“Ако привлечеш нечий поглед, не поглеждай веднага встрани…”
Из романа „Дете 44“ на Том Роб Смит, издателство Лъчезар Минчев, превод Силвия Желева.
“Лев погледна през прозореца и изчака пътниците да слязат. Гарите се наблюдаваха от униформени или цивилни агенти. Всички главни транспортни възли се смятаха за уязвими от гледна точка на проникването на вражески шпиони. По пътищата имаше контролно-пропускателни пунктове с въоръжена охрана. Пристанищата бяха под непрекъснато наблюдение. А контролът никъде не бе така засилен, както в Москва. Лев и Раиса се опитваха да проникнат в най-охранявания град в страната. Единственото им предимство беше, че Василий няма никакви основания да предполага, че са толкова безразсъдни да се впуснат в такова начинание. Преди да слязат от влака, Лев се обърна към Раиса.
— Ако привлечеш нечий поглед, на охраната или на някого другиго, дори на някой цивилен, не поглеждай веднага встрани. Не се усмихвай и не прави прибързани жестове. Просто погледни го, а после премести погледа си другаде.
Слязоха на перона, и двамата нямаха много багаж. Имаше опасност големите чанти да привлекат вниманието. Вървяха бързо и едва се сдържаха да не ускоряват ход. Лев се зарадва, че гарата е оживена. Въпреки това усети, че яката на ризата му е мокра от пот. Опита се да се успокои с мисълта, че е невероятно някой от агентите да търси тях. Бяха се постарали да се отърват от възможно наблюдение още във Волск, като съобщиха на познати, че отиват на екскурзия в планината. За отпуската трябваше да напишат молби. Поради наложените им ограничения успяха да получат само два дни. Тъй като времето ги притискаше, потеглиха към гората и направиха кръг, за да се уверят, че никой не ги следва. Убедени, че са сами, излязоха близо до гарата. Съблякоха туристическите си дрехи, заровиха ги заедно с оборудването за лагеруване и седнаха да чакат московския експрес. Качиха се в последната минута. Ако всичко вървеше по план, щяха да се срещнат със свидетелката, да се върнат във Волск, да влязат в гората, да вземат оборудването си и отново да облекат туристическите дрехи. Щяха да се върнат в града по една от северните пътеки.
Почти бяха стигнали изхода, когато някакъв мъж зад тях извика:
— Документите.
Без да се поколебае, Лев се обърна. Не се усмихна, нито се опита да изглежда невъзмутим. Беше ги спрял офицер от Държавна сигурност. Лев не го познаваше и това беше голям късмет. Подаде документите си, а Раиса нейните.
Лев изучаваше лицето на мъжа. Беше висок и добре сложен, но движенията му бяха бавни и лениви. Оглеждаше ги, без да бърза. Беше рутинна проверка на документи. Но документите бяха фалшиви и можеха да издържат само повърхностно преглеждане. Когато работеше в МГБ, такива документи не биха го заблудили. Нестеров беше помогнал да се сдобият с тях и ги беше подправил с помощта на Лев. Колкото повече усилия полагаха, толкова повече съзнаваше, че документите не са много сигурни: драскотини по снимките, избледняло мастило, двойни линии на печатите. Сега се чудеше как е могъл да се осланя на такава несигурна фалшификация, сигурно се е надявал, че няма да бъдат проверени.
Раиса гледаше как агентът, намръщен, разглежда документите им и разбра, че той едва умее да чете. Опитваше се да скрие своята неграмотност, като се преструваше, че внимателно ги преглежда. Но тя беше виждала как много деца се сблъскваха със същия проблем. Мъжът мърдаше устни, местейки поглед по редовете. Знаеше, че ако с нещо се издаде, той почти сигурно ще ги задържи. Затова придаде на лицето си израз на уплаха. Предполагаше, че му харесва да буди страх, който успокояваше неговата тревога и неувереност. Агентът огледа внимателно лицата им не защото се съмняваше в документите им, а за да се убеди, че продължават да се страхуват от него. Доволен, че все още буди страх у тях, той похлопа с документите по дланта си, давайки им да разберат, че решава съдбата им.
— Дайте да видя чантите.
Лев и Раиса отвориха малките си чанти. Не носеха нищо повече от бельо и някои основни неща. Офицерът започна да се отегчава. Сви рамене. Те му кимнаха почтително в отговор и тръгнаха към изхода, стараейки се да не бързат много.”
Из романа „Дете 44“ на Том Роб Смит, издателство Лъчезар Минчев, превод Силвия Желева.
Още откъси от книгата:
“Тези думи можеха да оправдаят всяка смърт”
“Вече знаеха какво ще каже и то не им харесваше”
“Не бяха взели чувал, в който да приберат котката, и той реши да я скрие под купчина съчки.”
“Не започва ли всичко така? Имаш кауза, в която вярваш и за която си струва да умреш. Скоро тя се превръща в кауза, за която си струва да убиваш. А след това се превръща в кауза, заради която да убиваш невинни хора.”
Издателство „Лъчезар Минчев” представя един роман, завладял пазара на трилърите през 2008 г., пренесен на големия екран през 2015 г. с участието на Том Харди, Гари Олдман и Нуми Рапас.
Една история, подобна на тази на Андрей Чикатило, в също толкова зловещите години на Сталиновия режим в СССР, видяна през погледа на младия английски писател Том Роб Смит. Книгата е преведена на повече от 30 език, има редица номинации за престижни международни награди, включена е в предварителната селекция за Букър за 2008 г. и е удостоена с приза „Стоманен кинжал” за най-добър трилър на Британската асоциация на писателите на криминални романи.
Ето какво споделя издателят за книгата и нейната екранизация:
„…Авторът на „Дете 44“ е млад човек. Не е американец, а англичанин. Заинтересувал се от живота в сталинския СССР, прочел книги, направил проучвания и написал криминален трилър, който обаче има и сериозно познавателно значение за онова време в Съветския съюз. Същинската криминална линия заема не повече от половината от целия сюжет.
И също така, както нашите читатели със сигурност знаят, един роман не може да се напъха никога в един двучасов филм. Книгата винаги е много повече.
Романът не е за Андрей Чикатило… Но няма да влизаме в ролята на онази камериерка, която отмъстила за обидата на господарката си, като ? прошепнала: „Убиецът е градинарят.“ И така ? съсипала удоволствието от криминалния роман, който четяла. Би било непростимо да постъпим така. Ще ви кажем само: „Убиецът не е този, който е във филма, и историята изобщо е доста по-различна.”
