Диана Петрова: Мисля за читателя в себе си

Не съм си мислела, че на тези години ще чета приказки и че ще го правя изключително заради себе си, а не заради някой друг. Е, да, но ги чета – чета ги в кафенета, докато изчаквам да се съберем с приятелки, чета ги в парка, докато децата си играят. Планирам, че ще ги чета и на децата, но в момента егоизмът ми е в повече, чета си ги сама. В крайна сметка приказките на Диана са за цялото семейство – сега за мен, а по-нататък за споделяне. А вие чували ли сте за нея?

Диана е от хората, за които е нормално първо да чуеш или да прочетеш, след което да останеш омагьосан, без дори да си ги срещнал още. Или да ги усетиш най-напред с всичките си сетива и едва тогава да откриеш, че са там – от плът и кръв, присъстват някъде, но всъщност са навсякъде, където стига словото им. Толкова проникновена, мъдра, близка и магична. И симпатична също, много при това. Тя е от хората-слънца – които стоплят с близостта си, но и осветяват ъгълчета от душата, до които рядко или въобще гледаме да не допуснем светлина, защото пазят страховете ни и правят тъй, че да изглеждаме по-силни, независими, измамно недостъпни. Получава й се светлината при това.

Родена през 1978 г. в гр. Свищов, Диана пише есета и стихове от ученическите си години и завършва магистратура “Литература – творческо писане” в СУ “Св. Климент Охридски”. Занимава се с приказкотерапия от 2010 година и приказките й се четат в детски центрове за работа с деца, организации за психологическа подкрепа и само за забавление. Автор е на бестселърите “Мъдри приказки за деца и родители”, “Приказки за цялото семейство” (отличена с награда “Бисерче вълшебно” – единствената награда, в която децата избират своята любима книга) и на първата книга с български приказки за осиновени деца “Двойната планета”, като също така пише приказки за подарък на любими хора (www.podarimiprikazka.com) – отново първата по рода си услуга в България.

Издала е три романа – дебютния “Ана” (2013), с който печели първото място за жена автор в поредицата “Гравитация” на издателство “Изток-Запад”, “Синестезия” (2014), който попада в челната десетка на анонимния конкурс за нов БГ роман на издателство “Сиела” същата година, и “Лилит” (2016). Уникалното при нея е, че в абсолютно всичките си произведения успешно съчетава психотерапевтичния подход с художествения. Диана е слушател към Българско общество по аналитична психология “Юнг” и тази година предстои да се включи като лектор в програмата на БАН на тема “Сънищата”. Наскоро стана автор на ревюта на книги в най-големия сайт за литература у нас “Аз чета” и е автор към инициативата “Писател назаем”. За писането на приказки за широка аудитория, за редактирането насаме и с редактор, както и за това да бъдеш себе си, разговаряме с Диана в едно – сами ще се убедите – топло интервю, където тя говори за обикновените неща, а сякаш ми разказва приказка…

 

Диана Петрова: “Ранявам безмилостно героите си или ги тиквам в погрешен път”

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Георги Петров

 

Какви са изискванията, от които се ръководиш, когато пишеш приказки за толкова широка аудитория?

Дали темата ме е ранявала лично, дали съм имала нощи, в които съм си представяла какво им е на хората, които описвам, дали си приличам по нещо с тези хора. Имам ли същите проблеми, а ако не, имат ли ги мои близки, какви са предразсъдъците, които трябва да преборвам, и възможно ли е историята на героите ми да има щастлив край. Това са изискванията. Истински егоист съм и мисля по-скоро за читателя в себе си, отколкото за евентуалните бъдещи читатели извън мен.

Колко време се пише една приказка?

Имаш предвид колко време зрее или колко време я натракваш на клавиатурата?

И двете. Но по-скоро зреенето.

Зрее в продължение на години – грижите на героите ме въртят на шиш, променят ме, преобръщат ме. Понякога тихомълком у мен се трупа нещо – като дъждовни капки в паница – и аз не мога да му дам име, не мога да му дам посока, не мога да го облека в образи. Един ден, когато паницата се напълни, го усещам много ясно. Чувствам, че ако не излея това върху листа, то ще ме съсипе – просто няма как да остане вътре. В други случаи се отнасям с паницата по-дисциплинирано. Изливам я малко по малко, редактирам, задрасквам и преработвам наново. Но ако ти трябва цифра – това е приблизително една седмица след като зреенето е приключило. 🙂

Как замисляш приказките си – тръгваш от поуката и после избираш герои и обстановка, или по друг начин?

Старая се да няма поука. Мразя поуките. Иска ми се всеки да извлича различни поуки от действията на героите ми. Изкушавам се в края да дам и своята версия и затова се е случвало да напиша приказка за един ден, а после още шест дни да променям края.

А идеите как ти хрумват?

В парка, в метрото, когато съм ядосана или когато съм толкова изморена, че не мога да върша нищо конкретно.

Има ли формула за добрата приказка – структура, компоненти, които са задължителни и които да я отличават от разказа например?

Мислех, че има, но всъщност няма. Приказките, които смятам за не толкова добри, се харесват най-много. А други, в които съм вложила цялата си болка, са незабелижими. При всички положения обаче следвам едно правило – ранявам безмилостно героите си или ги тиквам в погрешен път – пътя, който обикновено им посочва тълпата.

Чудя се, не е ли приказката в основата на структурата на хубавия роман – един главен герой иска нещо, мъчи се да го постигне и накрая или го постига, или се променя, така че да живее добре с липсата му? Приказка за промяната, може би.

Владимир Проп е човекът, който няма как да попитате – той е бащата на науката за приказките, но е като изчислителна машина в трудовете си. Според него има точно 100 сюжета за приказки и нито един повече. Приказката не е и никога няма да бъде като хубавия роман. В нея може да се диша много по-свободно. Там чудесата са или истински вълшебства, или вълшебството е в промяната на героя, докато в романа всичко това трябва да се случи така, че да изглежда “от само себе си”. В приказката може да скачаме и прескачаме някои логически построения на действието. Приказката всъщност е един несъзнаван роман, ако трябва да бъда по-точна. В нея героят не знае какво иска, не се мъчи да го постига, но пътят, на който попада уж случайно, му отнема всичко, което има, за да го промени. Толкова голяма е цената на промяната. Краят изглежда щастлив не защото наистина е, а защото е постигната промяната и именно нея празнуваме всички.

Обаче приказките ти не са с класически хепиенд. Героите ти намират друго удовлетворение, разбират, че са грешали или намират себе си. Нарочно ли?

Така е, защото не са съвсем несъзнателен материал, каквито са класическите народни приказки. Това са обикновени авторови приказки и посланията им не са толкова мъдри като тези на колективното несъзнавано. Героите ми грешат или се спасяват в традиционното за човека търсене на смисъла, защото зад тях стоят хора от реалния живот – мои съседи, приятели, неприятели, случайно срещнати деца в метрото, дълбоко приспани деца у някои възрастни и тъй нататък.

Тенденциозно ли са ти модерни приказките? Таблети, Ютюб, Фейсбук, молове, смартфони…

Те не са модерни. Даже изобщо. Веднага ще обясня защо – в тях моралът и изходите от препятствията са по структура и същество същите като тези в други авторови приказки. Ще цитирам любимият ми К. Г. Юнг по въпроса: “Психиката на човека не се е развила ни най-малко през последните 2000 години.” Онова, което е различното, са материалите. Вместо сламената къщичка на прасенцето, при мен то може да се озове във футуристична умна сграда, каквито в момента все повече се строят по света. Но поведението му ще е на прасенце, ако ще и сградата да я изстреляме в космоса. Това е моята реалност, това е и реалността на децата, в която те живеят – днес, в този час. Когато излизат от дома си, те не се возят в карети, а в автобуси, коли или метро. Когато общуват с някого, те не чукат три пъти на вратата му, а му пишат през фейсбук.

Разкажи ми как протича работата по редактирането на една приказка в издателството? Разговаряли ли сте с редактора за предпочитана структура, избор на герои, гама от тематики и други елементи, които е добре да се имат предвид, заради специалната ти аудитория?

Не. Обожавам редакторите си, защото ме оставят аз да водя парада. На пръв поглед изглежда, че намесата им е незабелижима, но е толкова фина и на място, че обикновено ги заливам с благодарности, сякаш са ми направили специален подарък с редакцията си. Това не е много далеч от истината.

По колко редакции претърпява една приказка и на какво държи редакторът?

Моите собствени редакции, преди да я предам, са обикновено около 5-7. В издателството минават обезателно още 2, а на някои места и повече. Редакторите ми държат на това приказката да е подходяща за деца, да не е много дълга, така че малчуганите да се отегчат, и да е разбираема. Аз държа на това да няма поуки в края и да не може лесно да се остави, веднъж като я зачетеш.

От какво се ръководите с издателството, когато избирате приказките в един сборник?

От това дали темата е актуална за децата, дали може да ги достигне и дали може да задържи вниманието им. Няма смисъл да им разказвам приказки за работата на мама и какво прави тя там. В моите вълшебни истории за деца главен герой обикновено е самото дете, а темата е тема, която вълнува самия него: училището, баба, съседчето, приятелите, снапчат, лаптопа.

С какво се занимаваш и кога намираш време за писане?

Тествам софтуер в една компютърна компания, защото като всеки писател, искам да ям, да си купувам дрехи, книги и лекарства, да пътувам и да платя образованието на децата си. Първоначално ненавиждах тази своя работа, но наскоро установих, че тя ме държи здраво стъпила на земята. Всеки човек трябва сам да чисти къщата си, тоест да не забравя, че сам трябва да се погрижи за прехраната си. Освен това в работата много се смея, разсейвам се и тя осигурява основната заблуда на моя живот – тази, че съм нормален човек. 🙂

Време за писане намирам лесно. Просто първо пиша и ако остане време за другото, се радвам. Затова и често ще виждате масата ми затрупана с чинии, приятелите ми – сърдити, че съм забравила рождения им ден, децата – яли каквото има в хладилника, защото не са били сигурни дали ще сготвя. Това понякога ме натъжава, но в такива моменти винаги си казвам, че най-големият подарък, който мога да направя за близките си, е да съм тази, която съм. Иначе обричам и тях, и себе си на нещастие. Тук ще кажа и още нещо. Дължа писателската си дисциплина на баща ми. Той ме научи да приоритизирам и да се самоорганизирам с желязната воля на бедняка, който е решил да постигне своето. Без тази школовка, сега щях да продавам царевица в някой парк.

Имаш ли си творческа рутина? В какви условия, къде и по колко пишеш?

И да, и не. Крайните срокове ме мобилизарат, както нищо друго не може да го направи. Разпределям, изчислявам и просто се впускам в писането. Най-доброто време за писане при мен е сутринта, но ако ме налази вдъхновението, мога да изям някой с голи зъби, ако се опита да ме накара да направя друго. Тогава пиша сутрин, обед, вечер, нощем – както се случи. И всички край мен знаят, че ако само ме заговорят, рискуват да станат потърпевши на нервно избухване. По колко пиша ли? В първия случай – не повече от две страници на ден, а във втория – съм стигала до десет, което не е чак толкова много. Има доста по-продуктивни автори от мен.

Тестваш ли си пред някого приказките? Имаш ли си млади бета-читатели?

Моите истински редактори бяха децата ми. Наблюдавах мимиките им, докато чета, къде се заслушват и къде започват да се разсейват. За съжаление ги загубих в тази им роля. Петър е на 17 години, а Мария – на 14. В момента мислят за всичко друго, но не и за приказки.

Имам информация, че работиш по роман. Ще ни разкажеш ли нещо за него – сюжет, както и кога се очаква да излезе на пазара?

Не. Детето се показва, когато се роди. Не знаеше ли? 🙂

Лесно ли се пише съвременна проза, след като толкова време си писала приказки?

Винаги съм писала и двете. А тайната е, че аз се обръщам към децата като към възрастни, като оставям редакторите да ме санкционират там, където съм прекалила. И знаеш ли, хлапетата не са просто едни сладки мъници, които мислят за розови пухчета. О, колко много не са това само! Те са пълноценни човешки същества като нас, които освен че обичат, мечтаят и се смеят, могат да бъдат сърдити, завистливи, алчни и лъжливи. Разликата между дете и възрастен е само в едно и това често ужасява родителите. Разликата е в натрупания опит. Към детето трябва да се отнасяме с уважение, с разбиране и с любов. То не бива и да обслужва комплексите ни, да ни служи и единствено като помощник, който най-бързо може да изтърчи до магазина. Детето помага на възрастния да порасне, а възрастният помага на детето да оцелее, докато се сдобие с деца. 🙂

Каква литература обичаш да четеш? На кои съвременни БГ автори се възхищаваш?

Кристин Димитрова в проза и стихове и май списъкът свърши. 🙂

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Няколко са. Дръжте главата си ниско долу, защото най-лошата шега може да ви изиграе успехът. Помнете винаги колко зле сте били в началото и това ще ви държи по-дълго на върха. Другият ми съвет е да не възлагате много на писането за акумулиране на смисъл в живота, защото някой ден ще се озовете като самотен глупак всред тонове хартия у дома. Търсете смисъла другаде. Писането е вашата лична терапия, която може да послужи за забавление и в по-добрите случаи за лечение и на някой друг. И третият е, ако не сте ходили в казарма, посетете някоя и вижте реда там – ставане в 6:30, бягане, миене, работа, ядене, работа, почивка, сън и т.н. Това ще представлява животът ви. Ще трябва да крадете от удоволствието, да прескачате стените, които сте си изградили сами, да се преобличате в цивилни за няколко часа, и всичко това – за да може някой ден да си кажете, че освен да пишете, сте изживели добре и живота си. 🙂

 

Още едно интервю с Диана, вижте тук:

Диана Петрова: Не вярвам в стриктното подчинение на определен жанр