„Джейсън и Джес са съвършена двойка…“

Из романа „Момичето от влака“ на Паула Хоукинс, издателство Ентусиаст. Превод – Маргарита Терзиева.

8 юли 2013, понеделник

Сутрин

Какво облекчение да се кача отново във влака в 8:04. И не защото нямам търпение да стигна до Лондон и да започна седмицата, всъщност изобщо не искам да ходя до Лондон. Просто ми доставя удоволствие да се облегна на меката велурена седалка, нищо че е изтърбушена, да усетя топлината на струящото през прозореца слънце, да почувствам тласъците на кандилкащия се напред-назад вагон и успокояващия ритъм на колелата на релсите. По-добре да съм тук, загледана в къщите край линията, отколкото където и да е другаде.

По тази линия има неизправен семафор. Не знам със сигурност, но предполагам, че е неизправен, защото почти винаги показва червено; влакът редовно спира тук, понякога само за няколко секунди, друг път стои минути. Ако съм седнала във вагон Д, както правя най-често, и влакът спре на семафора, както става обикновено, пред мен се открива прекрасна гледка към любимата ми къща от целия ред по протежението на линията – номер петнайсет.

Номер петнайсет не се отличава по нищо от останалите къщи по улицата – двуетажната викторианска сграда с прозорци към тясна, добре поддържана градина, не по-дълга от шест метра, с бяла ограда, зад която има няколко метра ничия земя, опираща в релсовия път. Познавам тази къща до най-малкия детайл. Знам всяка тухла, знам какъв е цветът на завесите на втория етаж (бежов с тъмносиня шарка), знам, че боята по прозореца на банята се лющи и че на дясната страна на покрива липсват четири керемиди.

Знам, че в топлите летни вечери собствениците й, Джейсън и Джес, понякога излизат през големия прозорец и сядат на импровизираната тераса на плоския покрив на долепената до островната сграда кухня. Джейсън и Джес са съвършена двойка. Той е с тъмна коса, добре сложен и силен, от типа на мъжете защитници. Има чудесен смях. Тя е от онези пърхащи като птички красавици с много бяла кожа и руса, късо подстригана коса. Има щедра фигура, далече от спортния тип, с остри, насечени от наченки на бръчки, скули и добре оформена челюст.

Докато чакаме семафорът да смени цвета си, аз търся с поглед моята двойка. Обикновено Джес излиза сутрин навън и пие кафето си на верандата, особено през лятото. Понякога си мисля, че докато я гледам от влака, тя също ме вижда, струва ми се, че очите й срещат моите и ми се ще да й махна с ръка. Но ме е срам. Джейсън не се появява толкова често, явно ходи на работа.

Тази сутрин не виждам никого от тях и започвам да си представям какво правят в момента. Може да са си взели почивен ден и тя да си почива в леглото, докато той прави закуската. Или са излезли да потичат, защото обичат да го правят. (С Том често тичахме в неделя, аз напрягах мускули повече от обикновено, а той използваше половината от енергията си, за да можем да сме един до друг.) А може и друго: Джес да е горе, в свободната стая, и да я боядисва. Или в момента и двамата да са под душа, тя е подпряла ръце на плочките, а неговите са на хълбоците й.

 

Вечер

Обръщам се към прозореца, за да съм с гръб към останалите в купето, и отварям една от малките бутилки бяло вино „Ченин бланк“, които купих от „Уисълстоп“ на гара Юстън. Не е изстудено, но става и така. Сипвам си в пластмасова чаша, запушвам отново бутилката и я пъхам в чантата. Знам, че на пиенето във влака, и то понеделнишки, не се гледа с добро око, освен ако не си с компания, каквато аз нямам, но какво да правя?

Лицата около мен са познати, лица на хора, които пътуват всеки ден насам и обратно. Вече ги разпознавам, вероятно и те мен, но не съм сигурна, че ме виждат такава, каквато съм в действителност.

Вечерта е фантастична, топла, но не задушна, слънцето е започнало мързеливото си спускане надолу, сенките се издължават и светлината вече обагря дърветата в златисто. Колелата изтракват по релсите и влакът ускорява, къщата на Джес и Джейсън се превръща в мъгла на фона на залязващото слънце. Понякога, но не много често, успявам да ги видя и вечер, въпреки че се движим от другата страна на релсовия път. Ако по отсрещната линия не минава влак и ако пътуваме достатъчно бавно, се е случвало да ги засека на терасата. Ако не успея, както днес, тогава си ги представям. Джес ще седи с крака на масата и чаша вино в ръка, Джейсън ще е зад нея, ръцете му са на раменете й. Във фантазиите си виждам ясно ръцете му, успокояващи и покровителствени, дори усещам тежестта им. Понякога се хващам, че се мъча да си спомня кога за последен път имах физически контакт с друг човек – някой да ме е прегърнал или да е стиснал сърдечно ръката ми – и сърцето ми се свива.“

 

Из романа „Момичето от влака“ на Паула Хоукинс, издателство Ентусиаст. Превод – Маргарита Терзиева.

Още откъси от романа:

“Знам, че вече не съм момичето, което бях някога…”

Всяка сутрин Рейчъл хваща един и същ влак. Той се движи оглушително по релсите, преминава покрай уютните провинциални домове и спира на червения сигнал на семафора. През това време Рейчъл наблюдава двойка, която закусва на своята тераса. И сякаш вече ги познава. Нарича ги Джес и Джейсън. В нейните очи те имат перфектен живот. Като този, който тя наскоро е загубила.

Но един ден всичко се променя…

Влакът спира на семафора за по-малко от минута, но тя е достатъчна – Рейчъл вижда нещо шокиращо. И всичко вече е различно. Сега тя получава шанс да стане част от живота на хората, които до момента е наблюдавала отстрани. И да докаже, че е много повече от едно нещастно момиче във влака…

„Толкова вълнуващ, напрегнат и абсолютно непредсказуем сюжет. Просто не можах да я оставя! Не пропускайте тази книга!“, Тес Геритсън

„Какви герои, какъв сюжет, каква книга! Това е Алфред Хичкок на новото поколение!“, Тери Хайес

Преди да стане писател Паула Хоукинс работи петнадесет години като журналист. Родена е и израснала в Хараре, Зимбабве (Южна Африка). През 1989 г., когато Хоукинс е на 17 години, се мести със семейството си в Лондон, където живее и до днес. Няколко години по-късно родителите ѝ се връщат в Зимбабве, но тя решава да остане в Англия. Учи в Оксфорд – икономика, политика и философия. Започва да работи като се бизнес репортер за The Times. Авторка е на книгата „Богинята на парите”, в която дава финансови съвети на жените. „Момичето от влака” е първият ѝ роман. Книгата се радва на невероятен успех. Вече е издадена на повече от трийсет езика и за кратко време се превръща в бестселър.

Реклами

One thought on “„Джейсън и Джес са съвършена двойка…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: