„Ти, значи, си много смел?“

Из „Партиен дом“ на Георги Тенев, издателство Колибри.

„Първия път го направихме съвсем неволно.

Пътувахме в подножието на планината. Беше рано, тя караше, аз дремех отпуснат на седалката. Караше равномерно и красиво, както винаги, и се унасях. Тя дишаше тихо, безшумно почти, само шумът на двигателя – сякаш се нося съвсем сам по пътя, запазвайки спомени от нощта.

Стресна ме някакво рязко движение, колата поднесе встрани. Изведнъж видях мантинелата и замръзналите камъни, обвити в сняг и посипани с напръскана кал. Видях купчина сгурия, твърде близо. Чистачките с мъка се свлякоха надясно, треперейки, после наляво и след това в изчистената амбразура пак зейна ръбът на дерето. Видях как ръцете й въртят волана. Завъртяхме се още веднъж и колелата отново попаднаха в коловозите.

Беше някаква голяма лимузина, черна като бик в огледалото за обратно виждане. Натискаше грубо, нахалстваше да ни изпревари по тесния хлъзгав път. Не извиках, не казах нито дума и по-добре, оставих я да се справя сама.

Отново клаксон, тя ми хвърли поглед само за миг, после пак напред. Но нямаше къде да отбие, вляво сипей, вдясно стена от сняг. На следващия завой черният силует на ковчег изскочи пак в огледалото и ни надмина, святкайки с фарове. Почти облиза вратите, но тя удържа колата и не натисна спирачка. „Свиня!”, извика с разтреперан глас и сви още по-силно пръсти около волана. Онзи отпред, видях го: караше сам, тъмен силует зад тъмните прозорци. Стъклата и черната лъскава ламарина бяха измити, дори номерът се виждаше, мярнах шестици в началото и в края.

Зад завоя се беше подал тромав камион, хвърляше по шосето пясък. Колата му препречваше пътя, не се дръпваше от средата. Камионът започна дрезгаво да свири, от каросерията някакъв човек с ушанка размаха гневно лопата. В последния миг автомобилът се измъкна настрани и скочи с десните колела върху заледения банкет. После мина през една нарината пряспа сняг, под която стърчеше върхът на дървена табела, спирка за рейсове. Изсвири с клаксон, все едно имаше право на всичко това, и се изгуби в падащата пелена на снега.

Камионът беше спрял, шофьорът псуваше. Тя намали скоростта, казах й да отбие и също да спре. Свихме на малкото разширение и постояхме така, без да излизаме. Виждах точно пред нас пречупената табела, която онзи беше прегазил заедно с пряспата. Изпушихме по една цигара. Продължихме.

Видяхме го няколко километра по-нататък. Беше спрял, пак на самата среда на шосето. Пикаеше, но без да нагазва в неутъпкания сняг между дърветата. Чак сега ми хрумна дали не е пиян. Не можах да разбера, той стоеше неподвижно. Беше просто един силует в черно кожено яке зад силуета на черния автомобил.

Виждах го толкова ясно, разбирах, че ще отминем и след малко пак ще се залепи зад гърба ни. Но това, което направих в онзи миг, не беше смислено. Искам да кажа, направих го като хулиганство, не като начин да се отървем от него в следващите километри. Каквото и да е, нещо просто ме прихвана и отворих бързо прозореца. С белия снежен въздух отвън влезе още шум от двигателя, но някак все пак беше тихо. Тя също мълчеше, само ме погледна. Вдигнах бутилката вода, която се търкаляше в краката ми. Беше тежка и пълна с лед, замръзнала между седалките през нощта.

Протегнах се навън и замахнах, толкова силно, че лакътят ми се блъсна в рамката. Бутилката хвръкна и без да съм се прицелил точно, удари предното стъкло на спрялата кола. То се пръсна и побеля, посипаха се парчета. „Карай”, казах с половин глас и започнах с всички сили да въртя ръчката, за да вдигна прозореца. Тя натисна газта.

В следващите мигове ми се струваше, че ще умра. Ръцете и краката ми трепереха бясно, но мозъкът работеше като машина. Счупеното стъкло и насрещният сняг, вятърът – надали би могъл да кара срещу вятъра, който навява в лицето. Не би могъл, надявах се. Изпреварихме един камион, който пръскаше ситна заледена пепел под колелата си, смесена със сол и пясък. Не, без предно стъкло няма да стигне доникъде, снежната виелица ни беше съюзник. Също като ледената кора, облепила колата, така че номерът ни не се вижда. Погледнах телефона, нямаше покритие. Значи, няма как да се обади, да предупреди да ни причакат. И освен това беше сам – нали го видях зад черните стъкла.

Не беше лесно да се успокоя, така и не успях. Сърцето ми биеше до болка, но поне се отказах да се страхувам за последствията. Изпитах приятна топлина, която ме обля целия. Струваше ми се, че слабото парно на колата бумти, свалих якето. Тя ме поглеждаше от време на време, усмихваше се.

Мисля, че кара бясно като никога. В онази сутрин, по заледените завои, дори и шейсет километра бяха прекалено висока скорост, но тя успя някак да ни изведе до града за по-малко от час.

Както казах, това беше първият път. Но каквото и да сме опитвали след това, тя усърдно ме предпазваше от мисълта за К-шев, от превръщането на играта в истина. Това означаваше да се жертва винаги, да застава между мен и него, когато той се изпречи, макар и само като образ. Искам да кажа: той като образ, а не тя. Тя – като тяло, съвсем реално. Още от началото.

***

Набутахме се сред мравуняка от коли пред подземния гараж. Над нас тръбите на вентилацията бълваха пара, стапящият се сняг капеше, капаците на колите димяха. Събудените рано хора излизаха от гаража, само ние се спускахме вътре, под земята. Най-долното ниво беше най-евтино, дълго слизахме по завоите. На разграфената площадка повечето места зееха празни между мръснобелите черти. Тя паркира, угаси двигателя и светлините. Автоматичната лампа върху циментовия таван угасна. Останаха мъждивите крушки над изхода и светещата стрелка към пешеходното стълбище. Тя се отпусна на облегалката и обърна глава към мен.

„Събличай се”, каза ми и затвори очи.

Не бях помръднал, стоях така, когато тя се обърна и ме погледна съвсем отблизо.

„Ти, значи, си много смел?”

„Не”, отговорих с глас, който сам едва успявах да чуя.

„Мълчи! – каза ми и стисна брадичката ми между пръстите си. – Какво можеше да стане, знаеш ли? Да те пребият като куче. Да те нарежат на парчета и някъде да те захвърлят. И мен също. И мен!” – Тя се измъкна от якето, вдигна блузата и в двете си ръце стисна гърдите си, точно пред мен, пред лицето ми.

И преди, когато бяхме на шосето, и после аз ясно осъзнавах какво може да се случи. Но в онзи миг, който е останал най-реален от цялата случка – на тъмно под земята, в затъмненото кухо подземие с плосък таван, – там целият ужас изведнъж се събра на едно място. Сгъсти се като в спринцовка и шурна по всички крайчета на тялото ми, чак до сърцето на костите. Вместо страх и паника обаче изпитах нещо невъзможно. Не можеше да бъде спряно, в този миг не се плашех, че я притискам жестоко в ръцете си. И тя дърпаше косата ми толкова силно, че чувах вътре в главата си как корените на косите проскърцват, сякаш ще се откъснат от кожата. Мисля, че колкото и силно да хапеше врата и раменете ми и дори да го правеше още по-силно, аз пак не бих усетил болка, а само това зашеметяващо люлеене, в което бяхме вкопчени. Удряше ме с отворени длани по лицето, за миг ноктите й ме одраскваха и между всеки удар на пръстите тя ме целуваше. Гласът й на пресекулки шептеше, докато едва си поемаше дъх: „Милият ми!… Милият ми!”. И зъбите й се прехапваха в устните, моите или нейните.“

 

Из „Партиен дом“ на Георги Тенев, издателство Колибри.

Още откъси от книгата:

“Разкажи ми за баща си”

“Няма дъно…”

ГЕОРГИ ТЕНЕВ е писател, сценарист и драматург. Автор е на романите „Партиен дом“ (Награда за български роман на годината на фондация „ВИК“, 2007), „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“ и на сборниците с разкази Жената на писателя“ и „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).

Романът на Георги Тенев Партиен дом печели наградата на фондация ВИК за роман на годината (2007). Действието се развива през осемдесетте и деветдесетте години на 20 век, по време на прехода от комунистически режим към демокрация. Книгата е едновременно любовна история, пародия, трилър за една политическа измама. Началото ни представя срещата между главния герой и едно особено момиче – дъщерята на стар високопоставен партиец, който е на смъртно легло. Ветеранът на партията моли младия човек да вземе куфар пълен с милион и половина евро. Така романът започва игра с един от най-популярните съвременни български митове: този за куфарите с пари, направлявани от партийната конспирация през периода на прехода.

Интригата отприщва събития в сегашно време и лавина на спомените, които ни отвеждат във времената на късния соц – епоха на изграждането на съвършения нов човек, който може да бъде едновременно спортист, войник, гражданин, мислеща личност. Детството и младежките години се завръщат едновременно идеализирани и носещи странно усещане. Нещо с баланса на справедливостта не е както трябва. Пред смъртната опасност от радиационно облъчване, причинено от Чернобилската авария, не всички са били равни. Надзъртаме в света на партийния елит, едно от семействата на висши служители, които са били предупредени за опасността, докато масата от населението е оставена да се спасява сама. Надзъртаме в Мавзолея, който за едни е паметник, за други дом. За главния герой, властовата цитадела на Партийния дом е декор, в който се разиграва едновременно любовна драма, насилие, сексуални актове, морален и психически тормоз.

Дъщерята на партийното величие става съпруга на главния герой. Младият човек се намира в Германия, но неизличимите спомени и последствията от българското му минало все още го преследват. Най-мъчителният и вълнуващ въпрос е защо той е свързал съдбата си с хора от партията – корумпирани, но понякога щедри, обикновени, но все пак безчовечни и изкривени. Едновременно хора и чудовища. Борейки се с отговорите в този странен размисъл, героят прибягва до услугите на порнографията и проституцията в Хамбург. Не успява да разсее ума си, а само задълбочава драмата. Отчаяно се връща, отново и отново, към времето на детство и невинност, когато е срещнал любовта на своя живот.

Реклами

2 thoughts on “„Ти, значи, си много смел?“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: