„Смехът“

Не сексът, не признанията, не думите, не мълчанието, дори не намеренията, общите планове, плачът или вълненията. Нищо не е по-показателно за една двойка от смеха. Смехът е най-точният барометър на отношенията. Само по степента му може да се отгатне те откога са заедно. Както и докога. По външни проявления, не по причина за възникването му, схемата на смеха следва структурата на пирамида. В началото и в края смях няма. Те или едва са се срещнали, или всеки момент ще се разделят. Малко след това и малко преди него пак няма смях, има усмивки. Едните са съблазнителни, другите – отегчени. После идва смехът, отърсен от плахостта, станал спонтанен и дързък. Смехът от другата, спускащата се страна, се е отърсил от почти всички неща, включително и от хумора, и е мутирал до вокално доказателство за партньорска принадлежност. Най-горе и най за кратко, едва изкачил се, позакрепил се и вече взел да се клати, стои един кротък смях, почти притихнал, изчистен от излишното, от френетичното, от спонтанната истерия на откритието да споделяш една и съща идея с този, на когото искаш да принадлежиш, смях, като щастливо стенание от това, че твоят свят е от двама и други нужди нямаш. Смях, като благодарност към нея.

Стефан и Магда вече почти не се смеят. Когато го правят, причината за смеха им е нейде извън тях, в нещо външно на връзката им, нещо привнесено, случайно появило се, което както се е появило, така и ще си отиде. И ще ги остави без смях. Стефан си спомня, че смях, генериран от тях, за последно са имали около сватбата. Когато животът им още е бил безгрижен и лесен, когато са имали повече планове, отколкото отговорности. После част от плановете се сбъднали, от което последвали само още повече отговорности. Човек не може да има хем отговорности, хем смях. Независимо кое доминира, съотношението е приблизително 20:80. Стефан не смее да попита Магда дали смехът є липсва, защото още се чувства отговорен за него и смята, че като неин мъж трябва да бъде основният му доставчик, но напоследък не става. Може би Магда не е забелязала. Може би, ако не я пита, ако не насочва вниманието є натам, смехът няма да є липсва. Както на Стефан не му липсва нейният смях. Но му липсва неговият. Преди години двамата с Магда не са правили нищо друго. Вървели и се смели, лежали и се смели, приказвали и се смели. Понякога само мълчали, после се поглеждали в очите, сещали се нещо и като по команда почвали да се смеят пак. Постепенно центърът на тежестта в смеха им излязъл извън тях, но като количество не намалял, просто го предизвиквали не толкова разговори, колкото предмети, не толкова сцени в живота им, колкото сцени в някой филм, не толкова ситуации в настоящето, колкото спомени нейде в миналото. После и спомените избледнели. Независимо един от друг, Стефан и Магда мислели, че когато спомените им избледнеят, ще дойдат децата и те пак ще се смеят, но деца още не били имали и представата им за тях ги изиграла.

Правилният период за появата на деца в живота на една двойка е първата є година. Когато двамата още са влюбени и не докосват земята, тогава най-лесно се понасят децата. Бебетата предлагат предимно плач и чанч. Родители, които разчитат бебето да им донесе радост, ще сгрешат. Tombstone е любим филм на Стефан. На едно място главният герой там казва: „Аз идвам и водя ада след себе си“. Ава дошла и довела лайна след нея. Съвсем естествено, бебетата това работят. Но миризмата на лайна се усеща по един начин, когато родителите са влюбени и единствено знаят, че се желаят, и по друг, когато вече са възвърнали сетивата си и са наясно, че освен бебето и те самите произвеждат лайна. Разбира се, има моменти, между два пълни памперса, когато бебето предизвиква смях, но и това е смях патерица, защото е външен на тях смях. Вътрешен за семейството, но външен на връзката. А когато някой свикне да получава помощ отвън, способността му сам да се справя закърнява. Въпреки че не можели един без друг, смятали се за предопределени и действително се обичали, способностите за забавление между Стефан и Магда закърнявали. Без Ава са щели да го разберат по-рано заради повечето свободно време, което щели да прекарат сами, но покрай памперси, пелени, погачи, проходилки, прощъпалници и плач Стефан го осъзнава едва сега.

Вече втора седмица Стефан си пише с Емилия, с което се забавлява и изтезава едновременно. Тя не е най-забавният човек на земята, но е новият забавен човек в офиса и на Стефан това му стига. Емилия е умна и чатът с нея е духовита игра с повишено внимание, в която той трябва да съобразява най-верните си въпроси с най-интересните си отговори така, че общото ниво на разговора никога да не пада. Затвърждава се епистоларен модел, в който нейната роля е бягаща. А когато на някой му бягат, той гони. Природен (полов) рефлекс. Ето че в обикновеното офисно забавление постепенно са навлезли разни ловни атавизми и разговорът им неусетно почва да наподобява преследване, в което тя ту позволява на Стефан да стигне до нея толкова, че да я докосне по рамото, ту се изплъзва не само от ръката му, но и от поглед. В някои дни пише с желание, дори с настървение, в други я няма, не влиза в Skype, само зяпа екрана, без дори да погледне Стефан, който на метри от нея се е свил. Заради навика му да си подремва е трудно да се определи това свиване на какво се дължи, на неудобната поза по време на дрямката или вече е налице първи признак на абстиненция. Все пак за второто още е рано, но има хора, които по-бързо се привързват. Поведението на Емилия може и да е съвпадение, което не цели да обърка него, а показва колко е объркана тя. Съзнателно или не, това объркване предизвиква разбъркване.

Тя е бръкнала в Стефан и е разменила местата на някои по-маловажни негови органи, от което той няма да умре, само ще му е гадно.

Основните любовни органа са два. Всичко друго е карантия, която участва косвено в процеса, но когато е разбъркана, ти става ясно колко сериозен е той. Ролята на сърцето е преувеличена и Стефан недоумява как този скучен мускул си е извоювал такъв символичен статус. Любовта минава през главата и под корема, макар кулинари да твърдят, че минава през него. Може би любовта към храната минава оттам, но само който никога не е бил влюбен, би ползвал тази вълшебна дума като евфемизъм на лакомията. Човек може да изпита любов само към друг човек, при това такъв, който не му е кръвен роднина, защото не толкова с мозъка е свързана любовта, колкото с плътта. Кожата е най-големият, най-красив и най-сексуален орган. Най-любовният също. Влюбените невинаги искат да правят любов, но биха се милвали непрестанно.

За щастие, Стефан не е влюбен. Емилия е разбъркала нещо в него, но той нито има потребност да я докосва, нито мисли за секс с нея. Перспективата за това му е безразлична. Стефан е на мнение, че ако няма любов, мастурбацията върши същата работа. Приятна му е компанията на Емилия и осъзнава, че за тези две седмици е говорил най-много с нея. Разбира се, в разговорите им винаги се прокрадва по нещо еротично, но не е еротика като разголване, а еротика като отношение. Като вълнение. Нямащо непременно общо с тялото. Освен като тяло, което изтласква определено количество въздух в пространството. За тези две седмици Стефан е забелязал, че когато точно това количество въздух наоколо е изтласкано, нещо сякаш тласка и него, кара го да се чувства по-лек и по-добре. Това е в часовия интервал от 9 до 17. От 17 до 9 целият въздух присъства, никой не го изтласква и чисто физически общото количество кислород би трябвало да е повече, но въпреки това Стефан се задушава, усеща тежест, сякаш някакво бреме му се е стоварило и той не може да се отърве от него дори когато се сгромоляса в леглото, където, вместо да спи, Стефан се поти и върти.

Вече два пъти се улавя, че на някои реплики на Магда се пита какво би казала Емилия на нейно място и съответно как би отговорил той. След което го прави. Така за момент успява да пресъздава част от автентичното офисно усещане, но сравнението и съзнанието, че е имитация, бързо го карат да замълчи. Мълчанието не е нещо непознато в семейството, но това съвсем не означава, че е нещо лошо. Има много причини за мълчание и тяхната не е от обезпокоително естество. Когато двама души прекарат години заедно, не е нужно подробно да си вербализират мислите. Те така са се научили да декомпозират идеите си, че само от загатването на темата в началото и улавянето на тона є към средата могат да си довършат мислите и по този начин да си спестят цяла тирада. Разбира се, умората от повторението също присъства. Разговорите между хората имат много повече прилики, отколкото разлики и това, че някой предпочита да разговаря с един вместо с друг, е, защото с него по-малко го е правил, по-непознат му е, а непознатото бива идеализирано. Ако някой тогава бе предложил на Стефан да опита една игра, в която той да си пише едновременно с двете жени, без да подозира коя коя е, а те от своя страна да знаят и да целят да го изкушат, той с изненада, а вероятно и с удоволствие, щеше да открие, че съпругата се е справила по-добре.

Недостатък в дългите връзки са умората от привикването и последващият намалял ентусиазъм, а както се знае, човек свиква с всичко, без значение колко добро е то. Колко е лошо също. И в двата случая настъпва един момент, в който нищо вече не е в състояние да те зарадва чак толкова. Или да те натъжи. Това е моментът, в който мозъкът взима мерки, за да се защити, иначе емоциите биха го убили, независимо от техния заряд. Независимо от покорените върхове или претърпените спадове рано или късно всеки попада на плато. Всичко му става равно. Всичко му е познато. Трагедията на човешката неудовлетвореност е паметта. Всеки стремеж към още едно усещане е отчаян опит да си спомним предишното. И ние действително си го спомняме, ала само толкова. Все едно виждаш снимка на стара любов, изпаднала от лексикон на забравата. И се връщаш назад, да се насладиш на миналото и да потъгуваш за бъдещето. Но когато си зърнал тази стара любов за пръв път на живо, сърцето ти не е трепнало, а е спряло. Само първото усещане, необременено от паметта за други и нямащо с какво да го сравни, е истинско. Всички след него само го пресъздават. Само първата любов е вечна. Всяка следваща е възстановка на тази вечна любов. Вечната любов на Стефан е Магда. Но вечна значи само, че е орисана да е прототип, не че е единствена и ще трае завинаги. Нищо човешко не е завинаги, затова трябва да извадим от употреба тази дума. Любовта между двамата се е застояла, но не е издържала. Отишла си е. А след като любовта си е отишла, мястото є заела обичта.

Да обичаш някого често е като да мразиш себе си – склонен си да правиш неща, които не са добри за теб и ти вредят. Ако любовта е най-вече материя, обичта е предимно дух. Едното е докосване на полови органи, другото е докосване на съзнания. Любовта иска всичко за себе си, тя иска да взема. А обичта иска да дава. Да се раздава. Да се принася в жертва. Любовта е да ти се живее заради някого, обичта е да си даваш живота за него. Стефан не си е представял своя живот такъв, какъвто е в този период, но Магда е щастлива да бъде майка и това за него е най-важното. Но никой не може да ти е по-важен от теб самия и когато говорят за саможертва, хората имат предвид само някакво временно неудобство, което да си причинят. Малцина се жертват наистина. Буквално. Повечето се ограничават с някакви действия, за някакъв период от време. За Стефан този период тече вече поредна година. А действията, които се налага да извършва, са всичките онези досадни дребни задължения, които печалната му роля на мъж в къщата налага периодично да предприема.

Стефан често казва за себе си, че не е като мъжете мъж. Без да има полов комплекс и без да го е срам. Това не значи, че не е мъжествен. Всъщност значи точно обратното. Само който самоуверено може да се лиши от някои проявления на мъжествеността, притежава мъжественост в достатъчна степен. Стефан е мечтател. Когато е свободен, предпочита да подремва, да се отплесва нанякъде, или както казва Магда – да блуждае, вместо да върши мъжки неща. Мъжките неща според нея се делят на неща вътре в къщата и неща навън, като едните са свързани предимно със задълженията, а другите – предимно със забавленията. Това е интересна формулировка и когато я чува, Стефан си я записва. Изглежда, жена му не допуска възможността мъжът да се забавлява вкъщи. Дотогава е мислел, че тази възможност не я допуска само той. Вкъщи напоследък е станало място за изпълнение на длъжности и дълг. Място, подобно на работното, за което обаче никой не ти плаща, напротив, трябва да плащаш ти. С лишения. И с време. Минути, часове, дни… С години.

Никой не подозира за тайната страст на Стефан някой ден да стане писател или ако това звучи претенциозно – поне да издаде книга, от която няма да го е срам. Стефан не иска да го е срам от книгата, но същевременно го е срам от писането и това е причината да го крие. Някога Магда го е видяла, прочела какво е написал и без да подозира за чувствата му (би било прекалено жестоко да допуснем противното) му се е присмяла. Стефан го заболяло, но премълчал. И направил необходимото никой занапред да не го вижда вече. Това не е толкова лесно, защото, когато живееш в един апартамент с друг човек, нямаш много възможности да оставаш сам, без самотата ти да си има алиби или причина. Стефан казвал, че гледа филми на лаптопа си и той действително свалял някой, сядал някъде и го пускал, а когато Магда излизала извън зрителното поле, оставял само звука и отварял текстови файл. Схемата сработила и Магда така и не разбрала. Стефан не бил от най-продуктивните писатели и предимно гледал бялото поле, мислейки си за нещо друго, а изражението, с което успявал да го прави, не се отличавало особено от това, с което човек гледа екшън. Всичко щяло да е идеално, стига тази му страст да не отнемала толкова много време. Време, през което Стефан блуждаел, или както казва жена му – се отплесвал. Загубено време, което можело да се ползва за ред други неща, предвид това, че крушката в коридора е изгоряла, по стената в спалнята е избил мухъл и гардеробът трябва да се издърпа напред, а зад него да се напръска със SAVO, едно подвижно огледало чака монтаж в банята от лятото, мазето се нуждае от почистване, колата е за ремонт, а всичките седем ножа трябва да се наточат. Това са част от мъжките неща, а има и други, които не са произтичащи от пола, дори заради това, че в наши дни вече полът е един и ако все пак съществува някакво разпределение в работата, то се дължи на по-грубата сила на мъжете, но това не изключва намесата им и в по-фини домакински дела, като пране (и простиране), миене на чинии, подове, бани, тоалетни, тераси… грижа за бебета, включително хранене, къпане и смяна на пелени. Стефан не е циник, но веднъж, докато сменял пелените на Ава, му хрумнала дефиниция на бащинството. Бащинството е да бършеш лайна от путката на дъщеря си. Тук тъщата би се смръщила, но тъщите, бабите и жените въобще са склонни да цензурират органичното в децата си, превръщайки органа в орнамент. Пишката е издатина, путката е вдлъбнатина, а лайната са акита и миришат на бабино щастие. Нещастие може би точно не, но на Стефан бебешките лайна му миришели на доброволна каторга, на семеен затвор, в който той е попаднал по желание, но само за да не оставя в затвора своето семейство самό, и може би Стефан щял да свикне, стига свижданията да не били по един час на ден. Горе-долу с толкова свободно време разполагал Стефан, като всеки допълнителен час бил заплащан с цената на сцени, а когато все пак получел този час на тази цена, заради разваленото настроение не бил в състояние нищо смислено да направи с него. Това е причината Стефан да ходи с нарастващо желание на работа, въпреки че е тъпа, скучна и той я мрази.

А отскоро причината му е и още една.“

 

Из романа „Другата“ на Васил Панайотов, издателство Сиела.

Още цитати от романа:

“Причината”

“Двамата”

 

Можеш да скриеш една омраза, но не можеш да скриеш една любов.

Бюрото на Стефан е по средата. Вляво седи жена му Магда. Вдясно – колежката им Емилия. До вчера сякаш всичко е било нормално – Стефан и Магда живеят спокойно, гледат детето си, нищо не им липсва, но и нищо не им предстои. След толкова години съпрузите се превръщат в сътрудници, защото животът е жесток, а още по-жесток би бил, ако го живеят сами. Не знаят, но върховните изпитания им предстоят. Някои от тях именно защото не са сами.

Стефан се влюбва в Емилия. Едно увлечение прераства в любов, която ще промени и тримата. Страстта и скръбта, щастието и вината, предаността и предателството… „Другата” е блестящ роман за разликата между любов и обич. Кое чувство е по-силно? Кое ще надделее и за да надделее то, трябва ли другото да умре? Роман за невъзможността да обичаме, без да нараняваме.

Защото където пламне страст, гори всичко.

 

Васил Панайотов взема втора награда на анонимния конкурс на издателство „Сиела“ за БГ роман през 2014 с ръкопис с работно заглавие „Отчужден“, издаден по-късно с името „Убиец“ (2015). „Другата“ е вторият му роман.

Advertisements

2 thoughts on “„Смехът“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: