно. За процедурата по осиновяването е задължително да запазим заболяването в тайна. Още нещо… – Пак направи пауза, въздъхна и продължи. – Длъжна съм да предупредя, че е възможно някои роднини да предявят претенции за попечителство над детето, дори след осиновяването, когато…
– …няма да съм между живите – помогна ѝ Марина.
– Да, съжалявам, но трябва да изговорим и предвидим всякакви хипотези. Ще загърбя деликатността, на която обичайно много държа. Родителите на починалия ви съпруг, братя, сестри, вашите родители могат да предявят подобни претенции. Случаят никак не е безобиден, нито заплахата от такова действие – хипотетична. Биологичният баща на детето има живи родители, нали?
– Да. Има и брат. С голямо семейство.
– Длъжна съм да предвидя най-лошия вариант, Марина. Ще бъда директна. Михаил пие. Това е общоизвестен и достатъчно обсъждан дори в пресата факт. Детето остава при осиновител без доходи на този етап, с репутация на злоупотребяващ с алкохола и без кръвна връзка с момчето. Независимо че с осиновяването те се превръщат в кръвни роднини – баща и син, по закон съществува вероятност тази репутация да даде основание на съда да лиши Михаил от упражняване на родителски права при жалба на някого от останалите кръвни роднини. Освен това вие двамата имате голяма разлика във възрастта. Детето е малко. Ще имат достатъчно основания да поискат попечителство и да лишат Михаил от упражняване на родителски права, дори и да не предизвикат дело за разсиновяване. Загубили са сина си. Вашият син е последното, което им е останало след него. Те имат своите права по закон като баба и дядо на момчето. Въпросът е дали след вашата… смърт – буквално издиша струя въздух, докато го произнесе – няма да поискат повече от тези права върху детето. Как се казва малкият?
– Павел.
– Павел – повтори Комитова и продължи малко по-емоционално. – Аз познавам Михаил много добре, но съм длъжна да ви попитам като майка. Сигурна ли сте в това, което предстои да направим?
– Напълно. Повярвайте ми, нямам никакво колебание, нито съмнения, че детето ми ще расте обичано и обградено с много внимание и смях, че душата му ще си е у дома при Михаил, Луиза и Демир, че те ще създадат за него точно този свят, който аз бих му осигурила. Свят на обич и красиви думи, много мъдрост и в същото време хумор и лекота. Михаил и Павел се обичат. Тях двамата съдбата ги събра, не аз.
– Добре. Тогава да започваме. Като начало сключете граждански брак още тази седмица. Трябва да се съберете да живеете в едно жилище. Ще дойдат на проверки и наистина трябва да изглеждате като младоженци, доколкото е възможно. А когато наближи… Ох, трудно ми е, съжалявам – дори заекна желязната адвокатка. – Когато наближи краят, е добре да поговорите с родителите – и вашите, и на бащата на Павел, както и с брат му, за да сме сигурни, че всички те ще приемат вашата воля Михаил да бъде бащата на Павел.
– Ще ги предупредя. Моите родители са разведени и не живеят в България. Едва ли ще създадат проблем. Когато се влоша много, ще разговарям и с родителите на Симеон – така се казваше бащата на сина ми. Ще им кажа, че това е последната ми воля – Михаил да отгледа Павел тук, в този град. Не допускам някой да прояви такава жестокост, че да пожелае да откъсне детето от това място и от тези хора.
Но проявиха. Криехме от Павел, докато беше възможно, но нямаше как да не разбере. Наложи се да го разпитват психолози, служебни лица от разни комисии, експерти, трябваше да преминем и през още много други безумни процедури. Ядосвах се, че го причиняват на детето. Макар че той самият бе съвсем наясно с мъката на баба си и дядо си, както и с тяхното неразбиране на ситуацията. Съдебната битка с родителите на баща му се проточи почти година. Бяха тъжни хора и им съчувствах. Разбирах ги. Не бяха длъжни да ме харесват, още по-малко – да ми вярват, че мога да обичам детето и да се грижа за него. Все пак аз съм Михаил К. – голямата пияна звезда от близкото минало, която избра да живее като клошар и почти просяк. Да, вече имахме прекрасна къща, от която аз притежавах цял етаж, имах доходи от наеми, но не бях истинският баща на детето. А и бях почти на тяхната възраст. В очите им аз бях крадецът, който е отнел плът от плътта им.”
Из романа “Живот в скалите” на Мария Лалева, издателство Книгомания.
Още откъси от романа:
“Нещо ми подсказа, че и тя бе имала своите мръсни прозорци…”
“Беше нощта на моя най-важен въпрос и моя най-важен отговор…”
Неизлечимо болна млада жена и малкият й син пристигат в Стария Созопол. Тук се запознават с няколко души, които скоро стават тяхно семейство: Михаил – бивш популярен актьор и настоящ пияница, Демир – мъдър и благ старец, Луиза – борбена и импулсивна арменка, и баба Настасия – ясновидка и гадателка. От този миг животът на всички се преобръща, а съдбите им се преплитат необратимо в любов, раздяла, смърт, прошка, мистика и усещане за предопределеност.
Драматичната история на ръба между философията и притчата провокира читателя да си задава въпроси, да открива своите лични отговори и да изживее цяла палитра от човешки емоции – от сълзи до смях, от страдание и усещане за загуба до тържество на красотата, любовта и истината.
“Роман за въпросите и отговорите по житейския ни път.
За въпросите, които е добре да зададем първо на себе си.
И за отговорите, които си дължим, за да продължим. Различна, многопластова и емоционална книга. Откровена и вълнуваща.
Роман за прошката и волята за промяна. Усещане за красива книга. Убедителен дебют на популярната поетеса и киносценарист Мария Лалева в прозата.
Смела заявка за сериозна литературна интерпретация на човешките взаимоотношения и избори.”
Георги Тошев, журналист
Мария Лалева е поет и сценарист. Има две стихосбирки: “Личен архив” (2014) и “Не съм ви ближна” (2016), сценарист е на филма “Дамасцена”, а “Живот с калите” е първият й роман.
