“Нищо, освен естественото, от естеството на нещата…”

Из “Луксозен Suchard” от сборника “Бонбониерата” на Яница Радева, издателство Парадигма.

“Няма да я бъде тази!” с това изречение заспа късно през нощта на кушетката, беше го повтаряла много пъти и най-накрая се бе унесла. То дойде първо сутринта, когато алармата на телефона ѝ звънна, преди другите мисли за предстоящия празничен, но и по-напрегнат, както го очакваше, от другите ден. “Няма да я бъде тази!”, помисли заканително, както само може да се помисли такова изречение, дори и да не е придружено от вдигнат показалец на дясната ръка. “Няма да я бъде тази!”, каза си, стана и доближи огледалото. Не запали лампата – беше достатъчно светло, в стаята нямаш пердета, но това никога не я смущаваше да ходи по бельо, тъй като през прозореца надничаха само облаците, а сега и облаци нямаше – денят щеше да е от слънчевите. Не помнеше вече защо започна да спи по бельо по време на смени – вкъщи винаги нахлузваше пижама, а понякога задрямваше пред телевизора с дрехите, може би на работа го правеше напук на колежките, които дежуреха, спящи облечени, уж така били по-подготвени, ако, не дай си боже, нещо стане. Тя се засмиваше на тази мисъл – та какво извънредно може да се случи в старчески дом, особено в спокоен като нашия! Нищо, освен естественото, от естеството на нещата. “Хубаво ми е от мисълта за естествеността на нещата”, казва на колежките, а те набъбват от възмущение, защото разбират нещата само като биологически завършеци, но тя най-вече ги вижда, оформят се не само като мисъл, но и като плът, щом някоя старица я прегърне с восъчната си ръка с диагонални и хоризонтални и всякакви бръчки по нея. Колко много време имам само – да го живея така, както ми харесва, и да не се съобразявам, защото старицата току каже, че съжалява за нещо от живота поради съобразяване, и освен това, съм млада, безобразно млада, сякаш винаги ще остана такава!

Погледна лицето в огледалото над мивката, то също я погледна – беше плакало, преди да заспи, клепачите му бяха подути и зачервени и светлите мигли изглеждаха прозрачни. Лицето се наведе към струята вода. Когато се появи отново в отражението, по бузите се стичаха вадички, клепачите на очите като че ли бяха възвърнали нормалния си вид. Така е по-добре, помисли, лицето се обърна и се отдалечи към дъното на огледалото, за да може да се “хване” тялото. То се виждаше малко и смешно, застанало до карамелената стена на стаята за почивка – толкова близо до нея беше, че усещаше студа на блажната боя, с която бяха “освежили” миналата година стените. Обичаше да го гледа, най-вече настръхнало след студения душ, тогава приличаше на бронзова статуетка от антикварен магазин, имаше една такава на етажерката в квартирата, винаги се припознаваше в нея и ѝ беше хубаво да се мисли за съвършена.”

Из “Луксозен Suchard” от сборника “Бонбониерата” на Яница Радева, издателство Парадигма.

Още откъси от книгата:

“единствената среща, която има да идва…”

*

Историята, разказана в тази книга се случва на пътя. Той е мястото на срещата, но най-вече – на разминаването. Пространство на изгубено равновесие, в което само думите са моста към намирането му. Героите са гласове, в които е възможно читателят да припознае себе си, което ще бъде част от пътя на думите и опита им да се слеят в изговарянето на живота, да са част от спиралата му.