“навремето имаше и такава завист, за книги…”

Из “Лятото на неудачниците” на Галин Никифоров, издателство Сиела.

“Навремето авторът имаше двайсет чифта обувки, защото майка му работеше в обувния завод и често ѝ плащаха в натура. Но лятото обувки не носехме – търчахме боси, настъпвахме ръждясали гвоздеи и газехме начупени стъкла. Тогава тетанус нямаше. Препикаването вършеше работа, колкото сега здравната застраховка. Като всички деца и ние висяхме по черешите цяло лято и се учехме на живота в движение – с ожулени колене и насинени лакти. Или ни учеха, когато ни хванеха. Пирона си беше шишкав от малък и понеже трудно вървеше, научи най-много. Влачеха го при баща му – стария агроном, и старият агроном благодареше сърдечно на загрижените. После вкарваше Пирона в къщата и там го довършваше. После две седмици му забраняваше да гледа телевизор. Но Пирона нехаеше – навремето компютри нямаше и телевизията работеше, когато си поиска. А когато ѝ омръзнеше, цялата държава заспиваше. Само авторът и другите луди четяха книги до четири сутринта. И дядото на автора – кавалерист от Царската армия, викаше от другото легло:

– Загасяй, че пречиш!

Но авторът не загасяше. Авторът беше любознателен, затова се завиваше презглава и пускаше фенерчето да си дочете книгата. И на сутринта мязаше на възкръснал, но скачаше от леглото и в движение се обличаше, после бягаше с извадена риза до библиотеката. Защото там работеше стара мома със стиснати устни, която говореше иронично. Но авторът ѝ се мазнеше и ѝ казваше колко добре изглежда сутрин, защото само тя имаше “Шогун” с твърди корици и събраните съчинения на Майн Рид с меки. И всички завиждаха на автора – навремето имаше и такава завист, за книги. Влади подчертаваше в “Капитан Немо” с химически молив интересните пасажи и после ядеше бой, а доктор Божко спеше в библиотеката на баща си – най-добрия психиатър в областта, и когато беше уморен, говореше на латински. Единствено Пирона го мързеше и четеше по принуда. Учеше законите по физика в нужника, клекнал над дупката, и си бършеше задника с научените уроци. Години по-късно старият агроном купи фаянсова чиния и Пирона заживя отгоре ѝ щастлив. Пренесе си там учебниците, нареди ги на ламаринени етажерки и сложи рулото накрая. И ходенето по нужда стана за него това, което бе ходенето до библиотеката за автора. И тогава старият агроном изцъка с език и каза:

– Тоя не прилича на мене. Тоя на никой не прилича.

– Ако беше сложил и легло, щеше да е пет звезди – обясняваше Пирона от нужника. – Ама човек не може да има всичко.

Нужникът спаси Пирона от повтаряне на класовете и пак той го избута до диплома. Затова и не можеше да напише сярна киселина, без да обърка атомите на кислорода. Нито стана инженер, когато завърши инженерство. Но дипломи взе. И когато родини по-късно се ожени за русенка, свали дипломите от тавана, издуха им праха и каза:

– Виж.

Русенката ги погледна разсеяно, но нищо не видя. Това, което трябваше да види, вече го бе видяла в спестовната му книжка. И ѝ стигаше. Но когато след година Пирона отказа да ѝ купи палто от умрели зайци, русенката ядосано попита:

– Какво, парите ли свърши? Или ти излязох скъпо?

– И двете – скръцна със зъби Пирона и се залости в тоалетната.”

Из “Лятото на неудачниците” на Галин Никифоров, издателство Сиела.

Още откъси от книгата:

“Но натам, закъдето отплаваме, спасение няма…”

*

Това е историята  на шест момчета и едно момиче, родени в една прашна махала някъде през 70-те години на миналия век,  разказана чрез езика на един стар и забравен вече писател, на когото е посветена книгата. Добронамерена метафорична приказка за шантави неудачници в един шантав свят, които говорят странно и обичат силно, неудачници, обсебени от красивата тъга на спомените си, които вършат обречени неща, но остават верни на себе си и на светлата си детска лудост, без която животът е безсмислен и безинте  есен. С души вечни, вълнуващи и светли – като лятото, което винаги ни залива със златото си като най-прекрасният дар на живота.