“От изтрезвителното направо в затвора ли ще я пратите?”
Из романа “Животът, който загърбваме” на Алън Ескенс, издателство Изток-Запад. Превод – Галина Величкова.
“Изнасилвач и убиец. Бях дошъл в “Хълма”, за да намеря герой, а попаднах на злодей. Той сигурно имаше какво да разкаже, но дали бих искал да опиша тази история? Състудентите ми щяха да разказват за баба си, която родила на пръстения под или за дядо си, който видял Джон Дилинджър1 във фоайето на някакъв хотел, а аз щях да пиша за мъж, който изнасилил и убил момиче, а после изгорил тялото в барака. Отначало идеята да интервюирам убиец никак не ми се нравеше, но колкото повече обмислях ситуацията, толкова повече започна да ми харесва. Твърде дълго бях отлагал изобщо да се захвана с работа по този проект. Септември беше почти към края си и трябваше да го предам след няколко седмици. Съкурсниците ми вече бяха извели конете на стартовата линия, а аз още държах моята кранта в обора да дъвче слама. Карл Айвърсън трябваше да стане обект на моето изследване, стига разбира се да се съгласи.
– Мисля, че бих искал да интервюирам господин Айвърсън – настоях.
– Този човек е чудовище – отвърна разпалено госпожа Лорнгрен. – Не бих му доставила това удоволствие. Знам, че не е християнско да говоря така, но най-добре ще е просто да си остане в стаята и да си отиде без много шум… – съжали тя за думите си: това човек може да си го мисли, но не бива никога да го изрича на глас, особено пред непознат.
– Ето какво – продължих, – ако мога само да поработя над историята му, бих могъл… знам ли… да го накарам да се разкае за грешките си… – Ето че умея да говоря като продавач, мина ми през ума. – Освен това, и той има право на посетители, нали?
Госпожа Лорнгрен изглеждаше така, сякаш са я притиснали до стената. Не можеше да ми откаже. Карл не беше затворник в „Хилвю”, беше обитател и имаше право да приема посетители, точно колкото всички останали. Тя отпусна ръцете си и отново се облегна на плота между нас:
– Ще трябва да го попитам дали иска посетители – каза тя. – Откакто е тук вече няколко месеца, само един човек е идвал да го види.
– Може ли аз да говоря с Карл? – попитах. – Може би ще успея…
– Господин Айвърсън – поправи ме госпожа Лорнгрен, бързаше да изтъкне превъзходството си.
– Разбира се – смънках извинително. – Ако обясня на господин Айвърсън, за какво се отнася задачата ми, може би…
Прекъсна ме електронния звън на камбанки от мобилния ми телефон.
– Извинявам се, мислех, че съм изключил звука – ушите ми пламнаха, като измъкнах телефона от джоба си и видях номера на майка ми. – Извинете ме – казах и обърнах гръб на Джанет и госпожа Лорнгрен, уж за да не ги смущавам.
– Мамо, не мога да говоря сега, имам…
– Джоуи, трябва да дойдеш да ме вземеш – изпищя майка ми по телефона, а пиянското фъфлене сливаше думите й в нечленоразделен поток.
– Мамо, трябва да…
– Закопчаха ме, дявол да ги вземе!
– Какво? Кой…?
– Арестувана съм, Джоуи… те… тези свине. Шегисъдя. Шесинаема най-мръсния адвокат… – това последното го изкрещя на някого до нея. – Чу ли ме, свиня такава! Дай да видя номера на баджа ти. Шетизема службицата!
– Мамо, къде си? – говорех бавно и силно, за да привлека отново вниманието й.
– Надянаха ми белезници, Джоуи.
– Има ли наблизо полицай? – попитах. – Нека поговоря с него.
Тя не обърна внимание на думите ми и заподскача от една неразбираема мисъл на друга.
– Ако ме обичаше, щеше да дойдеш да ме прибереш. Майка съм ти, по дяволите. Сложиха ми белезници… разкарайсизадника… Ти никога не си ме обичал… аз наистина… наистина не… трябваше да си прережа вените. Никой не ме обича. Почти си бях у дома…шесесъдим.
– Добре, мамо – казах, – ще дойда да те взема, но трябва да поговоря с ченгето.
– С господин Свиня ли?
– Да, мамо. С господин Свиня. Трябва да говоря с господин Свиня. Дай му телефона само за минута, после ще дойда да те взема.
– Добре – съгласи се тя. – Ето, Свиньо, Джоуи иска да говори с теб.
– Госпожо Нелсън – каза полицаят, – това е полагаемото ви се обаждане на адвокат, не трябваше да се обаждате на сина си.
– Хей, полицай Свиня, Джоуи иска да говори с теб.
Полицаят въздъхна.
– Казахте, че искате да се обадите на адвокат. Трябва да използвате времето, което ви се дава, за да говорите с адвокат.
– Полицай Свиня не иска да говори с теб – изквича майка ми в слушалката.
– Мамо, кажи му, че съм казал „моля”.
– Джоуи, трябва да…
– По дяволите, мамо – изкрещях през шепот. – Кажи му, че го моля.
Миг пълна тишина, а после:
– Добре! – майка ми отдалечи телефона, така че почти не я чувах. – Джоуи каза „моля.”
Дълга пауза, но после полицаят се обади по телефона:
– Ало.
Заговорих бързо и тихо.
– Полицай, съжалявам за случилото се, но имам брат аутист. Живее с майка ми. Трябва да знам, дали ще я освободите днес, защото, ако не, ще трябва аз да се погрижа за брат си.
– Добре, ето какво, майка ви беше арестувана за шофиране в нетрезво състояние – чувах я как псува и вие някъде зад гърба му. – Тя е при мен, в участъка на Мауър Каунти, за алкохолна проба. Настоя да се обади на адвокат преди алкохолната проба и трябваше да използва това си право да се обади на адвоката си, а не да звъни на вас, да ви вика да я измъквате.
– Разбирам – казах. – Искам да знам само, дали ще бъде освободена тази вечер,
– На този въпрос, отговорът е „не” – полицаят подбираше думите си така, че майка ми да не разбере какво я чака. Аз съдействах.
– Ще я пращате ли в изтрезвителното?
– Да.
– За колко дни?
– Два или три.
– И после ще я пуснете ли? – попитах.
– Не.
Замислих се за момент:
– От изтрезвителното направо в затвора ли ще я пратите?
– Точно така, до първото съдебно заседание.
Мама чу думата „съд” и пак започна да крещи. От опиянението и изтощението думите й се завалваха и усукваха като прогнил въжен мост.
– Проклет да си, Джоуи… довлечи си задника тука… Не ме обичаш… ах, ти неблагодарно… Аз съм ти майка. Джоуи, те… те… идвай веднага, измъкни ме.
– Благодаря – казах на полицая. – Оценявам високо помощта ви, наистина. И успех с майка ми.
– И аз ви желая успех – отвърна той.
Прекратих разговора, обърнах се към Джанет и госпожа Лорнгрен, а те ме гледаха така, сякаш бях малчуган, който току-що е разбрал, че кучетата могат и да хапят.
– Съжалявам затова – казах. – Майка ми… тя… не е добре. Няма да мога да се срещна с Карл – искам да кажа с господин Айвърсън, поне не днес. Трябва да се погрижа за нещо.
Погледът на госпожа Лорнгрен омекна, строгият й израз се стопи в нещо като съчувствие.
– Няма проблем – каза. – Аз ще говоря с господин Айвърсън за вас. Оставете името и телефонния си номер на Джанет и аз ще ви уведомя, щом стане ясно дали е склонен да се срещне с вас.
– Високо оценявам това – казах. Написах името и номера си на едно листче. – Възможно е телефонът ми да е изключен за известно време, затова, ако не отговоря, просто оставете съобщение, за да знам какво е казал господин Айвърсън.
– Непременно.
Завих в пресечката след „Хилвю” и спрях в един паркинг, стиснах кормилото с всичката си сила и го разтресох здраво. „По дяволите!” извиках. „По дяволите, по дяволите, по дяволите! Защо просто не ме оставиш на мира!” Кокалчетата ми побеляха, разтреперих се от вълната бяс, която се разля из тялото ми. Поех си дълбоко въздух и зачаках пулсирането в гърлото ми да спре, погледът ми да се избистри. Малко по-късно, след като се бях успокоил, позвъних на Моли да я предупредя, че няма да мога да охранявам на входа. Никак не се зарадва, но прояви разбиране. След като затворих, метнах телефона на другата предна седалка и се отправих по дългия път на юг, за да взема брат си.”
Бележки:
[1] Прочут американски банков обирджия и гангстер. – Б. пр.
Из романа “Животът, който загърбваме” на Алън Ескенс, издателство Изток-Запад. Превод – Галина Величкова.
Още откъси от романа:
“При вас има хора, които са преживели изумителни неща…”
“Времето показа, че съм бил – в най-добрия случай – наивен…”
Джо Талбърт получава рутинна задача за курса по английски в университета – да интервюира непознат човек и да опише накратко живота му. Той се отправя към близкия дом за възрастни хора, където се надява да открие герой за писмената си работа. Вместо това среща Карл Айвърсън – изнасилвач и убиец, прекарал трийсет години в затвора и преместен в хоспис да изживее последните си дни.
Има ли смисъл да се описва историята на подобен човек? Не след дълго обаче Джо започва да се съмнява, че нещата са такива, каквито изглеждат. Карл се оказва герой от Виетнам. Може ли в един човек да се съчетаят доблестта на воина и жестокостта на убиеца? С помощта на съседката си Лайла Джо възнамерява да намери отговора. Междувременно обаче трябва да реши множество лични проблеми: да помогне на лабилната си майка, да се погрижи за брата си аутист и да се справи с призраците от миналото си.
Нишка по нишка Джо разплита мрежата от загадки около присъдата на Карл. Но докато той и Лайла навлизат все по-дълбоко в случая, залозите се вдигат. Ще успее ли Джо да разкрие истината, преди да е станало твърде късно? Готов ли е да заложи живота си, за да помогне другиму?
Изпълнен с множество обрати, романът повдига редица важни въпроси: Можем ли да загърбим чуждото страдание в преследване на личното щастие? Как да живеем с вината и съжалението за миналото? Каква е цената на изкуплението и готови ли сме да я платим?
Алън Ескенс има журналистическа степен от Университета в Минесота и юридическа степен от университета “Хамлийн”. След като завършва юридическия факултет, учи творческо писане по програма в Минесота, както и в Литературен център и Летен писателски фестивал Айова. Той е носител на наградата “Бари”, награда за книга на “Минесота”, награда “Роузуд” и наградата “Сребърен фалшион”, а също е финалист на наградите “Едгар”, “Трилър” и “Антъни”. Дебютният му роман, “Животът, който загърбваме” е публикуван на 16 езика и се разработва за игрален филм.
