“Не може хем чиста съвест, хем пълен кемер…”

Из романа “Влахос” на Елена Щерева и Николай Янков, издателство Жанет 45.

Кехая – 1926 г.

Тревата вече жълтееше… Лятото, изцедило и последната си капка живот, подаваше уморена длан на есента. Влажните горски пътеки, прегорелите листа на габъри и буки, вятърът от север, който лека-полека заточваше своя ръждив бръснач – всичко това напомняше на Вангел, че времето за тръгване наближава. И по лицето му премина тънка сянка на тревожност. Нито вятърът, нито слънцето и планинската вода не бяха оглозгали лицето му толкова, колкото непрестанните тревоги. Оттогава беше проумял, че животът на кехая ще отнеме спокойствието на душата му, защото дребните ежедневни ядове бяха по-страшна разсипия за човек, отколкото суровата скръб и злочестината. Ала Вангел беше приел своята участ. И знаеше, че от нея няма мърдане… като агне в дисаги. В плътта си носеше своите ситни трънчета, които току пробиваха загрубялата му кожа. Подзимъска избиваха най-много.

Вангел искаше да бъде почтен човек, само дето това не е лесно, като си кехая. Искаше му се да е справедлив, да не удря хората в кесиите или да ги пече на бавен огън, но в живота не става така. Властта дои кехаите, те доят овчарите, така си върви открай време. Все по-често му се налагаше да подпира управата с рушвет – понякога минаваше с месалче гръцки стафиди или бъклица вино, ала друг път трябваше да се бръкне по-надълбоко – да извади я гледан кон, я пръч от стадото си. Зачестиха случаите, в които с ръка на Библията лъжеше в съда, за да отървава някой свой пастир от глоба или тежко наказание. Селяните никога не пропускаха шанса да ги набедят за всички възможни злини и беди на този свят и ако можеше, държавната администрация с кеф би се угоявала само от овчарските провинения. Като кехая Вангел трябваше винаги да прикрива мислите си от чуждите хора и да си подбира думите. Ако някой овчарин дойдеше при него за услуга, а Вангел не искаше да я свърши, той не отказваше пряко, за да не засегне бездруго докачливата овчарска чест. От девет дола носеше вода, доде му изреди всички възможни препъникамъни, с които да откаже молбата или да удвои цената на услугата. Налагаше му се да крои лъжа след лъжа, за да си затваря очите пред тази или онази уйдурма, за да бъде хем вълкът сит, хем агнето цяло. Когато беше млад овчар и беше по цял ден с овцете горе по баирите, не му се налагаше да уйдисва на Нечестивия. Нямаше тогава у него слабо място, за което оня да се хване. Ала с годините разбра, че първото нещо, което даваш за курбан, когато станеш кехая, беше истината. Не може хем чиста съвест, хем пълен кемер*. Трябваше да избере едното от двете.

Беше човек на честта и затова овчарите го сайдисваха. Имаше плътен, дълбок глас, говореше намясто и без излишества. Където и да идеше, носеше спокойствие и увереност. Дори когато беше ядосан на хората си, не избухваше, а караше с мекия брус. Кога видеше някой чобанин да се излежава повечко по поляните, издебваше привечер сгоден момент и докато всички мъже димяха с чибук край огъня, той подхващаше: “Видях днес една лехуса, аха до роди, пък никой от вас не рачѝ да й помогне. Блеехте с овцете”. Овчарите тутакси се възправяха срещу тоя укор: “Как тъй бе, кехая! – екваха в един глас. – Къде ще да е била, та да не я видим?”. А Вангел с все същия равен тон отвръщаше: “На̀, една такава мустаката, с калпак на главата, дето трябва подир агнетата да ходи, ама легнала да ражда, и то какви! Ей толкоз големи!” – и с две ръце показваше възедрите пискунчета, дето тежали на тая мустакатата лехуса. Всички тозчас проумяваха за какво говори кехаята и наставаше дружен смях. Само провинилият се мълчеше, виновно свел глава.

Окат човек беше Вангел. Погледът му остър и сейнат. Като с ръка пипаше с него – знаеше и да гали, и да удря, когато трябва. Едното му око беше леко присвито, като че постоянно се мереше в нещо. И тъкмо с него държеше нещата изкъсо. Обикаляше по пасбищата, проверяваше стоката и тревата, следеше работата на пастирите и ратаите. Не пропускаше да види кой минава по планинските пътища, кой какво прави, как и защо го прави. Това му беше работата – от изник до заник очите му непрекъснато шареха в четирите посоки. Зададеше ли се ловджийско куче от гората, кехаята щеше да се оглежда и за сянката на ловец. Видеха ли се овнешки рога в далечината, напрягаше се да съзре лицето и на овчар. Тъй Вангел трябваше да разчита най-дребните знаци, да предугажда кога откъм върха или нискотините се задават беди, да предусеща всяка буря, докато тя е още в облачния търбух. Дали кочовете се кюскат настървено, или мързеливо, дали от усойка, или от припек буха бухалът, дали жабите крякат сприхаво, или равномерно, дали звездите са нагъсто, или нарядко в нощното небе – по това чобанинът познаваше какви ще са денят и нощта. И овчарите чак се чудеха на тая негова окатост. Веднъж се случи така, че на доитбата изтърваха една овца и тъй, неиздоена, се омеша с другите. Чудеха се как да я открият сред цялото гъмжило, гледаха и умуваха, а Вангел само мина, плъзна един бърз поглед по билюка и я посочи с върха на гегата. “Ей я на̀, оная! Виж как се пули. Уплашена е. И тя знае, че е съгрешила с нещо, затуй гледа гузно.”

Такъв беше Вангел – никога не изпускаше какво се случва из овчарските поляни. Но най-много от всичко изпъкваше неговата пестеливост. Вангел не пипаше калеми и китапи. Похарченото записваше върху рабоши: в колибата му имаше цяла торба. С резкѝ и знаци бележеше по тях всичко, което му трябваше – кой овчар колко овце има; на кои ратаи колко шилета и овни са поверени; какво е месечното производство на сирене, извара и кашкавал; колко пари са отишли за провизии по дюкянджии, както и допълнителни харчове като глоби и рушвети. Водеше сметките на цялата задруга, на всички малсайбии**. На своите дървени тефтери умееше да пресмята до двеста хиляди гроша, да ги изважда или умножава. В ума му всичко беше подредено като по конец – както кръчмарят знае мястото на всяко шише на лавицата, тъй и Вангел редеше числата. Може да беше пестелив човек, ама никога не се скръндзееше. Колко овчари отиваха при него само с две шилета, а накрая се виждаха като стопани на цяло стадо. А сираците цял живот му целуваха ръка – вземаше ги за карачери и малешина***, още доде нямаха косми по гърдите, а като възмъжееха, вече бяха заделили пари за къща и невеста. Мнозина искаха да работят при него, ала малцина се оказваха късметлии. Вангел оглеждаше чобаните много внимателно – как казват калимера сутрин и калинихта вечер, как вървят и как държат лъжицата, как говорят с другите в кръчмата и как се тъкмят с овцете. Всичко премерваше кехаята и чак тогава отсичаше…”

 

–––––––––––––––

*кемер (от пер.-тур.) – дълъг тесен пояс с приспособление за слагане на пари в него.

**малсайбия (тур.) – стопанин на стока.

***малешина (диал.) – малък, млад човек в овчарството.

 

Из романа “Влахос” на Елена Щерева и Николай Янков, издателство Жанет 45.

Още откъси от романа:

“Не може хем чиста съвест, хем пълен кемер…”

 

Животът е просто факт. Черна точица и нищо повече. Смъртта също. Просто една точица на белия лист. Нито животът прави живеенето, нито смъртта – умирането. И за двете се изисква дарба. Изисква се смелост… Всичко това научих от едно момиче, което срещнах случайно в автобус номер 101 преди повече от двайсет години. Научих го от един истински влахос.

„Влахос“ е роман за последните истински номади на Европа – каракачаните.

Това е история за смисъла на вървенето и за силата на споделянето, за вечния кръговрат между долното и горното, за камъните, които никога не спират да се търкалят, защото всеки застой ражда бурени, а във всеки бурен се спотайва мъничко смърт.