“Я вижте, еврейката не си носи звездата…”

Из романа “Рафаел” на Леа Коен, издателство Ентусиаст.

“През ранната есен на 1942-ра Исак събра целия клан Арие и произнесе реч. Беше необичайно събитие, тъй като семейството се събираше главно по весели празнични поводи, като се изключеха погребенията на Рашел, съпругата на Исак, и на Жак, бащата на Диди. Сега обаче липсваха гирлянди, грамофон с подбрани плочи с любими на Исак песни на Аспарух Лешников, дребни сладки и сокове от пресни плодове. Всички стояха прави в големия салон в напрегнато очакване. Диди беше доста назад и зад гърбовете на по-големите си братовчеди не виждаше всичко, но разбра, че поводът е сериозен. Исак прочете някаква наредба, в която се изброяваха неща, които вече Арие не можеха да правят свободно: да ходят на кино, да посещават големите сладкарници и ресторанти и дори да се разхождат в парковете и градините. Всички мълчаха, леля Рашел се опита да се разплаче, но Леон я стисна здраво над лакътя и тя преглътна риданието си. Поради това, че прекарваше седмицата в колежа, само Диди още не беше чела във вестниците новите наредби срещу евреите. Все пак имаше нещо утешително, каза Исак – че децата щяха да продължат да посещават училищата и че засега всички запазваха жилищата си. Трябвало само да предадат на първо време фабриката, както и парите, и ценностите, които притежават. Диди се сети за златното сърчице с рубин, което винаги носеше на врата си, и още в същия момент предвидливо го скри под блузката си. След това Исак отвори кутия за обувки, която държеше до себе си, и изсипа съдържанието й на масата: неголеми жълти копчета с четири дупки в средата. Копчетата имаха странна необичайна форма и след като се вгледа в тях, Диди разбра, че това всъщност бяха жълти звезди. От днес всички евреи трябвало да зашият на дрехите си по две от тях. Първоначално Диди не разбра къде точно да зашият жълтите звезди. Отляво на гърдите, поясни Исак. Една на горната дреха и една на долната под палтото. Исак беше купил стотина, да има за всеки от семейството. Всички минаваха покрай него в редица и Исак раздаде на всекиго по две звезди. Диди взе своите, разгледа ги, не бяха нищо особено. Запита се с какво могат да променят живота й тези две бакелитени жълти копчета. Същия въпрос вероятно си беше задала и Клодия, защото тихо запита Диди:

– Нали ще ходим на кино тази вечер?

Диди се поколеба за миг, но кимна утвърдително с глава.

В салона на Военния клуб даваха “Голямата игра”. Говореше се, че филмът бил много интересен, а също така и цветен, какъвто досега единствено германците в Европа бяха произвели.

Исак не пусна момичетата, преди да зашият жълтите звезди на дрехите си.

Двете пресичаха градинката срещу Военния клуб на път за прожекцията, когато пред тях се изправиха група младежи в униформи.

– Бранници – тихо предупреди Диди, но Клодия я дръпна силно за ръката и двете продължиха напред.

Едно от момчетата се приближи обаче до нея, посегна към гърдите й и откъсна шестолъчката.

– Я вижте – извика то към другарите си, – еврейката не си носи звездата.

– Я се разкарай оттук – озъби му се Клодия.

– Къде сте тръгнали, красавици? – лигавеше се младежът. – При Моше в Палестина ли отивате?

– Разкарай се, ти казвам. Простак такъв – наежи се още повече Клодия.

Извади от чантата си шишенце одеколон, какъвто винаги носеше със себе си, махна запушалката и пръсна течността в лицето на нахалника.

– Олеле – извика той, заслепен от спирта в очите си, – чифутката ми изгори окото.

Другарите му настръхнаха и тръгнаха към тях, готови за бой. Двете момичета хукнаха обратно през градината и се скриха във входа на първата кооперация на улица “Цар Шишман”.

Операция “кино” приключи дотам. Двете решиха да не казват на никого за инцидента.”

Из романа “Рафаел” на Леа Коен, издателство Ентусиаст.

Още откъси от книгата:

Помежду им имаше пропаст, която трудно можеше да бъде запълнена с обикновено съчувствие…”

“Жените се водели вкъщи, за да останели там завинаги…”

“Евреи има по-добри от българите”, казваше тя.”

Рафаел Арие (действителна личност от първата половина на ХХ век) не се интересува от политика, негова грижа е женската красота. По прищявка на съдбата е осъден след шумен процес.

В ранните часове на 16 април 1943 г. той е в килия на Софийския затвор и очаква отговор на молбата си за помилване от Двореца. В продължение на 6 ча̀са, от полунощ от 6 часа̀ сутринта, Рафаел се опитва да сглоби всички части от един огромен пъзел, който е довел до неговия процес. Прозрението идва заедно с вестта от Двореца в 6 сутринта…

Повече от 70 години по-късно, в далечния Далас, Диди Арие-Бейкър, последната останала от клана Арие свидетелка на събитията от 1943-та, празнува своя 94-ти рожден ден. На този ден тя има странно посещение. Мистър Дейвид Гутман от застрахователната компания “Good Life” й задава въпроси, които отвеждат Диди в далечното минало и в историята на нейното семейство. Този разказ, който започва като тест за паметта на възрастната жена, се превръща в изповед за Рафаел.

Действието на романа се развива на фона на три травматични епизода от новата българска история: атентатът в катедралата “Света Неделя” от 1925 г., бандитизмът и отвличанията от началото на 30-те години и процесите срещу “еврейските спекуланти” от 1942-1943-та, които правителството провежда по поръка на Берлин.

В романа е вплетена и действителна криминална интрига, която писателката е издирила в архивите.

По спомените на Диди Бейкър е възстановена семейната среда на фамилия Арие – най-видните представители на българската парфюмерийна промишленост до 1943 г.

Леа Коен е български писател, музиколог, дипломат и политик. Издава няколко книги за история на музиката, както и редица преводи от френски език. Автор е на документалната книга “Ти вярваш. Осем погледа върху Холокоста на Балканите”, а “Рафаел” е десетият й роман.