“Жените се водели вкъщи, за да останели там завинаги…”
Из романа “Рафаел” на Леа Коен, издателство Ентусиаст.
“Навсякъде около него кипеше живот, следвоенната криза като че ли беше отминала и хората бързаха да наваксат всичко пропуснато. В София се застрояваха нови сгради и дори цели квартали. Оформяше се нов архитектурен стил, който напомняше на Рафаел онова, което беше видял при едно свое пътуване в Германия заедно с чичо си Леон, когато подписаха договор с “Мерцедес” и станаха негови представители за България. След военната криза Германия също беше тръгнала към икономическо събуждане, което личеше по новото строителство – чисто, функционално и модерно, наречено от тамошните архитекти “баухаус”. Българските строители го подражаваха и също изоставиха бароковите финтифлюшки по сградите във виенски стил с балкони, еркери и статуи по покривите. Те започнаха да стоят красиво проектирани, пропорционално разположени, изчистени от излишества здания с големи прозорци за повече светлина. Успяваха да вложат обаче в този нов модерен стил южняшка мекота и топлота, като използваха за облицовки шуплест камък, който се добиваше на Витоша, а за вътрешната част на сградите и апартаментите предпочитаха български жълто-кремав мрамор. Съчетан със сивия витошки гранит, той изглеждаше особено елегантно в новите софийски салони. Предприемачеството процъфтяваше и в центъра на София никнеха една след друга луксозни частни сгради с просторни апартаменти с големи осветени салони, средища на нови форми на социален живот. Появиха се и първите сгради с асансьори на германската фирма “Шиндлер”, което даваше възможност да се строи нависоко, както и с австрийски инсталации за парно водно отопление, което заместваше пернишките печки или кахлените камини, с които се отопляваха дотогава. Самият Рафаел мечтаеше да си купи такъв апартамент на някой от оживените булеварди или улици като “Раковски”, “Княз Дондуков” или в краен случай на “Цар Фердинанд”. Къщата на баща му се намираше точно зад фабриката им на неособено представителната “Мария Луиза” и недалеч от Лъвов мост, който въпреки добрата си архитектура и внушителни статуи на четирите лъва, не беше в най-елегантната част на града. На това място хамали, каруцари и общи работници чакаха някой да ги наеме за през деня. Слугинчета обикаляха наоколо с пазарски мрежи, жени от село предлагаха живи кокошки, а също яйца, домашно сирене и масло, пресни зеленчуци от градините, цветя и билки. Площадът се беше превърнал в нещо като трудова борса и пазарище. Баща му Исак обичаше да се разхожда в тази разнородна тълпа, да поговори с търговците, да избере сам някой петел за готвене, да купи пресен лук и свежи подправки от жените и после доволен да ги отнесе вкъщи, за да ги сготви слугинята.
Въпреки настояванията на Рафаел, Исак не се съгласи да отстъпи на желанието му да закупи малък ергенски апартамент, какъвто той си беше намерил в новопостроена модерна кооперация на ъгъла на “Раковски” и “Дондуков”. Обясни на баща си за какво го искаше: в него щеше да кани приятели, когато оставаше след вечеря в някой от клубовете в центъра на града или след представление в някой от близките театри по улица “Раковски”. Исак обеща на сина си повече самостоятелност едва за трийсетия му рожден ден. Дотогава го искаше близо до себе си, до фабриката и до вкъщи. Попита го дали смяташе да води в този апартамент жени, и Рафаел не го излъга. Това се подразбирало от само себе си, потвърди той. Жените се водели вкъщи, каза в отговор Исак, за да останели там завинаги. В такъв случай – обеща Рафаел – нямало да ги води. Ако мъжете не искали жена вкъщи, продължи наставленията си Исак, те ги посещавали на съответните места. Кои бяха тези места, Рафаел вече беше научил и без помощта на баща си. Въпросът за апартамента като че ли беше забравен.”
Из романа “Рафаел” на Леа Коен, издателство Ентусиаст.
Още откъси от книгата:
Помежду им имаше пропаст, която трудно можеше да бъде запълнена с обикновено съчувствие…”
“Я вижте, еврейката не си носи звездата…”
“Евреи има по-добри от българите”, казваше тя.”
Рафаел Арие (действителна личност от първата половина на ХХ век) не се интересува от политика, негова грижа е женската красота. По прищявка на съдбата е осъден след шумен процес.
В ранните часове на 16 април 1943 г. той е в килия на Софийския затвор и очаква отговор на молбата си за помилване от Двореца. В продължение на 6 ча̀са, от полунощ от 6 часа̀ сутринта, Рафаел се опитва да сглоби всички части от един огромен пъзел, който е довел до неговия процес. Прозрението идва заедно с вестта от Двореца в 6 сутринта…
Повече от 70 години по-късно, в далечния Далас, Диди Арие-Бейкър, последната останала от клана Арие свидетелка на събитията от 1943-та, празнува своя 94-ти рожден ден. На този ден тя има странно посещение. Мистър Дейвид Гутман от застрахователната компания “Good Life” й задава въпроси, които отвеждат Диди в далечното минало и в историята на нейното семейство. Този разказ, който започва като тест за паметта на възрастната жена, се превръща в изповед за Рафаел.
Действието на романа се развива на фона на три травматични епизода от новата българска история: атентатът в катедралата “Света Неделя” от 1925 г., бандитизмът и отвличанията от началото на 30-те години и процесите срещу “еврейските спекуланти” от 1942-1943-та, които правителството провежда по поръка на Берлин.
В романа е вплетена и действителна криминална интрига, която писателката е издирила в архивите.
По спомените на Диди Бейкър е възстановена семейната среда на фамилия Арие – най-видните представители на българската парфюмерийна промишленост до 1943 г.
Леа Коен е български писател, музиколог, дипломат и политик. Издава няколко книги за история на музиката, както и редица преводи от френски език. Автор е на документалната книга “Ти вярваш. Осем погледа върху Холокоста на Балканите”, а “Рафаел” е десетият й роман.
