Клеър Фулър: Първият вариант на ръкописа обикновено е ужасен

Знаех, че ще искам да интервюирам Клеър, още преди да прочета „Our Endless Numbered Days“. Романът й беше в краткия ми списък за четене на дебютни романи, написани от първо лице и превърнали се в бестселъри (едно мое проучване във връзка със статия, която скоро ще излезе, както и мой личен писателски проект – не питайте още!). И не знаех, че ще бъда толкова впечатлена от него, въпреки че за да си удостоен с награда „Дезмънд Елиът“ за 2015 трябва да е имало добра причина. Четивото се оказа една от най-страхотните книги, които някога съм чела и – както всичките ми приятели вече са се убедили – просто не мога да спра да говоря за него. Така че можете да си представите изненадата ми, когато Клеър бързо се съгласи на интервю (ще го повярвам, едва след като го видя публикувано!)

Така че нека първо да ви запозная със сюжета, та да добиете представа за какво е целия този шум. Това са Пеги – сега 17-годишна – и нейната история, започнала, когато е едва на 8.

Пеги Хилкоут е едно обикновено 8-годишно момиче, което живее в една обикновена къща в Лондон заедно с майка си – германката Уте, соло пианистка, и баща си Джеймс, англичанин и сървайвалист (последовател на социално движение за оцеляване – бел. прев.). И докато майка й е сдържана и не желае да споделя с нея музиката и езика си, баща й се е ангажирал с въвеждането на Пеги в ексцентричния свят на сървайвалистите.

Лятото на 1976 започва със страхотни приключения на открито, които всяко дете би заобичало – Пеги е обучавана как да лови и готви катерици и зайци, как да запали огън, как за 4 минути да опакова в раница неща от първа необходимост. Но една внезапна семейна криза предизвиква налудничава реакция от страна на Джеймс и превръща някогашния идиличен живот в кошмар. Докато Уте е на турне в Европа, Джеймс отвежда Пеги в изоставена колиба, „die Hütte“, в отдалечена гора в Германия и й обяснява, че някакво ужасно апокалиптично събитие е довело до края на света, че те двамата са последните оцелели и че от техните умения зависи оцеляването им.

Пеги остава в колибата в продължение на 9 години като през цялото време вярва в лъжите на баща си. Разказана в ретроспекция през очите на 17-годишната Пеги, която се е завърнала в стария си дом в Лондон, историята рисува ужаса на случилото се в „die Hütte“ и е изключително вълнуваща, а на моменти и ужасяваща. Като безгласни свидетели ние сякаш следваме Пеги – въпреки че знаем, че той лъже, не поставяме под въпрос авторитета на баща й и изпълняваме командите му. Налага ни се да свикнем с клаустрофобичния дом, да оцелеем сред дивата природа, да преживеем зимата. И нямаме друг избор, освен да останем край единствения друг оцелял човек на света.

Мисля, че е време да спра да пиша за книгата. Ако искате да научите още нещо за историята, поръчайте си я на английски, френски, турски, датски, италиански или някой от другите езици, на които е издадена вече, или просто пишете на някое от големите издателства тук, за да се поинтересувате дали не биха проявили интерес да я издадат на български.

Тъй като смятам да ви представя Клеър. Родена и израснала в Оксфордшър, Англия, тя учи скулптура в Училището по изкуства в Уинчестър, завършва със специалност резбарство по дърво и камък, но прави голяма кариера в маркетингова агенция и започва да пише разкази и кратка проза едва на 40. „Our Endless Numbered Days“ (в превод – Нашите безкрайни преброени дни) е първият й роман, издаден през февруари 2015 г.

Клеър бе така добра да отдели време, за да си поговорим за сюжета и героите й, работния й процес и опита й с публикуването в ексклузивно интервю за bgstoryteller.

Клеър Фулър: „Дори с неподходящите думи върху страницата, после имам какво да редактирам“

Интервю на Валентина Мизийска

Разказът ти е за едно дете, но подобен сериозен и дълбок сюжет се нуждае от възрастен човек, от зрял писател. Знаеше ли, че историята ти ще стане толкова силна, когато за пръв път седна пред компютъра, за да я пишеш?

Не, не знаех нито какво ще излезе, нито каква ще е историята, когато за пръв път седнах да пиша, защото не планирам романите си – просто започвам с обстановка и няколко героя и пиша, за да видя какво ще се случи. Но когато осъзнах, че се очертава една доста мрачна история, която искам да разкажа добре, направих така, че да си я спомня и разказва 17-годишната, а не 8-годишната Пеги.

Колко и какъв вид проучвания направи за този сюжет?

Направих доста проучвания, особено що се отнася до „горските“ участъци от историята. Не знаех почти нищо за оцеляването и природата, с изключение на тази, която е около нас, така че трябваше да проуча всичко – от това как да убиеш заек, до това как да одереш катеричка. Също така трябваше да проуча добре други неща като нотите за музиката, която Пеги и баща й вземат със себе си в гората, как да се направи там пианото, което Уте е имала. Повечето работа свърших онлайн, но също така излизах и в гората близо до вкъщи, за да слушам характерните звуци.

Читателят проследява главната ти героиня в две обстановки – по време на „горските“ й години и по време на включванията от „Лондон, 1985“. Първо написа историята в хронологичен ред и после ги разбърка, или това бе структурата на романа, която следваше от самото начало?

Написах ги в реда, в който са в книгата, защото това ми помогна да създам напрежението в двете обстановки. Но щом завърших историята, извадих сцените с Лондон и ги сложих в отделен документ, за да проверя дали вървят добре последователно, защото действието там се случва в рамките на един единствен ден. След това, когато останах доволна от тези глави, аз ги наместих обратно в основната история.

Имаше ли пълната картина за героинята Пеги и промяната на образа й или те се разгърнаха в процеса на писане?

И двете се развиха доста със самото писане. Понеже чрез писането откривах какво се случва с Пеги, не можех да планирам как ще се променя образа й до края на книгата – това също трябваше да се изясни. А и образът й продължи да се развива до момента, в който не останах доволна от човека, в който я превърнах, а когато достигнат този етап, образите поемат своя път и започват сами да вършат неща, които се връзват с изградените им характери.

Случваха ли се неочаквани дори за теб обрати в сюжета, заради решения/действия на героите ти?

В тази книга не бяха много. Може би защото често не планирам предварително какво би било логичното последствие от нещо, което се е случило преди него, така че всяка сцена е естествено продължение на предходната. Направих обаче няколко редакции и с агента, и с редакторите, най-големият от които беше да посмекча хомосексуалната връзка между Джеймс и Оливър. Въпреки че между тях остана нещо, сега то е просто като намек.

Знаеше ли от самото начало какво ще се случи в края?

Не, не знаех. Нямах никаква представа какво ще се случи.

Колко време ти отне писането на романа?

Отне ми около година и половина да завърша първия ръкопис, а после още шест месеца – за да го редактирам. Но по това време също така имах работа на пълен работен ден и деца вкъщи, така че работех при такива ограничаващи обстоятелства.

Знаеше ли, че можеш да пишеш преди „Our Endless Numbered Days“ ?

Е, „Our Endless Numbered Days“ беше първият ми роман, но в продължение на 2 години преди това аз пишех разкази, така че имах известна практика.

Разкажи ни за работния си процес. Създала ли си рутина на писане?

Сядам на бюрото си в 9 сутринта и приключвам в 6 вечерта, когато се прибира от работа съпругът ми, но не пиша през цялото това време – влизам в социалната мрежа или чета, или правя проучвания. Докато работата по книгата върви, съм доволна. Но с приближаването на финала на книгата работя доста по-усилено и по-продължително, включително и през уикендите.

Зацикляло ли е писането ти някога?

Не съм убедена, че писането може да зацикли, защото винаги можеш да напишеш нещо! Разбира се, то може да се окаже пълна глупост и на следващия ден да се наложи да го изтриете цялото, но ако просто продължите да заливате страницата с думи, това все някъде ще ви отведе.

Коя е най-трудната част от твоята работа и как се справяш с нея?

За мен най-трудното е писането на първия вариант на ръкописа – наистина не го обичам. Понякога думите просто не текат, не знам какво ще се случи в следващия момент, дори не разбирам защо тези герои вършат тези неща. За да продължа, прилагам всякакви техники – подкупване (често с храна!), следене на броя на думите (поставената от самата мен дневна квота често ме вдъхновява да продължа да пиша) или съревнование с други писатели (съизмерване в социалната мрежа на написаното за конкретен час – без състезателен характер е, но да зная, че други писатели също пишат по същото време, ме кара да продължавам). Въобще всичко, което би помогнало на потока от думи да тръгне. Защото знам, че дори с неподходящите думи върху страницата, после имам нещо, което да редактирам.

Мислила ли си някога да се откажеш преди да си завършила романа?

Никога до сега не съм мислела за отказване. Писала съм три романа и нямам такъв, който да съм започнала, без да го завърша, въпреки че това се случва с много от разказите ми.

Разкажи ни за опита си с публикуването. Беше ли това, което очакваше?

Всеизвестно трудно е да си хванеш агент или да публикуваш роман, но за мое щастие това се оказа невероятно плавен процес (за сега), та в този смисъл не се оказа онова, което очаквах. Не очаквах, че ще мога да зарежа работата в областта на маркетинга и да пиша на пълно работно време – чувствам се изключително привилегирована.

Как избра агента си? Как те впечатли, за да подпишеш с нея?

Получих няколко запитвания от агенти да им изпратя целия роман, но в края на краищата се срещах само с един от тях, който веднага ми предложи да ме представлява и няколко дни по-късно приех, та не ми се наложи да я избирам от списък с агенти. Но тя ме впечатли – първо с предложенията си относно моментите в книгата, които смяташе, че трябва да се променят, за да стане по-хубаво. Съгласих се с всичко, която тя каза. Тя също така изглеждаше и много професионално – вълнуваше се от писане и книги, но бе и човек, който можеше да преговаря с издатели. Плюс това прогони един гълъб, който се приземи на масата ни (бяхме навън и пиехме чай), при което продължи да говори, дори докато го правеше. Това ме впечатли!

Кое е най-хубавото нещо, което научи като писател от своя редактор по време на работния процес по първия си роман?

Че е страхотно да има още някой, на който му пука за книгата ти, колкото и на теб, и който иска тя да успее. Всичките ми редактори (Our Endless Numbered Days е публикувана в няколко страни) ми показаха как книгата ми може да стане още по-добра, как дори когато мислиш, че редактирането е приключило, все още има какво да се направи.

Какви бяха основните моменти, върху които работихте?

Редакторът ми в Penguin е страхотен в даването на предложения, свързани с историята и образите като цяло – какво „работи“ по отношение на сюжет и създаване на напрежение. Така че поработихме малко върху от това. Докато редакторът ми в САЩ в Tin House е много добър в разглеждането на малките детайли и минава ред по ред по романа, така че получих най-доброто и от двата свята.

Помисли ли си по някое време, че може да не успееш да задоволиш очакванията им?

Не ми е хрумвало, че може и да не се справя с очакванията им – щях да работя, докато не го направя. На този етап това е един напълно съвместен процес.

Върху какво работиш в момента? Пишеш нещо ново или редактираш?

Току що завърших третия си роман, но ще трябва да почакаме, за да видим дали/кога ще бъде публикуван. Разказва се за жена на име Франсис, на която през лятото на 1969 г. е възложено да проучи декоративна постройка в градината на една селска къща. Там тя среща Кара и Питър и бързо се превръща в част от живота им. Заедно разкриват тайни, които къщата е пазила в продължение на десетилетия, в същото време Франсис открива дупка в пода на банята си на горния етаж, през която може да наблюдава новите си приятели и разкрива истории, за които е щяло да бъде много по-добре да останат скрити.

Какъв съвет ще дадеш на младите български писатели, които четат bgstoryteller.co?

Мисля, че би бил един и същ, независимо къде по света се намират те: първо завършете това, което пишете. Първият вариант обикновено е ужасен и не можете да го направите по-добър, докато не стигнете до финала. И тогава редактирайте, редактирайте и продължавайте да редактирате.

Благодаря ти, Клеър! За мен беше удоволствие!

Благодаря и на теб за поканата!

 

Ето къде можете да откриете всичко актуално за Клеър Фулър: https://clairefuller.co.uk/

Линкове към преведени на български кратки откъси от книгата „Our Endless Numbered Days“:

Датите само ни карат да се замисляме колко преброени са дните ни

Останалата част от света я няма

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: