“Едно знам – трудно е да се родиш, а още по-трудно е да оживееш. Лесна е само смъртта…”

Из романа “Когато капят кестените” на Стефан Коспартов, издателство Сиела.

“Жълтите павета на булевард “Руски” светеха с отразена светлина. Оцеждаше се ситен дъжд и уличните лампи правеха дъга около себе си.

– Къде отиваме? – попита Никола.

– Искра има терен. Мъжът й заминал командировка.

Искра живееше в един мансарден апартамент на “Раковска”, близо до ресторант “Русе”, който всички наричаха “Ашингер”. Така се казвал преди Девети. Кръстили го на един известен ресторант в Берлин, на “Александерплац”. Сега там ходеха много артисти, защото театрите бяха наблизо.

– Странно как някои неща не се променят.

– Тоест?

– “Ашингер”. За него няма комунизъм, времето сякаш е замръзнало. Само дето, като влезеш, ще срещнеш Иван Пейчев, а не Александър Вутимски.

– Когато вече много си пиян, приятелю, ти тръгваш към вратите…

– И с тебе е безмълвното момиче, което в някой парк ще те обича поне докато още си пиян. Кажи ми, ти нали си гений, ако внезапно падне комунизмът, дали ще спрем да се наливаме?

Коста се замисли.

– Аз може би да, но ти едва ли. На тебе пиенето ти помага да живееш.

– Толкова ли съм пропаднал?

– Защо да си пропаднал, възвисил си се. Eдин ден учените ще изучават какво точно си пил. Хемингуей, Ремарк и Костурков – критичен анализ на алкохолното опиянение.

Мансардата на Искра имаше размерите на нормален двустаен апартамент, само таванът беше скосен, което придаваше на обширния хол особено очарование. В ъгъла имаше старо раздрънкано пиано, което Стуци беше превзел за своя обширен репертоар от руски емигрантски песни. Не падайте духом, поручик Колицын. Корнет Оболенский, налейте вина!

– Айде бе, момчета, изчака ми се чакането!

Искра беше прекрасна, в стилна бяла рокля и високи бели обувки, които правеха дългите й крака още по-дълги.

– Копеле, само като я погледна, и кура ми става! – прошепна Коста.

– Късметлия си, братле, дай боже всекиму!

А в комнатах наших сидят комиссары и девочек наших ведут в кабинет. Искра се метна на врата на Коста и едва не го събори на земята.

– Имаме си нова гостенка. Стуци я доведе, но не била за него, а за Никуша. Запознай се с Адриана, приятелче. Само че е малко контузена.

На креслото в ъгъла на стаята, с изкълчен крак и влажни от болка очи, седеше жената с бялото жигули. Беше по-красива даже и от Искра.

– Ние май сме се виждали – усмихна се измъчено Адриана.

– Не вярвам – каза Никола. – Щях да ви запомня. Нека да погледна крака ви. Това е distorsio, аз разбирам от тези неща.

Той хвана с две ръце изящния, леко подут глезен и започна внимателно да го разтрива.

– Бях с една приятелка в “Ропотамо” и по едно време се носи Стуци. Тоя път няма да те изпусна, вика. Ти вече си ме изпуснал – казвам му, – но твоят приятел не е. Затова съм тук. Ти си като дъжда – хем си тъжен, хем си хубав. Сигурно ще ме направиш нещастна, но съм длъжна да опитам.

Сълзите дойдоха сами.

– Извинявай – каза Ники. – Днеска беше гаден ден. Едно знам – трудно е да се родиш, а още по-трудно е да оживееш. Лесна е само смъртта.

– Леле! – каза Искра. – Егаси свалката!”

 

Из романа “Когато капят кестените” на Стефан Коспартов, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Рано или късно свободата ще излезе от бутилката. Тогава ще се преброим отново…”

 

През зимата на 1946 г. Димо Костурков, доктор по право от Сорбоната, пътува към опустошената от войната България. Изпълнен е с надежди и идеали, а във влака среща и красивата Ана, която се прибира да погребе баща си. Още на перона у дома ги чака сблъсък с жестоката реалност – комунистите са заграбили властта и няма да я пуснат. На двамата млади им предстои да опознаят истинското лице на строя – насилието, издевателствата, лагерите, изселванията…

Десетилетия по-късно режимът се люшка в предсмъртна агония. Задействат се внимателно обмислени планове за съхраняване на властта и натрупаните богатства. Предстоят вихрени промени, манифестации, избори, пирови победи и смазващи провали. И сред целия хаос на внезапната свобода младият писател Никола Костурков трябва да открие истината за баща си и неговата съдба. А любовта му към Адриана е като стихия, която пронизва времето и пространството и надмогва престъплението и наказанието.

„Когато капят кестените” е предопределена модерна класика, която без съмнение ще остане като един от най-големите романи в българската литература.

 

„Къде бяхте досега, Стефан Коспартов, защо не ни казахте тези истини по-рано? Подреждахте събитията, предполагам. Почиствахте ги от мимолетното и ги поставяхте едно до друго. Не, по-скоро едно под друго – защото нашият български живот се пише под индиго, събитията са еднакви, само десетилетията са различни. Благодаря ви за прекрасно написаната белова от черновите на две поколения българи!”

Веселина Седларска

 

Стефан Коспартов е доктор по филология, дългогодишен преподавател по английски език и литература, сценарист на филмите “Мярка за неотклонение”, “Аз съм ти”, “Шекспир и другите”, а “Когато капят кестените” е първият му роман.