“Но натам, закъдето отплаваме, спасение няма…”

Из “Лятото на неудачниците” на Галин Никифоров, издателство Сиела.

“Не когато децата тръгнат на училище идва есента – защото в нашата махала никой не ходи на училище и всички смятат писането на домашни и ученето на уроци за губене на време. Нито когато закапят листата от дърветата, идва есента – защото в нашата махала дървета няма, печките не са електрически и всички горят цепеници и краден шперплат. Есента в нашата махала идва, когато външните врати на къщите започнат да не се затварят – значи старите дъски са отдали от влагата. И местните алкохолици спрат бирата и минават на твърдо, а аз седна зад старата си пишеща машина, за да стрелям нощем по съседите – тогава идва есента. И пиша само есен, защото пролетта и лятото блъскам по строежите, а зимата спя зимен сън и гледам крушката в килера – така гоня депресията, докато ми излязат свитки от очите. Защото депресията идвала от липсата на светлина – и това е най-идиотското нещо, което някога съм чувал. Но е вярно.

И когато през есенните вечери разстрелям съседите до крак и крушката в килера изгори, бягам при Влади. Той има фотоателие, където снима плоски момичета с крака като барстолчета, които непрекъснато питат:

– А така да застана ли?

На което Влади казва:

– Не.

И после сменя обектива – слага го на апарат без лента, а дългокраките барстолчета си сменят бельото.

– Навремето това минаваше за невъзпитано – обаждам се аз.

– Но сега минава за стил – казва Влади.

– Сега за стил минават и предбрачните договори.

Влади нищо не казва, щрака на автоматичен и след десет минути се прави на зает.

– Аз утре да дойда ли пак? След седем вечерта и с по-малко дрехи – пита дългокраката, докато си обува чоропогащника.

– За дрехите не знам. Но пари си вземи, че да си спомня по-лесно. – Но само авторът знае, че Влади помни като слон. И ако цветните ленти бяха безплатни и старите обективи спираха да стареят, Влади, също като слон, щеше да яде само кокосови орехи и папая. И щеше да работи само след седем вечерта.

После говорящата кукла изчезва, а Влади удря ключа на ателието. Вади чашки с шестнайсет стени от Ленинград, където не учеше дърводелство, и ги слага на плексигласа, където си реди натюрмортите.

– Павка – вика, – от нас нищо не става.

– И бившата ми жена така казваше – кимвам аз, после двамата се хващаме за чашите като за спасителни пояси. Но натам, закъдето отплаваме, спасение няма.

Но не Влади е началото, нито есента. Нито авторът с неговата депресия.

Началото бе прашната ни махала, където никнехме като отровни гъби след дъжд. Бабите ни се събираха пред къщите, сядаха на трикраки столчета и по цял ден викаха подире ни, после си разменяха рецепти за баници и плетяха терлици за зимата. Животът навремето беше спокоен като второто полувреме на уговорен мач.”

 

Из “Лятото на неудачниците” на Галин Никифоров, издателство Сиела.

Още откъси от книгата:

“навремето имаше и такава завист, за книги…”

*

Това е историята  на шест момчета и едно момиче, родени в една прашна махала някъде през 70-те години на миналия век,  разказана чрез езика на един стар и забравен вече писател, на когото е посветена книгата. Добронамерена метафорична приказка за шантави неудачници в един шантав свят, които говорят странно и обичат силно, неудачници, обсебени от красивата тъга на спомените си, които вършат обречени неща, но остават верни на себе си и на светлата си детска лудост, без която животът е безсмислен и безинте  есен. С души вечни, вълнуващи и светли – като лятото, което винаги ни залива със златото си като най-прекрасният дар на живота.