Васил Панайотов: Истината боли

Ще ми се смеете навярно, но Васко ме спечели с втората си книга още преди да е издадена, преди дори да знам, че е добър писател, т.е. преди да съм прочела и „Убиец“ – с един предварителен анонс от отговорния редактор, докато от издателството чакаха тиражът да се отпечата. Ей така, с едно ревю за нова книга на абсолютно непознат за мен автор. С една уж изтъркана, но по житейски философска тема. С един цитат. С една идея да представи нещо тривиално по ужасно нестандартен начин. Достатъчно, нали?

После, докато очаквах вече с нетърпение романа „Другата“, най-случайно се оказа, че съм си поръчала онлайн първия му роман. Казвам „най-случайно“, защото аз, докато не обвържа емоционално името с даден факт или събитие, принципно не помня имена. За мен това бе просто някакъв писател, заел два пъти второ място в писателски конкурс – в анонимния конкурс за нов БГ роман на Сиела (2014) и ТВ реалитито „Ръкописът“ по БНТ (2015). Трябваше ми да преполовя дебютния „Убиец“, за да потърся нещо повече за Васил Панайотов. Да събера 2 и 2, да разбера защо нещата въобще не са случайни. А останалото е история: след прекрасните впечатления от един изключително оригинален и изразителен дебют, респект от откровено интервю тук в bgstoryteller, невероятно преживяване на дългоочакваната премиера и, разбира се, едно проникновено второ четиво.

Има романи, които грабват с началото си, мятат те с обра̀тите си, завихрят те в кулминация и те изхвърлят като на брега на бурен океан с финал. Е, „Другата“ на Васил Панайотов не е такъв роман. Не че финалът му не е „Какъв финал!!!“ Охо, и то какъв финал! Но не е четиво, което ще разлистваш с хъс единствено заради финала. Чете се бавно, поради простата причина, че всяко изречение тежи на мястото си и поражда размисъл, а усещането след дузина листи въобще не е, че движиш очи по страниците на роман, а че романът те чете. И не роман, а някакъв комплекс от самобитност, неподправеност, дълбочина. Дисекция на семейния живот. Презентация на изневярата, но както само един мъж в пълна степен я е преживял. Философията на предателството. И психоанализа на всеки ъгъл от любовния триъгълник. Без да е сложно, но и без да бъде просто казано. С нашепващия глас на открояващо присъстващ автор, който сякаш те повежда за ръка с откъси като: „Не сексът, не признанията, не думите, не мълчанието, дори не намеренията, общите планове, плачът или вълненията. Нищо не е по-показателно за една двойка от смеха. Смехът е най-точният барометър на отношенията. Само по степента му може да се отгатне те откога са заедно. Както и докога.“ Цитатите, които може и да не запомниш толкова буквално, но ще пазиш като знание и опит цял живот. Заради поразяващата откровеност на една неукрасена болка. Заради находчивостта на един майстор разказвач.

За първичното усещане да хвърлиш в изненада и издателството си с новия си ръкопис, за разказването принципно и това да изпълниш разказа си с психология, за работата му по „Другата“ и работата след това, за критиката и съветите – говорим с Васко в едно поразително открито интервю, без капка фалш, без цензура. Защото, в тона на историята си в „Другата“ и верен на характера и имиджа си, писателят Васил Панайотов го дължи.

 

Васил Панайотов:Хората нямат представа как се пише книга. За тях или всичко е измислица, или всичко е истина. А истината боли.“

Интервю на Валентина Мизийска

 

Как реагираха в издателството на новия ти ръкопис? Вече си познат, издаван автор. Бяха ли изненадани, че си готов с нов роман, или знаеха, че работиш по нещо от известно време?

Едно е случайност, чак две – вече може да е тенденция. Макар и познат, тогава все още бях автор, издал само един роман, при това с доста съмнителен успех, и едва ли някой в Сиела ме е взимал особено насериозно. Сигурно са ме мислели за поредния драскач с момент на проникновение, написал една книга, за да впечатли момичетата. Изпратих ръкописа на Христо Блажев, зам. главния редактор, който предпазливо ми отговори, че стандартният срок за отговор е 3 месеца, но като техен автор все пак ползвам привилегията да разбера дали ще съм одобрен в рамките на един. Помня, че беше четвъртък. В понеделник сутринта Блажев ми се обади, за да ме покани на среща в редакцията. По-късно ми сподели, че никога дотогава не е предлагал договор толкова скоростно.

А какво беше усещането? Ама истинското. Особено след отговора за „стандартния срок“ и „привилегията“? За един творец това трябва да звучи малко или много обезкуражаващо.

Усетих превъзходство, смесено с малко дребнаво злорадство, защото една позната писателка беше предала романа си много преди това, а получи одобрение доста след мене.

Дебютния си роман беше написал за 22 дни. Колко време писа този?

Пак ще се върна на Блажев, който каза, че „Другата“ е 3 пъти по-хубава книга от „Убиец“. Според мен е 4. Времето за написването й обаче беше между 5 и 6 пъти повече. Даже 6-7. Това прави 5 месеца. И то само грубата част, преди редакция и възникналото дописване. Размерът й обаче е двоен, което компенсира по-бавната скорост, и съотношението на времето за написване спрямо обема на текста между двата романа става точно 3:1. Три пъти по-бавно съм писал втората.

Коя е Силвия Недкова и защо романът ти се озова за мнение първо при нея?

За масовата публика Силвия Недкова навярно е непозната, но в литературните среди, към които всеки сериозен автор се стреми, името й е добре известно. Когато се запознахме, с типичната си скромност тя ми се представи като „професионален читател“, но всъщност е много повече. Силвия е литературен редактор, литературен критик, отговорен редактор в списание DIVA!, ъпиниън мейкър, колега и приятел. От последното съм най-радостен. След като излезе „Убиец“, преди още да я познавам, тя ми се обади по телефона и ми посочи безспорните слабости в книгата, които никой преди нея не бе видял или поне не ми ги беше казвал.

На премиерата на „Другата“ тя каза, че често е попадала на ръкописи, „които биха спечелили от съкращаване“, докато твоят роман е бил точно обратното – сравнява го с „гъст сироп“. Какви полезни коментари чу от нея и направи ли промени в ръкописа преди „следваща инстанция“?

Силвия ме предупреди, че книгата натежава и промъкването й в читателската глава е свързано с усилие, което, къде от леност, къде от глупост, не всеки е способен да направи. Посъветва ме да я разредя с някакъв наратив, действия, описания, лесносмилаеми детайли, които да дозират гъстотата в повествованието. Нали знаеш, как когато ядеш извара, тя ти присяда и трябва да пиеш вода, а при първата глътка чак гърлото те боли, преди на настъпи облекчението. Трябваше ми вода. Но не за разреждане, както старите кръчмари кръщават виното, за сметка на качествата му, аромата и сладостта, а вода – за преглъщане на гъстота.

Редакторът ти Пепа Николова казва, че текстът ти претърпява голяма преработка – „голямо опощване“, както тя се изрази – което сам си направил, за да срещнеш изискванията й от първата до втората ви среща. Изглежда, че си човек, който извлича полезното от всяка критика и има намерение да се развива. Така ли изглеждат и нещата през твоите очи?

Сега ще ти разкажа нещо от кухнята. Книгата, значи, е почти готова, странирана, нанасят се дребни поправки, правят се последни проверки, всяка дума се чете на срички от коректор, когато Блажев, който иначе познава Пепа, тя е редактор на Захари Карабашлиев и Ваня Щерева, ме пита Пепа ли действително й е името или това е мило умалително, галена производна. Предния ден аз съм гледал ВИП Брадър и по силата на някаква асоциативна верига, съседни звена в която са водещата Алекс Сърчаджиева, мъжът й, баща й и най-вече – майка й, уверено отговарям: „Пепа, естествено, Пепа Николова“. Блажев само ме поглежда под вежди и толкова. След седмица-две романът излиза, а в него главният редактор, познат от десетки книги като Пепа Георгиева, прибързано е прекръстена от мен на Николова. Няколко медии подеха името от корицата и също я споменаха така. Много се смяхме. Даже решихме в следващия тираж пак да я оставим Николова. Така и стана. Иначе Пепа ми беше много полезна. Тя е много строга и безкомпромисна. И именно заради това я избрах. Една популярна писателка пренаписа половината си роман по неин съвет, друга ми звънеше по телефона да ми реве от нея. Точно такъв редактор ми трябваше. За моя изненада, Пепа прие без сериозни забележки книгата, като само третата й част претърпя съществена промяна, но аз си знаех, че тя е проблемна.

Освен изневярата, в романа си засягаш още доста сериозни теми – за домашното насилие, за донорството на органи. Обща култура, запитвания до капацитети областта или друг вид проучвания ти помогнаха, за да представиш достоверно фактите?

Марк Твен казва, че не би допуснал сгрешената фактология да му попречи за написването на една добра история. Това може и да е така, когато касае незначителни факти, но към сериозните теми е недопустимо да се пристъпва неподготвено, само с гола идея и вдъхновено въображение. Прекарах седмици в срещи и справки с редица източници. Най-досадната част от работата по романа беше тази. Чиста журналистика. И все пак това не е нищо. Не мога да си представя усилието в изследователската работа на Захари Карабашлиев, необходимо за историческата линия в сюжета на „Хавра“, роман от над 700 страници. Това вече е титанично.

В текста има и доста психология, а мъжката гледна точка е разголена до крайност. Казват, че един писател пише най-добре за това, което познава. Каква част от романа ти е автобиографична?

Предпочитам да не издавам каква част. Няколко човека ми се обидиха, един престана да ми говори, а друг ме изгони от общия ни дом. Това трябва да ти казва достатъчно.

На премиерата каза, че романът е своеобразна изповед. От колко време ти се искаше да я направиш и на кого я дължеше?

За един грях се иска прошка, чак когато се осъзнае вината му. Естеството на моя изключваше рационална оценка на ситуацията, поради особеното състояние, в което мозъкът се намира в такъв момент. Но моментът не може много да се проточи. Три години му дава Бегбеде, в моя случай продължи 2. След тях вече исках тази изповед, но до направата й минаха още 5.

Планира ли структурата на историята си – с предисторията на героите на точно тези места, с разгръщането на фабулата точно по този начин, – или романът си текна в този ред при теб, както е отпечатан?

Планирах структурата точно толкова (и точно така), както я планира живота. Аз само участвах, а после излязох от участие, за да седна да я опиша.

А това – да „влизаш“ в главата на героите си и да показваш какво се случва там – кога дойде като идея? На определен етап от писането, случайна хрумка, докато разгръщаше историята, или със замисъл предварително?

Не понасям писатели-описатели и писатели-разказвачи. „Иван се събуди късно. Отдавна беше съмнало. Изми се, закуси и излезе в градината на двора. Седна в люлеещия се стол. Слънцето печеше, но той стоеше под асмата на сянка…“ Това е умряло писане на графоман и мърморко. Животът е твърде кратък за него. Четенето не трябва да отегчава. Писането също. Всеки ред трябва да съдържа свеж сок, пламък, енергия, експлозия, откровение, мъдрост, хумор, псувня, някакво чисто човешко чувство, не безкраен поток от претенциозна показност, демонстрация на знание или най-лошото – демонстрация на скука и безвкусица. Много по-важна е психологията на героите, вътрешната им съпротива, борба и мотивация за едно действие, отколкото описанието на него самото. Не дай си Боже да почна да описвам дрехите им или чертите на лицето.

Защо избра ролята на разказвач-анализатор, а не остави героите си сами да представят историята си чрез диалог и действия?

Защото не съм достатъчно добър. Всеки начинаещ писач знае правилото: „Не казвай, а показвай!“ Винаги е за предпочитане представата за нещо да възникне самостоятелно в читателската глава, под въздействието на намеци и подсказки, вместо директно да му я втълпиш, да я вкараш там. В художествената литература е така. В научната не е. Там тезите трябва да влизат като пирони – категорично и с рязък натиск. Исках да вкарам психология в разказа си. И исках да избегна пряката реч. И в двете успях отчасти.

Избрал си разказът да бъде в сегашно време. Дали заради това или поради вниманието върху детайла, но се е получило нещо много кинематографично. Защо обаче ретроспекцията не е в минало просто време, а в преразказно?

Сегашното време просто ми звучи по-добре. Речта е по-кратка и изчистена от досадната употреба на „беше“. Чуй само: „Стефан спи“. Съвършено. Не мога да кажа същото за „Стефан спеше“, а още по-малко за „Стефан беше заспал“. Освен това, просто не се оправям добре с времената. Коректорката се беше (в минало тромаво време) видяла в чудо, докато ги оправи. Без да съм си го поставял за цел, в романа се срещат всичките 9 глаголни форми.

Четох негативна критика за романа ти – касаеше използването на вулгарни думи, отнасящи се за дете. Въпросът ми е с какво, според теб, щеше да се ощети замисълът или текстът, ако беше избрал по-приемливи синоними? От издателството нямаха ли коментар по този въпрос?

Думите не трябва да са приемливи, а правилни. Така нареченият от моралистите вулгарен език в „Другата“ почти не съществува. Поне в сравнение с „Убиец“. Езикът е консервативен, почти изискан. Държа да отбележа, че това е единствената негативна критика, която ми е известна за книгата. Даже знам за кой точно израз се отнася: „Бащинството е да бършеш лайна от путката на дъщеря си“. Предполагам, че има начин това да бъде казано по-иначе и пак единствената дума, която подлежи на промяна тук, е „путка“. И не за друго, а защото дефиницията й не кореспондира напълно с функциите на детския полов орган. Виж, има думи за всичко и работата на писателя е да ползва най-точните, без да се съобразява с морал, етика, обществено мнение, дипломация и добър тон. И никоя дума не е обидна. Обидно може да е единствено отношението, изразено чрез нея. Детето няма путка, путка има жената. Но лайна произвеждат и двамата. В това няма нищо обидно и лошо. По-лошо щеше да е, ако не произвеждаха. Организмът им би издържал дни, преди да се пръсне по шевовете. И именно „лайна“ е най-точната дума за назоваване метаболитния продукт на една сложна система, в литературния контекст на конкретната ситуация в романа. Ако бях писал „екскременти“, щях да извърша предателство срещу достоверността. И защо? За да бъдат няколко лайняни критѝка щастливи? Напиша ли някога „отивам да дефекирам“, вместо „отивам да сера“ и „любовен жезъл“, вместо „член“ или „кур“, значи съм свършил като писател.

А сега, като се замислиш, и ако това беше коментар от издателството, един такъв единствен и мъничък коментар, не би ли заменил израза си с „…да бършеш акитата от дупето на дъщеря си“? Не знам, може и да разсъждавам като човек, който би направил подобен компромис в името на читателския комфорт…

Разсъждаваш като жена. По-точно като жена, която е станала майка. Аз не съм жена и ако напиша „акитата“, ще разсъждавам като педераст.

🙂 Върху какво работихте с редактора по ръкописа? Фабула, изграждане на образи, стил, нещо друго?

Работихме единствено по структурата, изчерпателността и достоверността на третата част. Намесата в стила ми беше пренебрежима и незначителна. Според мен така и трябва. Стилът, добър или лош, е физиономията на автора и, освен ако не е претенциозна, преиграна, безвкусна и скучна физиономия, тя трябва максимално да запази автентичността си.

Вече имаш отпечатан втори тираж, което говори много добре за който и да е роман в България. На какво, мислиш, се дължи най-много този факт? Добра история, интересно поднасяне на фабулата, добра реклама, нещо друго?

На всичко, без добрата (разбирай достатъчната) реклама. Необясним и дразнещ парадокс за мен е медийната тишина около романа. Сега чак си давам сметка колко масова е била кампанията около романа „Убиец“. Кампанията значително превишаваше качествата му. Но книгата спечели второ място в анонимния конкурс на издателство Сиела за нов български роман, а след това и второ място в писателското риалити „Ръкописът“, а мен ме показваха няколко месеца в национален ефир, което бе достатъчна предпоставка да породя любопитство в гилдията. Даже ме поканиха във ВИП Брадър, представяш ли си! Последната година не са ме показвали никъде и това се оказа пагубно за популярността ми. Фактът, че „Другата“ е страхотна, не е важен, важна е разпознаваемостта ми, която от своя страна ще вдигне рейтинга или тиража на съответната телевизия, вестник или списание. Само една от десетките печатни и електронни медии, които с неподозиран възторг превъзнасяха скромните качества на предната ми книга, каза нещо за тази. А сравнението между двете е видно за всички, които са ги чели. И именно тези, които са чели, се оказаха решаващи. Книгата се продава предимно по препоръка на читатели. Това е най-скромната, но и най-искрена реклама. Друга писателите не могат да си позволят. Могат готвачите, за книгите им с рецепти. Един такъв наскоро рекламираше книгата си в прайм тайм по национален ефир, в продължение на няколко седмици, по няколко реклами на вечер. Само едно излъчване (без заснемането) на такава реклама, струва повече, отколкото писател ще спечели от цял тираж. Когато излезе „Другата“, пиарът на една бивша футболна съпруга ми звънна с предложение клиентката й да се снима с книгата и да я пусне в социалните мрежи, където последователи са й хиляди заблудени души. Съгласих се. Поиска ми 1000 лв. на снимка и отстъпка за количество – при 3 снимки, всяка ще струва 700 лв. Отказах се.

Интересно ми е как се работи по една корица. От издателството някъде казаха, че сте минали през едно 20 варианта за корица. Ти ли ги отхвърляше, нещо конкретно ли им куцаше или просто от първи поглед предложенията не бяха „вашата“ корица? Имахте ли разногласия по този повод и как се решават такива ситуации? Ти лично щастлив ли си с тази корица или имаше друг фаворит?

Аз имам претенции само за съдържанието. С всичко извън него, включително корицата, лесно се съгласявам. Заглавието „Другата“ измисли Христо Блажев. Двайсет и седемте варианта на корица също не бяха мой каприз. Мисля, че склоних още на третата. Предложенията обаче ставаха все по-добри и се стигна до там, да се спрем на поредното, при положение, че в списание DIVA! вече бе излязло превъзходно ревю със съвсем различна корица и именно нея уж бяхме избрали вече за окончателна.

Като човек, преживял вече 2 премиери на свои книги, разкажи в какво се състои кампанията на 1 ново заглавие. С какво си ангажиран като автор, какво очаква издателството от теб, кое от всички тези „задължения“ по промоцията те изненада най-много?

„Преживял“ е много точен глагол. Едва понасям суетата на премиерата, с всичките й прегръдки, поздравления и ръкостискания, все едно съм се върнал от война, а не съм написал книга. Книгите трябва да се рекламират масово, но писателите не бива да участват в този рекламен маскарад. Сега се налага да го правят, защото голяма част от продажбите се дължат на излъчване, обаяние и лична харизма. Често даже няма значение какво си написал, хората (разбирай жените, те са над 80% от всички читатели) се интересуват от теб, от предоставената им възможност да се почувстват специални, изключителни и желани, а това може да стане само с личен контакт. Мнозина поети и писатели прекарват съвсем малко време в писане. Тяхна главна цел е правилното пласиране на пазара. Това се постига с постоянно присъствие във фокуса на общественото внимание. Социалните мрежи са най-прекият път за това. Писател без няколко хиляди приятели във Фейсбук не е никакъв писател, а най-голямо значение има броят на последователите му, представляващи потенциалната възможност стих, текст, интервю или изява, представляващи носител на някаква разграничаваща информация за него, да бъде споделена и теоретично мултиплицирана до безкраен брой хора. Написването на книга е най-лесната част. Написването на стихосбирка даже не я споменавам, най-често общият текст там може да се побере на една стандартна печатна страница от 1800 знака, но чрез размер на шрифта, графично оформление и многозначителен лаконизъм, модерните поети искат да намекнат за ценността на перла, изчистена от излишното. С подчинението на формата при поднасянето пък опитват да компенсират дефицита на смисъл, така, както някой повишава гласа си, когато иска да бъде изслушан, а на слушателите не им е особено интересно. След написване на произведението за тези писатели започва истинското писане. И ще ти кажа какво правят някои: Писане с потенциалните почитатели. Прави се персонално и последователно, с всички, един след друг. Не е задължително директно да предлагаш книгата си, достатъчно е да изградиш неформален контакт, да възпиташ една вярна и лоялна общност, която сама ще се сети да я купи, дори и да не чете, само защото се познавате, мисли, че сте си близки, и иска да те зарадва по този начин. Говоря за безкраен брой часове чат. Със стотици, често с хиляди хора. Страхотен труд. Време, през което могат да се напишат 5 романа, се прахосва, за да се пласира един. Звучи абсурдно, но наистина познавам писатели, които го правят.

Леле, на какво ли трябва да са готови писателките, след като могат да предложат всеотдаен чат на едва 20% от аудиторията си?!

Хахаха, не го бях помислил по този начин. Може би трябва да са готови да празнуват победата, че при еднакъв тираж с мъжете и съответно липса на полов подтик при покупка на тяхна книга, те реално са постигнали по-голям успех.

Казваш, че фабулата на дебютния ти роман е изцяло художествена измислица, а за този – че си изстрадал историята му. Кога ти е по-лесно да пишеш – като използваш въображението си или личния си опит?

По-лесно е да следваш случилото се, така си спестяваш необходимостта предварително да го измисляш, като се посвещаваш само на описанието му. Трудното обаче настъпва после. Хората нямат представа как се пише книга. За тях или всичко е измислица, или всичко е истина. А истината боли. Има обидени и разгневени. Има разсърдени. Дори аз не мога да проследя пътя си по разклонените пътеки на повествованието, в които се преплитат спомени, факти, фикции, случки, сънища, преживени или мечтани неща, смесват се от случайността на моментното вдъхновение или състоянието на траен писателски транс, за да се получи в крайна сметка една нова история, в която има от всичко, но нищо не е каквото е. Не от лесно в началото на много книги се слага уточнение, че историята е измислена и всички прилики с лица и събития са случайни.

А как измисляш имената на героите си? От какво се водиш, когато ги кръщаваш?

По благозвучие. Името няма значение. „Другата“ започва със „Стефан спи.“ Цветелин също можеше да спи, но нарушената фонетика в изречението дълго щеше да ме държи буден.

Предполагам, както при всеки автор, и в твоята глава по време на писането се върти някакъв образ на перфектния читател. Кого се опитваш да впечатлиш с писането си? Свой близък, приятели, колега-писател, бивш учител по литература, някой друг?

Аз нямам приятели, включително сред писателите, колегите ми в работата книги не четат, а за да впечатля учителите си по литература, е достатъчно просто да приложа правилото за пълния член, защото бях тройкаджия, никой не възлагаше никакви надежди на мен и даже на матурата изкарах среден 3. Така че не си представям никого. Понякога съм се питал, как ли бих обяснил нещо на дете, защото, ако не можеш да обясниш нещо сложно по достъпен дори за едно дете начин, значи не го разбираш достатъчно добре.

Кой е най-добрият писателски съвет, който някога си получавал? И кой – най-лошият, разбира се.

Той е един и същ: „Продължавай да пишеш! Не се отказвай!“ Нищо по-хубаво или по-лошо не може да ти каже някой, защото писател със съвети не се става, става се с малко поощрение, малко талант, много четене и много писане. Това, дали горният съвет е добър или лош, зависи единствено от фигурата на този, който го дава. Най-грешните професионални съвети по правило се дават от приятели и роднини. Тези хора никога не трябва да бъдат слушани. Те са некомпетентни, обичат те или поне искат да ти се харесат, но дори и да разбират от тънката специфика на материята, оценката им е винаги положителна и не касае реалните качества на работата, а е милосърдно желание да се почувствате по-добре. Този кратък момент на лицемерна сърдечност може да доведе до бедствие в житейски мащаб, ако се окаже, че вас всъщност никак не ви бива и, слушайки вредни поощрения, сте пропилели годините си напразно. „Продължавай да пишеш!“ звучи вярно само казано от този, който пише по-добре от теб и не му пука за чувствата ти.

Пишеш ли нещо ново в момента?

Къде е акцентът тук – на това, дали пиша, или на това, дали е ново? Много хлъзгав въпрос. Ако пиша по стара тема, ще изглеждам изчерпан, ако пиша по нова, ще ми липсва последователност и дълбочина. Най-добре да ти кажа, че нищо не пиша. Така ще накарам и завистниците ми да ликуват, защото сега се чувствам неловко заради тях. Когато излезе „Убиец“, много хора прекалиха с похвалите си, писаха ми и ме поздравиха. За „Другата“ и дума не чух от тях. Без да го искат, те се превърнаха в най-ясния лакмус за качество. Няма толкова голям провал, който приятелите ти да не приемат с прикрита усмивка. И обратното. А те даже не са ми приятели.

Как ти се иска да изглежда писателското ти развитие след 5 години?

Едва ли ще стана много по-добър. Мъжът достига интелектуалния си потенциал тогава, когато физическият му почне да намалява. Не че е обусловен от него, просто двата етапа така си пасват. Преходът при мен ще настъпи през следващите 5 години, а през цялото това време аз ще поддържам едно неизменно ниво на успех. Ще напиша нещо малко по-хубаво, но за сметка на това още малко ще погрознея и приливът от ценители на добрата литература ще компенсира отлива на ценителки на мъжката сила и красота, правейки популярността ми постоянна.

Освен да ти пожелая да се разцепиш от писане, за да имаме повод да публикуваме още поне 2-3 от безценните ни разговори с теб? Отново ми беше много полезно и приятно!

Освен да ти благодаря!

 

Интервюто на Васил Панайотов за романа му „Убиец“ можете да прочетете тук.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: