Емил Йотовски: Обожавам мисловния експеримент
Има няколко вида разказвачи. Такива, които само така се наричат и с писането си не могат да те ангажират с нищо – нито имат какво толкова да кажат, нито могат да заложат на индивидуален стил. Други, които претендират за оригиналност, но след прочита на произведенията им оставаш повече замислен теб ли правят на невеж или “талантът” е забравил що е разказ и с каква цел майсторите пишат. И онези, за които по-нататък може и да не си спомняш име, пол или националност, но не забравяш онова, което си прочел, защото те е развълнувало, накарало те е да се замислиш или просто ти е доставило наслада, докато четеш.
Емил е от сериозните разказвачи. Не защото разказите му са сериозни, колкото защото си личи, че в творчеството си е с отношение към толкова неща – независимо дали подхожда тежко и задълбочено, или на шега, владее повествованието, интригува, изненадва. Независимо от темата (а темите, в които предпочита да твори, са много, при това той е добър във всички тях), те са забавни, четат се леко и са с приятен диалог, а в тях рисува опитно характери и предистории, плете и “брида” нишки на сюжет. Криминални, фентъзи, мистерии и какви ли още не – но най-вече емоционални разкази за интересни хора, с оригиналните въпроси и с вълнуващи финали. Какво повече читателите търсят днес?
Учил медицина и психиатрия, при Емо писането започва “на шега”, но в един момент се превръща в основното му занимание. Сега твори разкази, пиеси и сценарии, занимава се с журналистика, автор е на няколко книги, сред които е “Жестоко” – сборник със суперкратки разкази от по 100 думи (и ако си мислите, че 100 думи са много, жестоко се лъжете, както и жестоко сте се заблудили, ако вярвате, че въобще е лесно да разкажете нещо интересно в такъв обем). За “Разкази с неочакван край”, който е последният му сборник, за вдъхновението, диалога и финала – най-важните елементи на добрия разказ – разговаряме с Емил в едно интервю, където той е 100% себе си – оригинален, кратък, ясен и с онова чувство за хумор, в което, сигурна съм, че читателите му се влюбват, щом започнат да го четат за първи път.
Емил Йотовски: Всичките ми проекти са лични. Цялото време е мое.
Интервю на Валентина Мизийска
“В живота на човек има моменти, когато вдъхновението го връхлита просто така – рязко и безпричинно. Някаква невидима сила го кара да се чувства значим, щастлив и всеможещ. За съжаление, повечето хора приемат с доверие тази невидима сила и започват да творят…”
Сам си го написал в разказа “Смелостта не му отива” 🙂 А как започва да твори самият Емил Йотовски? Как те връхлита вдъхновението теб?
Вдъхновението е състояние на духа. Това е нещо като щастие, удоволствие и удовлетвореност накуп. Има и друг вид вдъхновение – тъга и мъка. Аз предпочитам първото.
Всъщност по-интересно ми е финалите на разказите кога те спохождат. За да са неочаквани за читателя, на теб ти трябва нещо като контрапункт. Първо “виждаш” финала или историята, на която търсиш край?
Да. Когато става въпрос за разказ с неочакван край, трябва да знаеш какво разказваш. Финалът задължително е първото нещо, около което градя историята. Отзад напред. Но често най-хубавият финал не е първото нещо, което ми хрумва. Понякога той се надгражда. Най-хубавият финал е непредполагаемият, но това не значи, че трябва да е ирационален.
Да, чела съм и някои от свръхкратките ти истории. Уникално е как успяваш да създадеш атмосфера, да представиш действието и да го приключиш с не повече от 100 думи! Замислих се обаче, че всъщност единствено изненадата накрая е в състояние да придаде завършен вид на текста. Не върви да има някакъв подсладен хепиенд, нещо очаквано. Има ли формула за добрия разказ с неочакван край? Едва ли финалът просто трябва да е странен и… неочакван.
Свръхкратките разкази са упражнение в стил. Ако можеш да разкажеш нещо интересно в 100 думи, няма нужда да пишеш хиляда. Мен ме уморяват дълги текстове, в които действието се размива в природни картини, мисли на автора и т.н. Затова бягам от такива форми. Няма нищо по-лесно от това да се напише разказ в 100 думи. Трудното е да бъде нещо, което ще запомни читателя.
Кое прави един обикновен разказ хубав? Какво трябва да съдържа? Има ли “печеливша” структура например?
Мен винаги ме води сюжетът. Не обичам безсюжетни разкази. Напомнят ми на лошо българско кино. Също предпочитам диалогът пред описанията. Да, идиотско е едното да се сравнява с другото, но ме притесняват книги, в които пряката реч идва след петдесет страници.
Прекалено пълен с послания живот живеем. Винаги целта ми е да създам настроение. Виж, с посланията нещата са по-деликатни. Винаги трябва да знаеш на каква публика говориш, за да кажеш нещата на техния език.
Винаги съм се чудила къде писателят трябва да “пусне” вече неочакваното. В последното изречение, в последния абзац? В разказа ти “Изпитът” неочакваното започва 2 страници преди финала. После на последната страница сюжетът съвсем се преобръща. Той и разказът ти не е кратък, де – 20 страници. Та, къде се започва с неочаквания край?
В „Изпитът“ финалът е заявен в самото начало, но по такъв начин, че да не се забележи. В историите с неочакван край не трябва да се лъже. Трябва да се следва желязна логика. Когато аз попадна на история с неочакван край ( такава, която наистина ме е изненадала) винаги търся пробойни. Връщам се в началото, препрочитам пасажи и, ако намеря смислови противоречия, разочарованието ми е голямо. Разликата между страхотен разказ с неочакван край и тъп такъв понякога може да бъде едно неправилно изречение.
Напоследък чета страшно много разкази на БГ автори и историите им поразяващо приличат на “родени от живота”, даже винаги питам писателите каква част от написаното е личен опит. При теб обаче е друго. Разказите ти носят всички белези на художествената измислица. Права ли съм? Сега остава и да кажеш, че не е така…
Права си. Аз обичам, направо обожавам мисловния експеримент. Представяш си една ситуация и я разглеждаш от различни ъгли, променяш героите, местата. По-скоро се доближавам до фентъзи и фантастика, отколкото до реалния живот. Но хубавите фантастични сюжети трябва да кореспондират с действителността.
Доста от разказите ти звучат като пиеси, може би, защото диалогът е водещ елемент. Това някакво влияние от работата ти като сценарист ли е или обратното – умението ти да владееш репликата в разказа те прави по-добър като сценарист?
Да. Диалогът ме води. По-интересно ми е какво ще кажат героите, отколкото това как изглеждат. А и е по-съществено. Ето един мисловен експеримент. Кое е по-лесно – ако имаш описание на образите на двама души и трябва да напишеш какво си казват или да имаш диалога им и по това да напишеш как изглеждат?
Всъщност, все по-често напоследък попадам на произведения, в които описанието на външността на героите е леко пропуснато. Приятно изненадана съм, че като читател имам свободата да си изградя сама представата за външния вид на главните действащи лица, а и да ти кажа – този “пропуск” е най-малкият проблем. Историите би трябвало да са такива, че да могат лесно да се случат на всякакви хора по света. Но нека те питам нещо: Лу, Стан, Антъни, Том, Жан, Смит… Как избираш имената на героите си? Нарочно ли не са български?
Нищо в разказите не разчита на типично български сюжети. Затова реших, че и имената им не трябва да са български. Действието в разказите може да се развива където и да е и това няма да ги промени. Но причината имената да са такива не е в раболепие към англосаксонската литература. Това го гарантирам.
В кой жанр обичаш най-много да пишеш?
Комедия, фентъзи, фантастика. Кибер пънк комеди.
В доста от разказите си засягаш темата за отвъдното. Откъде този интерес? Не ти ли се пише роман по темата?
Отвъдното е толкова вероятно, колкото и действителността. За религията отвъдното е друг свят, заимстван от този. За квантовата физика отвъдното е 11-те измерения, за математиката отвъдното е величината безкрайност. Достатъчно е да сблъскаш тези гледни точки и ето ти разказ.
Колкото до свръхестественото, в него винаги съм намирал рационалност. Да кажем извънземния живот. Убеден съм че съществува. Това също е отвъдно.
Учил си медицина и психиатрия. Ползваш ли придобитите знания в творческия си процес?
Медицината дава богата обща култура. Понякога ми помага да съобразявам детайли. Психиатрията, като елемент от медицината, също. Когато си виждал истинска лудост, смърт, страх, знаеш какви са границите и емоциите и лесно ги съобразяваш в текстовете си.
А как и кога се запали по писането?
Още като студент. Всичко беше на шега.
Сигурно си имаш рутина – по колко пишеш, къде предпочиташ да се случва творческия ти процес?
Предпочитам да пиша в кухнята до хладилника 🙂 . Ако ритуал е да пия кафе, независимо от часа, значи ритуално пия кафе.
А кога намираш време за писане на лични проекти?
Всичките ми проекти са лични. Цялото време е мое.
Сценарист, писател, журналист. Може ли човек да живее от писане в България?
Не. В това съм категоричен. В България няма физически пазар. Още един мисловен експеримент. Представи си, че издадеш бестселър и спечелиш от него пет хиляди лева. Нека да са десет хиляди. Тези пари могат да ти покрият живота най-много 10 месеца и при това без никакви излишества. Реално половин година. Значи трябва да издаваш супер бестселър на шест месеца. Да го напишеш, да се редактира, издаде и продаде. И всеки да бъде по-добър от предишния, защото иначе пазарът ще се свие. Това реално ли ти се струва?
Никак. Не че няма писатели, които пишат адски бързо, но процесът по редактирането и т.н. си има собствен ритъм и няма как да създадеш такъв, какъвто описваш ти. Да не говорим, че авторът не просто пише, приключва и предава материала в издателството, за да започне да пише нещо ново – той трябва активно да участва в редактирането. А ти по колко пъти се редактираш? Бързо ли оставаш доволен от себе си или винаги намираш как да кажеш нещо по по-добър начин?
Никога не оставам доволен от себе си. Мога да редактирам един разказ цял живот. Просто си казвам в един момент: “това е и край”. Същото е и с пиесите, които пиша. Когато видя, че вече прекалявам с редакциите, си казвам: “каквото-такова” и вече нищо не променям. Почти ми е ритуал.
В “Разкази с неочакван край” си работил с двама редактори – Вера Янчелова и Марио Йорданов. Имаше ли усещането за единност между двамата в изискванията към теб? Различаваха ли се погледите им към текста – например, единият да е редактирал на ниво дума/изречение, докато другият е гледал по-мащабно на всеки разказ – структура, обрат и т.н.
Добрият редактор е задължителен и всеки пишещ човек трябва да ползва неговите услуги. Аз не мога да бъда редактор на свои неща. Слушам какво ми се казва. Съобразявам се. Ако редакторът е добър, тогава прави нещата по-добри. Ако редакторът е неподходящ, това лесно се разбира, защото различията ще са прекалено големи още в началото на процеса.
Колкото до Вера, тя ми помогна много по отношение на структура и подбор. Ако не беше тя, сигурно щях да сътворя няколко глупости. Марио пък е по-близък до темата. Неговото мнение беше важно, защото даваше един обобщен образ на евентуалния читател.
Работил си с няколко издателства до тук. На какво държиш при работата с издателство?
На приятелството. Най-важното нещо е да мога да говоря с издателят си като човек, а не като институция.
Какво четеш? Кои са авторите, изиграли роля във формирането ти като писател?
Робърт Шекли – гений, Братя Стругацки, Кир Буличов, Сергей Лукяненко, Стивън Кинг, много са.
А имаш ли любими БГ писатели?
Радичков. Възхищавам се на лекотата му.
По какво работиш в момента?
Завърших една пиеса “Три котки на покрива”. Тръгва по театрите от следващия сезон. Смятам да започна “Още разкази с неочакван край”. Вече имам седем-осем истории. Трябва да седна и да ги напиша.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Пишете, момчета и момичета! Забавлявайте се! Всеки свестен човек има нужда от книга до леглото. От чужда история. Дори и писателите (дори и най-самовлюбените задници из между тях) не четат вечер собствените си книги.
