“Пада като сянка върху мен…”

Из романа “Наръчник на оптимиста” на Матю Куик, издателство Емас..

“Жената, която ръководи рецитала, обявява имената ни и този път аплодисментите са малко по-оживени отколкото в началото на състезанието. Преди да легна по гръб на сцената, поглеждам дали Джейк или Клиф не са се появили със закъснение, но като се обръщам към публиката, виждам само нажежените до бяло прожектори, насочени към мен. Дори не успявам да се замисля и музиката зазвучава.

Пиано – бавно и тъжно.

Започвам ужасно протяжното си лазене към центъра на сцената, използвайки само ръцете си.

Мъжкият глас пее: “Обърни се…”

Бони Тайлър отвръща: “Понякога се чувствам самотна, но ти никога не идваш”.

В този момент Тифани дотичва и ме прескача като газела или някое друго красиво и изящно животно. Докато двата гласа продължават да си разменят реплики, Тифани изпълнява своите елементи: тичане, скачане, превъртане, обръщане, плъзгане – модерни танци.

Барабаните се включват, аз ставам и правя с ръце голям кръг, та хората да разберат, че аз съм слънцето и съм изгрял. Движенията на Тифани също стават по-пламенни. Бони Тайлър наближава припева: “Заедно можем да стигнем до края на света; твоята любов пада като сянка върху мен” и тук идва време за първата поддръжка. “Не знам какво да правя и винаги съм в мрак.” Тифани е над главата ми; твърд съм като скала; справям се безгрешно. “Живеем в барутен погреб, а пускаме искри.” Започвам да въртя Тифани, докато тя прави шпагат във въздуха, а Бони Тайлър пее: “Тази вечер се нуждая от теб! Вечността започва от днес! Вечността започва от днес!” Правим 360-градусово завъртане и когато Бони Тайлър изпява: “Някога потъвах в любовта ти, а сега потъвам в мрака”, Тифани се превърта в ръцете ми и аз я полагам на пода, все едно е мъртва, а аз – слънцето – я оплаквам. “Няма какво да кажа, пълно затъмнение на сърцето ми.”

Музиката отново се засилва и тя скача на крака, носи се из сцената толкова красиво.

Песента продължава и аз пак правя с ръце големи, бавни кръгове и, доколкото мога, изобразявам слънцето. Знам хореографията отлично – до степен спокойно да си мисля за други неща, докато танцувам, а именно: колко страхотно се справям, и то без голямо затруднение, и колко жалко е, че близките и приятелите ми не са тук, за да ме видят как хубаво танцувам. Едва ли ще получим най-големите овации от публиката – особено след като Челси Чан явно е довела всеки един член на семейството си – но вече се надявам да спечелим. Тифани е прекрасна и докато прелита покрай мен отново и отново, започвам да й се възхищавам по съвсем нов начин. Дава всичко от себе си за състезанието и показва непозната за мен своя страна. Ако докато репетирахме в студиото й през последния месец, плачеше с тяло, тази вечер направо ридае неконтролируемо с тялото си и човек трябва да е от камък, за да не почувства мъката й.

И сега Бони Тайлър изпява: “Заедно можем да стигнем до края на света” – значи е време за втората поддръжка – най-трудната – затова клякам и слагам опакото на ръцете си върху раменете. Музиката се засилва, Тифани се обляга на дланите ми и когато Бони Тайлър изпява: “Наистина се нуждая от теб тази вечер”, Тифани присвива колене, а аз напрягам мускулите на краката си и я изтласквам нагоре възможно най-бързо, протягам ръце, вдигам длани. Тифани полита нагоре, прави пълно завъртане, пада в обятията ми и докато припевът заглъхва, ние се взираме в очите си. “Някога потъвах в любовта ти, сега потъвам в мрака. Няма какво да направя, пълно затъмнение на сърцето”. Тя се строполява като мъртва, а аз – бидейки слънцето – залязвам, тоест пак лягам на пода и използвам само ръцете си, за да запълзя бавно назад и да изляза от светлината на прожекторите, което ми отнема почти цяла минута.

Музиката заглъхва.

Тишина.

За секунда се тревожа, че никой няма да ръкопляска.

А после изведнъж цялата зала избухва в аплодисменти.

Тифани се изправя, ставам и аз. Точно както репетирахме толкова много пъти, хващам Тифани за ръка и се покланям, а през това време аплодисментите се усилват и публиката става на крака.

Толкова съм щастлив, но същевременно съм и тъжен, защото никой от семейството и приятелите ми не дойде да ме подкрепи – изведнъж обаче чувам скандиране за Орлите, най-шумното през целия ми живот.

– О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

Поглеждам към задните редици и забелязвам не само Джейк, Кейтлин и мама, но и Скот, и дебелаците, и цялата Инвазия от Азия. Всички носят фланелки на Орлите и аз се засмивам, когато започват да скандират:

– Баскет! Баскет! Баскет! Баскет!

Рони гордо ми се усмихва от първия ред. Погледите ни се срещат и той вдига палци. Вероника също се усмихва и малката Емили се усмихва, госпожа Уебстър едновременно плаче и се усмихва и аз осъзнавам, че танцът ни наистина й се е сторил много красив – достатъчно, че да заплаче.”

 

Из романа “Наръчник на оптимиста” на Матю Куик, издателство Емас.

Още откъси от романа:

“Обичаш ли чуждестранни филми?”

“Балансиран много внимателно, сякаш щом климатикът задуха през есента, ще го катурне…”

 

Стоплящ сърцето дебютен роман, който вече има и страхотна екранизация, дело на Дейвид О. Ръсел – с осем номинации за „Оскар“ (включително за филм на годината) и четири номинации за „Златен глобус“.

Запознайте се с Пат. Пат си има теория – че животът му е филм, режисиран от Бог. А мисията му е да извае стегнато тяло и да бъде емоционално уравновесен; само тогава ще получи заслужения хепиенд, а именно – завръщането на отчуждената му съпруга Ники. Тук може би е моментът да отбележим, че Пат е прекарал немалко време в заведение за душевноболни. Проблемът е, че сега си е у дома и нищо не е както трябва. Семейството му отказва да говори за Ники; любимият му футболен отбор губи мач след мач; преследва го смущаващо особената Тифани; изглежда, че новият му терапевт вижда изневярата като форма на лечение. Освен всичко останало, не може да се отърве от присъствието на Кени Джи!

Матю Куик ни въвежда в съзнанието на Пат, за да погледнем на света през неговата изкривена, но и умиляваща гледна точка.