Рандал Силвис: Стремя се към перфектното изречение

Завиждам на хората, които тепърва ще се срещат с творчеството на Рандал Силвис. Завиждам за трепета, който ще изпитат от живописния му език, от поетичните описания, от майсторските сравнения и ще преоткриват криминалния жанр и насладата, която той може да носи на читателя-ценител. След това не им завиждам. С вдигната от Рандал летва трудно се започва друго четиво. Минават дни, може и седмици, преди усещането да поизветрее леко, но образите му не те напускат никога, това го гарантирам. Остават живи в съзнанието, като че ли са принадлежали на реални хора, с които си преплел съдба.

Признавам, че към романа „Чернова“ интересът ми ескалира поетапно. Мернах ревю за книгата и си отбелязах да я прочета, защото имам слабост към сюжети с образи-творци, особено писатели, а криминалният жанр ми е любим. Докато не заговорих на едно събитие за книгата с редакторката на БГ изданието, Боряна Стоянова. Е, няма как да не изтръпна в очакване на четиво, когато фабулата е така оригинална: детектив Демарко разследва жестокото убийство на семейството на известен писател и издирва заподозрения съпруг като се рови в незавършения ръкопис на новия му роман. Не знам защо Боряна си спести хвалебствията на романа като за литературен шедьовър, защо не каза нищо за майсторски изваяното напрежение в трилъра, за чистия, естествен диалог, защо не спомена, че авторът (не литературният герой 🙂 ) е сценарист и драматург, учител по творческо писане и многократно награждаван писател, чиито книги са преведени на повече от 10 езика, че в Америка има публикувани вече 17 романа, безброй есета, статии, поеми и разкази, че е носител на престижната литературна награда Drue Heinz, че страниците с благодарностите в „Чернова“ са толкова необикновени! Колкото необикновен е и човекът Рандал Силвис.

Едва прочела последните страници на „Чернова“, издирих Рандал в интернет, пратих му покана за интервю в bgstoryteller и той на следващия ден ми върна отговор, че с удоволствие приема на участва. Разменените имейли и желанието му да сподели с начинаещите български писатели съветите си само ми доказаха какъв професионалист е. Разговаряхме за „Чернова“, за писането, за екипа му, за добрите и лошите съвети – все така изискан в изказа, подробен и добронамерен, той отговори на въпросите (които никак не бяха малко) и с удоволствие раздаде повече от себе си, анализирайки ъгли по темата за писането, неосветени от първоначалния ми интерес. Но какво по-малко можем да очакваме от истински писател и преподавател?

 

Рандал Силвис: „Винаги пиша нещо, 7 дни в седмицата“

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Maddison Hodge 

 

В България си познат с романа си „Чернова“, затова бих искала първо да обсъдим него. Как ти хрумна идеята? Първо съчини криминалния случай или първо измисли концепцията за детектив, който разследва убийство, ровейки се в черновата на бъдещия роман на заподозрения?

„Чернова“ дойде като атмосфера: края на есента, необятно тъмно езеро, заобиколено от гъсти гори. От това, което съм виждал в многото хубави филми, заснети в България, знам, че вашата страна има доста подобни места – с преследваща красота и вещаещи, че нещо ще се случи.

Преди няколко години преподавах в един местен университет и ми се налагаше да шофирам дълго рано сутрин по пътищата на Северозападна Пенсилвания. Три пъти седмично пресичах на две места езерото Уилхелм и една сцена винаги ме спохождаше, идилична или изпълнена с ужасна заплаха, в зависимост от това дали слънцето се издигаше над водите ясно и оранжево или бе забулено в злокобна мъгла. Една сутрин, когато погледнах към тъмните гори отвъд езерото, си помислих: Това би било едно чудесно място да се отървеш от тяло. Така се роди идеята за „Чернова“.

Е, нито аз скрих тяло там, нито някой в романа го направи, но обстановката генерира идеи за криминален роман, в който езерото и тъмните гори играеха важна роля.

Героите ти имат сложно минало. Знаеше ли всичко за тях, преди да започнеш да пишеш, или изгради предисториите и развитието им по време на писането?

Всичко се случваше по време на писането. Първоначално планирах убиецът да е университетски преподавател – моето отмъщение за това, че прекарах толкова години в академията, – но с разгръщането на историята нещата се промениха. Появяваха се нови герои, те заявяваха роли, а образи, които вярвах, че разбирам, особено Райън Демарко, ми доказваха, че съм грешал като се определяха по начини, които не съм си и представял. Ето това е мистерията и магията на писането. Седя на бюрото си, слушам, наблюдавам и записвам онова, което виждам и чувам в главата си. Обичам усещането за откритие, което носи всяка сутрин, и се опитвам да подаря на читателите подобно пътешествие.

Въпреки че е криминален, романът ти е много тъмен и тъжен. Всеки от героите се бори със собствените си демони. А и ти „уби“ толкова много от тях. Защо бе нужно? Кое е посланието, което искаш да предадеш на читателите си?

Целта ми е да подаря на читателя едно емоционално преживяване. Ако съм успял, читателят ще си наложи собствено послание, собствено решение за това какво означава историята за самия него. Ако историята е тъмна и тъжна, това е защото аз виждам самия живот, и литературата, като място, където хората и образите трябва да научат сложни уроци, обикновено касаещи самите тях, и то – чрез ситуации, изпълнени с конфликти.

Типично за младите писатели, но и за опитните – въобще за нарцисисти от всякаква възраст, – е да пишат, за да заявят възгледи и да ги налагат на останалите. Живеят с надеждата да „дадат урок“ на света. Да осигурят отговори и решения.

Аз съм разказвач, поради което гледам на подобно отношение като на проклятие. Не съм проповедник, нито пропагандист, нито пък съм реформатор, нито вярвам, че един разказвач трябва да се ангажира с подобна интелектуална тирания. По света има достатъчно тирани в областта на политиката, религията, образованието и всякакви други професии, но колко ефективни са те? Само неинформираните и потиснатите ще се поддадат на мнението на някой друг. Това, което възрастните читателите на художествена литература искат, не са морални или философски предписания, а опит от свързването с добра история.

Доброто писане, за разлика от религиозните, политическите и философските аргументи, може да преобрази, но посредством сърцето, а не чрез главата. От тези два органа, тези два начина да се изправим пред света, първият е за предпочитане. Главата – като тук имам предвид логиката и практичността, стратегиите за самоусъвършенстване – трябва да бъде използвана в най-добрия случай като облекчаващ агент за непредпазливите намерения на сърцето.

Но когато става въпрос за творческо писане (истории, романи, пиеси и сценарии за филми, както и за мемоари и есета), сърцето трябва да поема водещата роля. Единственото послание трябва да бъде това на чувствата. Историята, едно споделено преживяване на силна емоция, е средството, което предава тези усещания до читателя – усещането за съпричастност, за връзка с един или повече герои от историята, и от там – с по-голяма част от света, до която обикновения читател има достъп в живота си.

По този начин – да, действителността е предадена. Но това не е действителността на писателя, нито трябва да бъде неговата истина. Убежденията на писателя са само една малка част от убежденията във вселената, нито едно от които не е по-важно или по-вярно от останалите. Убежденията от историята принадлежат на читателя. Те произтичат от опита на този читател – в сътрудничество с убежденията на писателя, но, не се и съмнявайте в това, предимно от опита на читателя. Тогава, за разлика от всяко послание, което писателят се надява да наложи, то е нито наивно, нито арогантно, а напълно и перфектно пасващо убеждение.

А знаеше ли от самото начало как ще завърши романа? Въобще правиш ли си план на романите?

Винаги си мисля, че знам как ще завърши един роман, но почти винаги греша. Образите решават какво ще се случи. След като знам това, аз не правя подробен план преди да седна да пиша, а само такъв на първата сцена и на няколко момента от сюжета по-нататък. В края на всяко писане е полезно да се знае накъде ще поеме историята през следващия ден. Ако знаеш толкова и само толкова, ти ще можеш да пишеш всеки ден, без да се опитваш да насилваш историята в посоки, които тя не желае да поема.

Но как знаеш така добре как биха реагирали образите? Да не се допитваш до някой приятел психолог?

Вярвам, че за да бъде добър писател, човек трябва да е прецизен ученик на човешката природа. Това налага умения да виждаш нещата от различна гледна точка, да разбираш човешката мотивация и психология. Да учиш психология може да бъде от полза, но само в най-общи линии. Науките прогнозират модели на поведение, но всеки индивид, реален човек или художествен образ, би реагирал различно в зависимост от собствения си уникален житейски опит и биологичния/неврологичния си нрав. По мое мнение най-добрия курс на обучение за начинаещия писател е доживотното любопитство и способност безкритично да наблюдава околните, без налагане на его.

Единият от главните ти герои е известен преподавател и автор на бестселъри, също като теб. Каква част от теб е той? И каква част от теб е другия главен герой – детективът?

В голяма степен и двата образа се държат така, както бих постъпил аз в абсолютно същата ситуация. Понякога ми се налага да спра и да се запитам: „Ако аз съм изправен пред този избор и аз виждам света, както го вижда той/тя, какво ще направя?“ Предполагам, че е същото като да си актьор – трябва да знаеш абсолютно точно как би постъпил героя ти, за да може да го „преживееш“ като него, когато се налага.

Много ми хареса решението ти да разкриеш мотивацията на убиеца в края на романа – нямаше го онзи монолог от 10 страници, който да обясни миналото му, което е много типично за този жанр. Всичко беше представено плавно и естествено. Иска ми се да извикам: „Страхотен си, Рандал!“, но също така бих искала и да те питам как така не са ти повлияли другите писатели?

Благодаря ти за милите думи. Най-големият ми талант като писател е моето невежество. Нямам магистърска степен и в действителност не съм карал курс по творческо писане. Преподавам творческо писане в продължение на повече от 30 години, но първото нещо, което казвам на студентите си, е че програмата по-вероятно ще причини повече вреда, отколкото ще помогне на тяхното писане. Лекциите по писане твърде често преподават шаблони, тропи, примери за направеното от други писатели и моделът на семинара насърчава еднородното писане в групата. Без да имат за своя цел, подобни програми промотират стандартното писане. А кой иска да бъде стандартен?

Научих се да пиша като изучавах писателите, на които се възхищавам: от Хемингуей до Фокнър, Камю, Хамсун, Гарсия-Маркес и много други – всеки от които е оригинален и иновативен писател, избягващ шаблона. По времето, когато пишех пиеси, човекът, който режисираше няколко от тях, веднъж ми каза: „Това, което ми харесва при теб, е че нарушаваш всички правила“. Попитах го: „Какви са правилата?“, а той отвърна: „Няма значение. Не ги учи. Това само ще ти навреди“.

Приех съвета му. И съветвам същото студентите си. Забравете лекциите, забравете правилата, забравете нагаждането в семинар, пълен с други непубликувани писатели. Първо научете основното за структурата на историята – това можете да го научите за най-много 10 минути, – а после напишете най-добрия роман, на който сте способни. След което напишете още един, и още един, и още един. Ако продължавате да учите, да се усъвършенствате и да развивате писателския си глас, рано или късно ще успеете.

За съжаление студентите винаги избират да останат на лекциите. Тогава моята отговорност е да се превърна в промоутър на творческото писане и да поощрявам всеки начинаещ писател да бъде безстрашен, да поема рискове, да нарушава правилата и да проправя собствени пътеки – както в живота, така и в писането.

Страхотни страници с Благодарности в края на книгата! Не бях чела подобни досега. Есе за благодарността, която всеки писател трябва да посвети на екипа си. Толкова ли различен от предишните е сегашният ти екип? Разкажи ни повече за Санди и Ана.

Санди Лу, литературният ми агент, ми е изпратена от господ. Открих я, след като прекарах двайсет и няколко години с двама други агенти. Първият ми агент дойде като част от литературната награда Drue Heinz, с която бе удостоена моята първа книга, сборникът с разкази „The Luckiest Man in the World“. Също така ме представляваше с първия ми роман. После, някъде около 1990 година, аз написах „An Occasional Hell“, първия ми криминален роман, а агентът ми каза: „Не мога да продам това. Стилът е твърде художествен за криминален жанр, а сюжетът е прекалено силен за художествена проза. Ако не мога да го категоризирам, не бих могъл да го продам“. Казах му: „Това е художествена кримка“, а той отвърна: „Такова нещо не съществува“. Тогава аз казах: „Точно затова го написах.“ В крайна сметка той отказа да го представлява. Така че аз лично го позиционирах и продадох, а книгата бе по-успешна от която и да е от предишните ми книги.

Тогава се сдобих с друг агент, но направих грешката да пренебрегна интуицията си. Той ме представляваше, но вкусовете му никога не съвпадаха с моите и след близо 15-годишни взаимоотношенията аз най-накрая ги прекратих и започнах да си търся друг агент. Но този път много внимавах. Интервюирах няколко агенти, някои от които много големи имена в индустрията. Но никой от тях не усетих като добра партия. След което открих Санди. Хармонията се случи на момента, а интуицията ми заговори на висок и ясен глас, че това е Тя.

Санди се влюби в „Чернова“, но ме предупреди, че може да й отнеме известно време да открие „точния редактор“ за романа. Търсенето отне повече от 6 месеца. Но когато опознах Ана Мишелс от Sourcebooks чрез дългите й проницателни писма и телефонни обаждания, разбрах, че Санди е открила идеалният редактор за мен. Ана не само обича хубавия криминален роман, но също така обожава богатото, описателно писане и задълбаването в героя. И въобще целият екип на Sourcebooks е съкровище. През всичките ми години на лутане между най-големите и независимите редактори никога не бях получавал и една десета от подкрепата, която Ана и екипа й ми дадоха. Всеки от тях е безценен.

Колко време писа този роман? Колко проучване, планиране, писане и редакция стои зад това заглавие?

Първият вариант на ръкописа беше написан през 2006 година. Всяко лято и по време на останалите ваканции на университета правех по още една редакция. Десет години по-късно Санди Лу го прочете целия.

Бях много щастлива, когато научих, че втората книга от поредицата за детектив Райън Демарко – „Walking the Bones“ – е вече факт. Колко случая/истории планираш?

В момента работя по номер 3. Работното заглавие е „All the Pretty Girls But One“ и ще бъде публикувана през 2019 година. Четвъртата книга от поредицата се планира за 2020 година. Колкото до това дали ще продължа нататък, това зависи от читателите.

Как избираш всеки следващ сюжет? Как разбираш дали една идея има потенциала да се превърне в добра история?

Държа очите и ушите си отворени. Понякога идеята за някоя история ще грабне интереса ми и ще започне да цъфти. Друг път даден образ или обстановка ще ме очароват и ще започнат да разказват история. Едно време с романа „In A Town Called Mundomuerto“ заглавието се въртя в главата ми в продължение на повече от 5 години, преди да успея да си представя главната героиня Лусия Луна. След това написах историята й под формата на новела, но не се получи както трябва. После я написах като сценарий за филм, но продължавах да не изпитвам удовлетворение. След това – като роман, който претърпя безброй редакции, нито една от които не бе приемлива за мен. Цели 15 години след като бях измислил заглавието аз направих поредна редакция и този път открих гласа. Гласът, който беше търсила историята. Романът бе публикуван през 2007 година и влезе в класацията на най-добрите фентъзи книги на годината на SFSite.com.

И нещо по-скорошно – психологическият ми трилър „Only the Rain“, който излезе миналия месец (януари 2018), започна с една къща, която подминавах по няколко пъти седмично. Беше малка, занемарена къщичка в уединена местност, заобиколена от дървета, която редовно подминавах с мотоциклета си. Един дъждовен ден видях един питбул, вързан за верига към верандата. И просто така една история започна да се изгражда около един млад човек, бивш войник, който – докато преминава с мотоциклета си покрай къщата в деня, в който загубва работата си – вижда млада жена, която танцува гола под дъжда. Тя се подхлъзва в калта и пада по гръб. Той спира, за да се увери, че всичко с нея е наред, и проблемите започват.

Всеки момент, всяка дума, всеки човек, всяко място, което резонира в писателя, може да се превърне в история. От писателя зависи да е отворен и жаден за сигнали от такива моменти.

Разкажи ни за процеса си на писане. Разработил ли си си рутина?

Опитвам се да пиша всяка сутрин след поне 40-минутна медитация. Ако работя над роман, правя всичко възможно да не позволя на друг проект да ми пречи, но не винаги успявам. Понякога ми идва идея за кратко есе и енергията на идеята ме принуждава да пиша на момента. Но винаги пиша нещо, седем дни в седмицата. В дните, в които ми се налага да пътувам за да промотирам някоя творба, рутината се нарушава и се чувствам небалансиран и виновен, че не пиша. Предполагам, че сега, когато синовете ми са големи и самостоятелни, писането е това, с което оправдавам съществуването си. То е моят малък начин да дам нещо на света.

Как разбираш, че трябва да спреш с редактирането и че ръкописът ти е готов?

Той е готов, когато съм в състояние да го чета от първа до последна страница и никога да не усетя онова леко съмнение, че нещо не е наред. Само тогава го изпращам на редактора си.

Трябва обаче да призная, че никога не съм напълно удовлетворен, че романът е достатъчно добър. Често правя литературни четения на мои творби, публикувани преди година или повече, и преди четенето редактирам пасажа, който ще чета. Винаги се стремя към перфектното изречение, перфектния параграф, перфектната сцена. Редактирането никога не свършва.

Колко редакции на ръкопис прави опитен писател като теб? Намалява ли броят им с всяка следваща книга?

На първия си роман – „Excelsior“ – направих 26 редакции. И това беше в ерата преди компютрите, така че 26 пъти съм преписвал на пишеща машина целия ръкопис, който по едно време беше 800 страници. Сега обикновено правя по три редакции на ръкопис, преди романа да отиде при редактора, но усещането е като за две. Започвам всяка сутрин с четене на онова, което съм написал предишния ден, и правя малки корекции. И така, когато приключа с първата чернова на ръкописа, в действителност вече съм му направил и една редакция. После грижливо го полирам и той е готов – до момента, в който получа бележките от редактора си.

Разбира се, тази дефиниция се мени в зависимост от интерпретацията на думата „чернова“. Моите втора и трета чернова са малко повече от прочит с цел да уловя несъответствия, странни изречения, разточителни пасажи или липсваща информация. Когато не преподавам, съм в състояние да напиша цяла чернова с едно последващо редактиране за най-много 6 месеца. После чета ръкописа внимателно за трети път за финалното му полиране. Първата чернова е единственото място, където правя съществени промени, тествам различен писателски глас и пробвам различна структура. За почти всички последни мои романи публикуваната книга се различава от първия си вариант на ръкописа по съвсем дребни детайли.

Знам, че ползваш за бета читател един полицай – Джейсън Урбани. Как знаеше в началото, че той ще е твоят човек?

Един мой приятел, Майк, често ми споменаваше зет си, Джейсън. Така че просто попитах Майк дали Джейсън би се съгласил да отговори на няколко мои въпроса относно полицейски процедури. За мой късмет той се съгласи.

Хемингуей е казал, че писателят се нуждае от приятели с всякакви професии. Днес, заради интернет, тази нужда се засилва. Правя доста онлайн проучвания всеки божи ден. Но нищо не може да се сравни с шепа добре осведомени приятели, които имат желание да услужат на един роман с опита и авторитета си. От тях получаваш не само факти, но и примери, истории, герои. Благословен съм с няколко подобни приятели и те винаги правят труда ми по-богат.

Колко о̀тказа получи преди да започнат да публикуват книгите ти? Как се чувстваше тогава и с какво усещане си днес по този въпрос?

Не помня точния им брой, но преди да продам първия си разказ, в продължение на 9 пълни години колекционирах откази. Така че бяха много. Стотици. Но всеки отказ ме караше да ставам по-добър, особено след като започнах да получавам окуражаващи бележки от редактори. Моята единствена амбиция беше да стана писател и нямаше да позволя на никой да ми каже, че няма да постигна мечтата си, независимо колко време щеше да отнеме това. Отделно, от Хемингуей знаех, че всеки писател трябва да почиракува, и аз бях щастлив да го правя. През онези години много пъти се хващах на работа с тежък физически труд, въпреки че вече бях по-високо квалифициран. Но докато боядисвах къща например, или метях пода в завод, аз си мислех за това, което щях да напиша, когато се прибера вкъщи. И всяка работа ми предоставяше истории, сцени, образи за бъдещи художествени творби. Работата също така ми предостави и време да узрея като писател и човек. Тя плащаше сметките и хранеше тялото ми. Писането хранеше душата ми.

Твърде много млади писатели не желаят да преминат през необходимия стаж, който не само ще позволи на писателските им гласове да се развият, но и ще им даде зрелостта и дълбоката проницателност, които са от съществено значение за доброто писане. Те искат пряк път, искат формули и насоки. Но нито една образователна степен, нито какъвто и да е брой лекции, не могат да предложат това. Само животът – нецензуриран, радостен, брутален, трагичен или триумфален – може да го осигури.

Хемингуей е казал още – и аз вярвам в това от цялото си сърце – че като писатели ние всички сме чираци. Сред нас няма майстори.

Друг уместен цитат тук може да е този на Хенри Дейвид Торо, който трябва да бъде татуиран върху китката на всеки млад писател: „Колко безполезно е да седнеш, за да пишеш, когато не си се изправял, за да живееш“.

Кой е най-лошият писателски съвет, който някога си получавал?

Не-писателите, и особено академиците, които не са някакви успешни писатели, са пълни с лоши съвети, защото всичко, което знаят, е теория, а теорията може само да застане на пътя на таланта и да му пречи. За да се противопоставя на всички тези лоши съвети, написах есето „10 лесни стъпки, за да станеш писател“. За онези, които имат интерес да го чуят, то може да бъде намерено тук: https://soundcloud.com/randall-silvis/10-easy-steps-to-becoming-a-writer (есето е в аудио файл и на английски език, но съвсем скоро ще бъде специално преведено на български и поместено като отделна статия в bgstoryteller.co– б. р.)

А кой е най-добрият съвет, който си получавал?

Най-добрият съвет, който някога съм получавал, дойде като бележка, написана набързо на ръка върху един от първите ми откази: Никога не се отказвай.

В индустрията за писатели има много място – за всякакво ниво на талант. За да пробиете в бизнеса, не е необходимо да можете да пишете като носител на Нобелова награда, но трябва да сте напълно подготвени да работите здраво и да посрещате откази отново и отново. Трябва да обичате самотата и да уважавате езика. Да разбирате силата на думите и да знаете как да използвате тази сила.

Както неведнъж съм казвал, има много писатели с талант, но малцина са с талант, дисциплина и постоянство.

Кои са любимите ти съвременни криминални автори? Има ли какво още да научиш от тях?

Джеймс Лий Бърк е единственият традиционен криминален писател, който чета. Прозата му е музикална и емоционална, неговите описания са богати и осезаеми. Историята му като писател прилича много на моята – започнал е да пише художествени текстове, истории и романи, а после превключил на криминална проза, за да може да се прехранва с писане. Като литературен стилист никой не може да го настигне.

Много от романите ми са позиционирани като кримки/мистерии/трилъри, но аз никога не съм се виждал като жанров писател. Целта ми винаги е била да прокарам мост между така наречената сериозна литература и комерсиалната измислица. Всичките ми герои се борят с моралните усложнения на живота, универсалните теми на литературата – онова, което Фокнър нарича „старите истини и истините на сърцето“. Занимава ме вътрешното пътешествие на образа. Външните сюжетни линии са само начин за тестване на героя, средство да го вкараш под светлините на прожектора. То също така служи на основната функция за задържане интереса на читателя.

Също така чета нехудожествена проза, защото някои от най-добрите примери за съвременна проза могат да бъдат открити в този жанр. Като цяло обаче, гледам много повече криминални филми, отколкото чета такива сюжети.

Аз съм продаван сценарист и също така се опитвам да направя романите си възможно най-кинематографични. Някои от най-добрите произвеждани съвременни криминални истории с акцент върху героя могат да бъдат открити по кабелната телевизия и по Netflix. Драматичните сериали като „Истински детектив“, „Фарго“, „Peaky Blinders“, „Ловци на мисли“ и още поне дузина други не само предлагат завладяващи сюжети, но и се заравят еднакво дълбоко в сложните личности на престъпници и обикновени хора.

Има ли какво да се научи от другите писатели? Да, уча по нещо от всеки писател, на когото се натъкна. Понякога това е начинът да се направи нещо по-ефективно, друг път – как не бива да се прави нещо.

Единственият въпрос, който е от значение при анализа на писането, е този: Работи ли това? Ако отговорът е „да“, опитай се да откриеш защо работи, защо задържа вниманието ти, защо те оставя без дъх, защо не можеш да спреш да четеш или гледаш. И ако не работи, защо е така?

Това е единствената формула, от която се нуждае писателят или студентът по писане.

По какво още работиш?

В допълнение към промотирането на „Walking the Bones“ и „Only the Rain“, прекарвам по-голямата част от времето си, работейки над първия вариант на ръкописа на „All the Pretty Girls But One“, както и върху едно кратко есе. Имам обаче един модерен/художествен роман, наречен „Esperando“, който копнея да пиша, плюс няколко други романа, които за момента съществуват само като идеи. Всеки от тях би могъл да започне да вика вниманието ми и да ме принуждава да отварям папката, за да добавя няколко реда диалог или резюме на сцена.

Използвам всяко така наречено „свободно време“ в опити да събудя съзнанието си, за да мога да оползотворя оставащите дни от живота ми в качеството на по-добър баща, по-добър писател и по-добра светлина от Светлината. Аз съм на възраст, в която съм с единия крак в реалния свят, а с другия – в духовния. Всичко, което правя в единия, се отразява на другия. Може би това е причината главният ми герой в поредицата за Райън Демарко да е на същото пътешествие. В „Walking the Bones“, той най-накрая осъзнава, че на света съществува много повече реалност от онова, което преживяваме чрез физическите сетива.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller.co?

Четете, пишете, четете, пишете, и т.н.

Спрете да говорите за писането си или за това, което бихте искали да напишете. Това само ще разводни творческата енергия, необходима за писането. Можете да бъдете писател, който говори за писането, или писател, който пише. Писането не е социална дейност, то е самотно занимание. Именно затова професията привлича изобилие от интроверти. Ако сте човек, който има нужда постоянно да бъде заобиколен от хора, може би трябва да помислите за друго призвание.

Не си губете времето в социалните медии. Не си губете времето в четене на книги за писане. Не губете време в оплакване, че нямате време за писане. Намерете време. То може да е 30 минути на ден, но вие трябва да го направите. Животът е кратък, така че направете го сега.

Напуснете аквариума, в който живеете. Пътувайте. Предизвиквайте се. Изправяйте се пред страховете си. Винаги ще научите повече от неудобната ситуация, отколкото от комфортната. Докосвайте се често до непознатото.

Ако също като мен вярвате, че животът не е низ от случайни събития, не е ограничен повей от време, който идва и си отива без да оставя следа във вечността, то тогава всяка мисъл и действие са важни. Всеки момент трябва да има значение. Ако също като мен вярвате, че всеки живот е дар, който трябва да се използва и цени, защото със сигурност оставя следа във вечността, тогава няма свободно време. Няма време в излишък.

Благодаря ти, Рандал! За мен беше удоволствие!

Благодаря ти, Валентина. Оставам с най-топли чувства към теб, към всеки начинаещ писател и всеки читател в България!

 

Всичко актуално за Рандал Силвис можете да откриете на сайта му:

http://www.randallsilvis.com/

 

Цитати от романа „Чернова“ на Рандал Силвис (издателство Софт прес) можете да прочетете тук:

“Непоносимо бе да загубиш дори едно дете”

“Сега в тези гори или близо до тях се крие и убиец”

Advertisements

One thought on “Рандал Силвис: Стремя се към перфектното изречение

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: