Златко Ангелов: Всеки човек, от когото съм вземал, е мой учител

Разглеждам записките, които съм си водила по време на четенето на дебютния сборник на Златко Ангелов, и си припомням удивлението от факта, че все още се намират съвременни български автори, които пишат майсторски! Романът му “Хотелът на спомените” (2020, изд. Знаци) вече беше на пазара, бяха се чули няколко сериозни мнения за него, но аз държах да се запозная първо с новелите му, за да добия и представа за развитието му като писател. “Еротични спомени” (2012, изд. Сиела) вече е с изчерпан тираж, та ако попаднете на него някъде, ще бъде чудо. Днес много хора пишат разкази и много от тях ги публикуват, но все още малцина са онези, които знаят как да задържат вниманието с изказ, добра история, завладяващи герои, структура на текста, финал, послание. Златко е от малцината.

Първото, което ми направи впечатление, беше именно езика – не съм от хората, които подчертават с молив или химикал в книгите си, но в такъв момент направо ги разбирам. Езикът на Златко Ангелов е зрял, интелигентен, с богати фрази. Такива фрази аз наричам “фрази-изживяване” – натрапчиво приятно гъделичкат егото ми на читател и ме подтикват да споделям текста. При това говоря за едно изключително чисто и лишено от претенция писане. Благо и изтънчено – ето това съм си записала: “рисува картини като с акварел”. Естествено, ефирно, уж с щрихи, а разлива цвят като по жаден лист хартия. И сякаш за своя текст е писал във “Влюбване”: “Всички думи бяха на мястото си. Красиви. Ярки. Благородни. Себеотрицателни дори.” Златко също така прекрасно разгръща образи, чертае кривата на разказа и създава атмосфера: “Сервитьорката ми се усмихваше мило, навън прехвърчаше първият сняг, на празната маса до мен имаше недопити кафета…” (от “Френска любов”). След такива изречения просто спирах, за да се съвзема.

С казаното дотук навярно не остава място за съмнение, че четенето на романа дойде на дневен ред веднага, щом привърших със сборника. “Хотелът на спомените” разглежда темата за прошката и за конфликтите между несъвършения баща и наранените от липсата му няколко деца. Но той е още роман за вината, парите, егото, либидото, морала, честта, връзката между родители и деца, между съпрузи. Освен че това предполага блестящо изградени образи, с което Златко Ангелов отново се е справил, искам да изкажа положителната си оценка за избора на структурата на романа – разделянето на гледните точки в отделни части на книгата, поднасянето на историята с преплитане да времевите линии, задържайки вниманието с добре познатия богат и изящен език, с житейската философия, с директността и дълбочината, както и с разгръщането на оригиналната си и силна идея в оптималните обем, пластове и сложност, за да засити мисълта и сетивата.

Златко Ангелов е роден през 1946 г. и завършва медицина във Варна през 1972 г. Бил е професор по анатомия до 1983 г., практикуващ интернист до 1985 г., журналист до 1992 г., медицински журналист и социолог до 2009 г. и писател-архивист до пенсионирането си през 2013 г. През 1992 г. напуска България със семейството си и живее последователно в Канада, САЩ и Великобритания, а от 2016 г. живее в Каталуния, Испания. Автор e на мемоарната книга “Communism and the Remorse of an Innocent Victimizer” (Texas A&M University Press, 2002), сборника с новели “Еротични спомени” (Сиела, 2012), сборника с разкази “Любов на Boogie Street” (Скалино ООД, 2013), книгата с пътни очерци “Моята Америка” (Ерго, 2015) и сборника с литературни есета “Литература на края на света” (Лексикон, 2017). През 2020 г. излиза романът му “Хотелът на спомените” (ИК “Знаци”, Бургас). От 2018 г. до сега Златко Ангелов води месечна рубрика “Прочетено за вас” на сайта за човешки права Маргиналия. Негова публицистика и литературна критика може да се прочете в дигиталното издание “Неизбежна проза”, както и на личния му блог www.antipropaganda.net. Женен е, с шест деца.

 

Златко Ангелов: Като писател стъпвам върху раменете на гиганти, но не за да изглеждам висок, а за да видя малко по-далеч от тях…

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Владислав Христов

 

Имаш доста късен писателски дебют. Как се случи? Защо чака толкова, за да се появиш на литературната сцена?

За мен “прописването” дойде като изненада. Беше предизвикано от проблем между мен и жена ми, който преодоляхме с едномесечна терапия. Тогава живеехме в Айова Сити, Айова. Бях съкратен от позицията си на медицински журналист към университетската болница и внезапно се оказах с повече свободно време. Изпитах нужда да напиша историята на мъж, който изневерява на жена си и загива в самолетна катастрофа (като възмездие), сякаш за да изкупя вината си под формата на автотерапия. Беше пролетта на 2009. Жена ми, която е много сериозен читател на висококачествена литература, хареса новелата. Това ме окуражи, а по същото време бях нает като писател към Международната писателска програма на Айовския Университет, международен раздел на прочутия Iowa Workshop, където се е родило (през 1937) понятието творческо писане, за което са създали и магистърска степен в Катедрата по английски. В тази стимулираща среда беше напълно естествено да продължа със следващите новели. Всичките пет влязоха в сборника “Еротични спомени”, издаден през 2012 от Сиела.

Но първия си разказ, озаглавен “Убийство в тихия двор”, написах през септември 1985 и, за моя голяма изненада тогава, го публикуваха във вестник “Антени” – това беше органът на МВР – на цяла вътрешна страница. Но сякаш не обърнах внимание на този факт и продължих да си изкарвам хляба като журналист. Истинската причина да не пиша проза през първите шест десетилетия от живота си е, че трябваше да се справям със соц действителността, в която израснах и прекарах половината от живота си – професионално и битово. Отговорностите си виждах на друго място, а дори и да съм си помислял понякога, че мога да стана писател, ми беше ясно, че с писателски труд не мога да издържам семейство. Да не говорим за естетическите компромиси, които щяха неизбежно да последват такова едно начинание. Бях във втория си брак с четири деца. Лекар и журналист бяха достатъчно добри професии, просто избрах да бъда по-малко конформист в среда, където трябваше да си член на БКП, за да те смятат изобщо за нещо, а аз не влязох в тази партия. И, честно казано, не помня да съм мислил за писателско поприще или страдал от това, че не съм писател. Явно нямам онзи природен талант, който кара някои да заявяват, че не могат да живеят, без да пишат. Аз можех, както се оказва. С една дума, не чаках да се появя на литературната сцена.

*

И все пак си продължил да пишеш…

Да, интересният въпрос е защо продължих да пиша. Понятието “отговорност пред историята” може да прозвучи помпозно на мнозина, но когато през 1995, като 49-годишен студент по социология в Монреал, реших да напиша мемоара си за комунизма, ме ръководеше съзнанието, че историята на комунистическото управление на България и нашата капитулация пред него може и трябва да бъде записана – като “Записките” на Захарий – от хората, които са я преживели. И то записана по възможно най-неутралния начин: без осъждане и без себеизтъкване.

*

А къде се научи да пишеш така майсторски? И да ми се кълнеш, не вярвам, че редакторите ти са свършили по-голямата част от работата!  Ходил ли си на курсове по творческо писане, чел ли си книги и статии с насоки по темата?

След като се появиха “Еротични спомени”, към съзнанието, че имам морална отговорност и интелектуална способност да превръщам опита от живота в литература, се прибави и самочувствието, че владея перото си не по-зле от съществуващите и награждаваните в далечна България писатели. Мемоарът ми трябваше да се преобрази в единствено достойната за историческата памет и голямата литература форма – роман. Не знаех “как се пише” роман, но знаех как да се науча да го пиша: с четене и с честно осмисляне на обективните факти, които познавам много добре и които трябва да се изразят чрез достоверни, плътни характери.

Завършил съм медицина, бях професор по анатомия, а от 1985 станах журналист. Журналистиката е най-добрата школа за дисциплинирано, икономично писане. В Канада през 1994 завърших магистратура по социология и три години работих като копирайтър в рекламна фирма за фармацевтични продукти. Там шлифовах и английския си: фирмата принадлежеше на френскоговорещи монреалци, но от мен се очакваше да пиша текстове на английски. Спасяваха ме само медицинските знания, но се учех бързо от другите англоговорещи във фирмата. По това време написах мемоара си за комунизма на английски език. Учуди ме, че двама професори по английска литература харесаха ръкописа, въпреки несръчния ми английски, и ме окуражиха да го публикувам. Прие го за печат Texas A&M University Press. Но беше необходим редактор, за да се подобри английският ми. Редакторът на издателството свърши чудесна работа като съзнателно доведе езика на мемоара до равнище на добър английски, написан от човек, на когото това не е родният език. И мемоарът излезе през 2002 като през същата година бе публикуван и българският му превод, озаглавен “Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник”.

През 1999 се преместихме в САЩ, където си намерих работа като медицински журналист – което там се нарича medical writer – в маркетинговия отдел на университетската болница. Така че, самоук съм – и като журналист, и като писател.

*

Значи, без курсове по творческо писане…

Никой не става писател с курс по творческо писане. Това беше и кредото на преподавателите в Програмата в Айова. Курсът може да те научи как не трябва да пишеш, но без природен талант писател не се става. Не се става писател и без четене на книгите от Канона – всяка национална литература има канон, т. е. книги, които отразяват националното самосъзнание, а съвкупността им създава световния канон. Докато работих в Айова, създадох и преподавах курс по медицинско научно писане. И там основният метод бе да убеждавам бъдещите доктори на науките да се учат от вече написаното от други.

*

Чакай пак да те върна на дебютния ти сборник – много го харесах! Чии са всичките тези истории? Много автентично звучат. Пишеш за това, което познаваш, притежаваш богато въображение, или имаш “добро ухо” за чужди истории?

Без първата, за която вече казах, т. е. останалите четири, са плод на въображението ми. Схемата, която ги обединява, е: успешен имигрант, който преживява нова любов, но не може да намери пълното щастие, което му се струва, че заслужава в свободното общество, защото миналото тежи в съзнанието му. С една дума, свободата не идва отвън, а се постига вътре в нас.

*

Още тогава си заявил, че обичаш да представяш една и съща история през различни гледни точки – любимото ми! Какво те вълнува в подобно изследване?

Литературата показва универсални състояния на човека: любов, изневяра, смърт, война, родителство, детство … Но всяко от тях се преживява по уникален начин от отделния човек. Хората, които преживяват едни и същи събития, участват и се повлияват от тях по различни начини. За мен това е много вълнуващо, още повече, че постоянно го наблюдавам в живота.

Ако съберем отговорите на втория въпрос и този, простата формула, за да бъдеш писател, е: чети и наблюдавай. Колкото по-добре правиш тези две неща, толкова по-добър писател си.

*

Но как подбираш за какво да пишеш? Имаш една повтаряща се тема – баща открива, че жената, която е обожавал преди време, му е била дъщеря; мъж осъзнава, че две от жените, с които е имал последователно връзки, са майка и дъщеря; жена има връзка с баща и син… Защо тези отношения са ти толкова интересни? Импровизации на една и съща идея ли са?

Тук идва ред на третата компонента на доброто писане – съдържанието. То е винаги лично и зависи от възгледите и характера на писателя. Аз имам четири дъщери и една племенничка и това са пет различни любовни истории. Баща и дъщеря са мъж и жена, подчинени на едно биологично табу. Интересува ме как те се справят с табуто, за което се сещат едва когато по независещи от тях причини то се нарушава. Как го преживяват? Грях ли е дори да си помислят за инцестни* отношения и как преодоляват вината, ако чувстват такава? Колко дълбока и чиста е любовта, в която няма сексуално привличане – т. е. репродуктивен нагон? Героят ми от “Любов на Boogie Street”, три разказа, които възнамерявам да превърна в роман, казва на едно място: “Човек може истински да обича само жена, с която не е спал. Дъщеря си. Или онази, която му е отказала …” Моите дъщери са прекрасни човешки същества и любовта ми към тях е била ту по-силна, ту по-слаба, но постоянно е нараствала през живота. Имало е моменти, в които тя ми е приличала на онова подчинение пред жената, което мъжът изпитва, когато е силно влюбен. И обратно, има удивителни жени, които са толкова непостижими сексуално или толкова млади, че красотата да ги обичаш е възможна и удовлетворителна само ако ги възприемеш като дъщери и ги накараш да се почувстват като дъщери. Това за тях е много стимулиращо. Любовта в тези случаи има много по-дълбоки и възвишени измерения от онази, която преживяваме във всекидневието. Мисля, че само в литературата всичко това може да се покаже убедително.

*

Как беше приет сборникът според теб? Това ли очакваше? Доста смело заглавие – “Еротични спомени”, а и тези теми…

В България начинаещият автор е никой, още повече, ако живее в чужбина – разбирай, не е свързан с никоя писателска групировка, бореща се за оскъдните наградни пари – затова за “приемане” е абсурдно да се говори. Сиела по това време, а комай и сега, нямаха сериозен маркетингов отдел. Книгата се появи, имаше малко отзиви, спечелих си няколко почитателки и репутацията на непродаваем автор пред търговския отдел на издателството. Нямах очаквания. Но се научих, че и в бъдеще не трябва да имам. И все пак. Една несбъднала се издателка, Емилия Миразчийска, ме намери и подтикна да напиша нова версия на новелата “Юношеска еротика”. Така се роди сборникът “Любов на Boogie Street”, издаден от Скалино ООД през 2013; три дълги разказа, но не новели, които са сюжетно свързани. Те са още по-малко известни от “Еротични спомени”, дори не знам някой купил ли си ги е, но в тях се разработва темата за бащината любов.

Иначе заглавието “Еротични спомени” се появи в главата ми спонтанно. За мен спомените – от всякакъв характер – са съдържанието на душата ни. Те възбуждат въображението, но не в сексуален смисъл, а като отзвук от преживяното, което постоянно кънти в душата. А това са пет любовни истории, разказани през спомена на преживелите ги, така че ми се стори естествено да ги нарека еротични. Една от тях е за преуспяла жена в Чикаго. Еротични са спомените за българското ми минало. Но това заглавие се оказа грешка. В българския дискурс двойният смисъл на “еротични” се изгуби, хората схванаха думата само в сексуалното ѝ значение. Михаил Неделчев, при представянето на книгата в София, я причисли към българската еротична литература – грях, който трябва да му тежи на съвестта.

*

Как мислиш, прости ли ти аудиторията смелостта да пишеш за секс “на тези години”?

Разсмиваш ме. Това е също твърде българско: че е смелост да пишеш за секс в напреднала възраст. И ако го правиш, е грях, за който някой трябва да ти прости? Напротив, след толкова години любовен живот сега знам много повече за любовта и секса, отколкото който и да е младеж или човек на средна възраст. А любовта и сексът според мен са в основата на целия ни живот. До смъртта.

*

Може ли да те върна на импровизациите:  как ти хрумна да направиш импровизации на “Ханалейски залив” на Мураками? Всъщност историите ти сами по себе си са уникални, страхотно написани и само по няколко опорни точки си приличат с неговата – защо беше нужно да декларираш откъде си се вдъхновил?

Първо, обичам ранния Мураками. А това значи, че с нещо ми е сроден. Второ, разказа му прочетох, когато бяхме с жена ми на истинския Ханалей Бей, който пък е най-романтичното място в най-хубавия от петте хавайски острова – Кауай – наричат го The Garden Island. Трето, обичам музикалните форми и идеята, че мога да направя импровизация по тема от Мураками, ми се видя привлекателна. И четвърто, като че ли най-важно: като писател аз стъпвам върху раменете на гиганти, но не за да изглеждам висок, а за да видя малко по-далеч от тях, тъй като хоризонтът на човешкото състояние непрекъснато се разширява. И съм морално задължен да им призная първенството.

*

За още един повтарящ се елемент се сетих – много често героините ти са със зелени очи! Важен ли е цветът на очите за историята?

Обичам жени със зелени очи (биографичен елемент). В зеленото има много повече нюанси от синьото и кафявото. Цветът на очите е важен за моето отношение към женските ми образи, кара ме да ги обичам повече – а ако не обичаш герои[ни]те си, не става хубава книга. И все пак, Спасена в романа е с кафяви очи. Причината е, че прототипът ѝ от живота е с огромни, изразителни, умни кафяви очи.

*

Хайде да поговорим за романа ти. Докато го четох, често си мислех, че сигурно е писан дълго – и това няма нищо общо с обема му, по-скоро с дълбочината. Колко време ти отне на напишеш “Хотелът на спомените”?

Благодаря за признанието за дълбочината. Романът започнах да пиша през есента на 2011, когато живяхме за една година в Сан-Себастиан, Испания. Първата му част довърших в Айова Сити, Айова, през есента на 2012. През 2013 се преместихме в Англия и там се роди втората част. Тя е писана с много прекъсвания по чисто житейски причини. Но писането на роман не се случва само когато седиш пред компютъра и гледаш как думите ти се появяват на екрана. Много повече е то в главата и сърцето ти, докато вземаш душ сутрин, пиеш кафе следобед, пътуваш със самолет или с кола – това особено много, тъй като съм зад волана постоянно и обичам да карам. Преди да напуснем Америка, имахме едно Ауди, с което направих сам голямо пътуване през целия американски Юг до Източния бряг, обратно до Средния Запад, завършвайки го с най-малката ми дъщеря в Калифорния, където по това време тя започваше семейния си живот в Сан Франциско. С нея отидохме един ден до Кармел, вечеряхме в Ранчото на мисионерите и това ми даде цялата обстановка за трите разказа от “Любов на Boogie Street”. В тях и двамата се появяваме с истинските си имена. Та през годините 2013-2017 обмислях образа на Спасена. Просто имах чувството, че историята няма да е пълноценна, ако в нея липсва богат женски образ, който да изрази моята лична промяна в отношението ми към жените и тяхното второразрядно положение в мъжкия свят. И ако бях я спрял с разказа на сина Орлин, щеше пак да е достатъчно добър роман, но нямаше да харесва на мен. Имах интуиция кога семейната история ще изглежда приключена, така както срещата между двама души, независимо как се е развила – добре или лошо – трябва да завърши с completion (споделено чувство, че е приключила). Особено важно беше за мен да заговоря с женски глас. Да мога да си представя света през душата на една чувствителна жена. Това сериозно ме “изпоти”. Въпрос на степени е, но не съм сигурен дали успях да го постигна докрай. Уважавани от мен жени, може би не без снизхождение, твърдят че съм успял. Но амбицията ми си остана и вероятно женски характери със свой глас ще се появят в някои от следващите ми работи.

През декември 2014 си купихме къщата в Каталуния, през 2015 се занимавах с ремонта ѝ, и едва през пролетта на 2016 успях да се върна при ръкописа. Разказа на Спасена писах и преработвах до март 2018. Почти седем години стават за целия роман. След това започна търсенето на издател, преработване след прочит от хора, на чийто литературен вкус се доверявам – главно жена ми, но в случая и две от децата ми, защото са свързани със сюжета. И в края на осмата година го видях отпечатан, с уникална, превъзходна корица впрочем. Едва ли на българския книжен пазар има толкова изразителна корица!

*

Да, прочетох, че романът бил автобиографичен. Признавам, че лично аз го четох като художествена измислица и не държа да задавам обичайния си въпрос каква точно част от него е истина. Интересно ми е обаче лесно ли вземаше решения къде и колко въображение да вмъкнеш, за да направиш историята по-вълнуваща и с по-висока литературна стойност. Доколкото знам, когато човек пише за лични преживявания, неволно и доста здраво се придържа към фактите.

Вече си го признах по-горе с някои факти. Но това е въпрос, който няма задоволителен отговор. Пък и какво значение има дали е автобиографичен в смисъл дали нещата, които четеш, са се случили наистина? Колкото и да се опитвам да опиша как се постига най-точният баланс между биография и фикция – защото става дума именно за баланс, за мярка – или няма да го направя достатъчно добре, или читателите няма да го разберат, както на мен ми се иска, поради предварителните си нагласи. Проблем с решенията какъв да е балансът в книгата съм нямал в нито един момент. Аз съм прям и неприкрит човек. И в момента дори свободно разкривам неща от личния си живот – това интервю, с цялата си постройка, цели тъкмо това, нали? – така че проблемът е във формата. А това значи: как текст, който произлиза от една история, случила се в някакъв реален живот, да не звучи като че ли се е случила. Литературната стойност няма нищо общо с истината от реалния живот, но има всичко общо с достоверността на написаната история. Живеем във времена, когато биографичното – естествено, а някъде и насила – се превръща във фикционално. И любопитството на читателската аудитория към личния живот на автора, дори когато в редките си случаи е здравословно, губи своя смисъл. Да го задоволиш или да не го задоволиш, важна е книгата. Книгата не е авторът ѝ. И най-биографичната книга, когато не е заявена като документална – а това предполага да има референтен материал, точна хронология, като цяло добре подбран фактологически инструментариум – е различна от своя автор и от събитията в неговия живот. А това тук е жанр: автобиографичен роман. И той се практикува в световната литература от най-големите автори на нашето време. Автобиографичният роман – подчертавам: когато не е насила превърнат в закъснял постмодернизъм – е тренд. Аз съм наясно с този тренд и се вписвам в него, доколкото сюжетът ми не е затворен в границите на България.

Но въпросът как се постига литературната стойност е много интересен. И ми се задава за първи път – за което специално ти благодаря. Отговорът ми е недвусмислен: с езика! Всички други видове текст, които съм писал в изобилие, имат речник и синтаксис, различен от езика на художествената проза. Това е усещане, придобито с четене и писане. Не може да се обясни. Няма рецепта. Получава се, като в момента на писането виждам и чувам вътре в себе си какво се случва с героите, които в този отрязък от време са на сцената (моята вътрешна сцена). Не си ги представям, а ги виждам и чувам. Това е важна разлика. И в тази пресечна точка между виждане – съпреживяване! – и думите, които да го предадат в тъканта на книгата, се проявява дарбата. Ако я имаш по рождение, усетът как думите да звучат по най-добрия начин в най-подходящото място се превръща в добра литература: увлекателна, със съспенс, с дълбочина, с философски подтекст, с адекватни емоции. Ако я нямаш – книгата става посредствена, скучна, неубедителна, изкуствена, т. е. недостоверна.

По-конкретно, нито един от героите в романа ми не е разпознаваем като личност в реалния живот. Нито едно място не е същото като онова, на което са се случили събития, които помня и използвам в хода на сюжета. Достоверността се получава – освен от плътността на характерите, от избора ми на места и хронология – от реални адреси и от реалното време, пресъздадено от всеки от тримата разказвача така, като че ли се случва в момента, в който те разказват. Бил съм в градовете и местата, баровете, шосетата, летищата, където се случват нещата, атмосферата им ми е напълно ясна. Единствено къщите си представях без конкретни първообрази, като се започне от Варна, Копривщица и се свърши с тази в Ардженьо край езерото Комо. Намирах адресите на Google Map и Google Earth и избирах къща, подходяща за героите и събитията. След като вече бяха вплетени в книгата и изпълняваха своята роля на сцената, си организирах пътуване до Хамбург, Сан Себастиан и Ардженьо, за да ги видя и заснема, сякаш да съм сигурен, че представата ми съвпада с въздуха и цветовете на имотите, чиито адреси съм посочил. И в двата случая изборът ми се оказа много добър.

За да няма съмнения и недоразумения, трябва да кажа, че целият сюжет и всеки отделен образ е измислен, но съставен от събития, места и емоции, които съм преживявал в реалния живот. Обаче пъзелът на реалния живот е пренареден – неговите плочки са с други контури и разбъркани, за да се получи нов пъзел, подреден като литературно произведение. “Хотелът на спомените” е автобиографичен роман, в който събитията и емоциите са автентични, но не идентични с тези на автора.

*

Имаше ли първоначална идея за книгата, претърпя ли някаква промяна тя? Въобще планираш ли в детайли предварително това, което пишеш?

Нямах предварителна идея, освен да покажа последствията на живота в соца върху характерите и съдбите на хора от горния социален слой, а това са хората, които се самонаблюдават и съпротивляват на идеологиите. Не водя записки. Не планирам сюжета. Обаче избирам техниката. Проучих седемте подвига на Одисей по пътя на завръщането му в Итака и се опитах да видя кои от тях могат да бъдат метафора на пътя на моя герой от родното му място към Америка и обратно към Европа. Това е и моят жизнен път. Героят трябваше да говори от свое име, да разкаже емоционалните си спомени от събитията в живота си. На кого? На децата си. Да се изповяда. Но децата винаги имат други спомени за баща си и за събитията, в които са били заедно с него. Затова избрах вторият разказ да бъде на сина, с когото бащата не е изградил близки отношения. И в хода на писането внезапно в съзнанието ми се появи образът на дъщерята, която се ражда, без баща ѝ да знае. Тя щеше да има живот и поглед върху семейството, различен от този на баща си и брат си. Защо са тези три разказа? За да покажат емоционалните конфликти между родителя и децата му, чрез които тримата израстват от първоначалните си характери и роли.

Техниката следователно не е разказ на всезнаещия разказвач в трето лице, а разказ през спомените на главните участници в историята. Преходите от единия към другия разказ бяха най-трудната спойка, необходима за да зазвучи романът като едно цяло. Учих се буквално от романа на Пруст, написан със същата техника. При него обаче разказва един-единствен герой, Марсел – без този разказ да е идентичен с живота на истинския Марсел. Приликата е най-вече в това, че се разказват не събития, а емоциите, съпътствали тези събития, и то както са се запечатали в паметта на участниците в тях.

*

“В паметта няма ред. Спомените идват, предизвикани или не, от дълбокото на душата, независимо кога са се случили”, казва героят ти доста в началото. Затова ли реши да “разпилееш” структурата на първата част от романа? В този ред ли писа главите или ги създаде хронологично, а после ги пренареди?

Линията със свалянето от самолета и опита да принудят Павел да сътрудничи се появи късно – по предложение на приятел-писател. Приех да я направя, защото усетих, че така по-силно се подчертава периода на соца и неговото влияние върху конформизма и етиката на моя герой. Тази линия е баланс на меланхолията, която характеризира спомените му. Създава съспенс от типа “какво е станало междувременно с героя, който е вече стар и говори от брега на океана”. Обаче държах на това бащата да разкаже тази част от живота си с голямо нежелание. Това беше един от начините да внуша онази противоречивост, която всички читатели и рецензенти вече отбелязаха. Героят ми е човек, който не обича да си спомня за лошите неща от миналото, както и за онези, в които е показал морална устойчивост. Пази се от всичко, което може да се схване като себеизтъкване.

*

Втората част на романа даже е написана във второ лице (“ти” форма) – на пръстите на едната ми ръка се броят книгите, в които съм срещала този похват!

Употребата на “ти” формата използвах като средство да покажа, че Орлин е слаб човек, по-слаб от другите във всеки случай. Той се обръща към себе си, сякаш му е неудобно да се заяви пред другите с “аз” наклонението. Той говори на себе си. Иска да разбере себе си и защо не може да приеме баща си, въпреки че се опитва. Хомосексуалността и любовта му към доведената му майка са две неща, които го отличават, но не непременно положително, в социалния контекст, който отхвърля странните и различните.

*

Как става така, че един баща хем отсъства, хем обсебва  две от децата си с отсъствието си? Не че не “видях” това в текста ти, но искам да те чуя теб. Кога и как осъзна – прости ми за силната дума, но не намирам по-подходяща – величието на идеята?

За да отговоря на въпроса ти, би трябвало да напиша обяснителен текст, колкото половината книга (смее се) или нов роман. Истината е, че идеята изглежда велика, защото идва от живота. От наблюдението върху това как в моето собствено семейство, което обединява шест деца от три отделни брака, напусках жените си, но децата го възприемаха като че ли напусках тях; как след това усещах колко съм им необходим, защото през най-важните им детски години са ме запомнили като страхотен татко, и загубата започва да им тежи, дори и когато са вече зрели и живеят своите собствени драми; как любовта ми към тях ме накара да осъзная, че трябва да се уча от тях, но преди това да им поискам прошка; как те ми простиха, но аз няма никога да мога да си простя. Истината е, че бащата никога не отсъства. Физическата близост в зрелостта е най-слабата форма на близост, но във формиращите първи 7-8 години от живота – а за момичетата и до юношеството, а и въобще през целия живот като че ли – душевното присъствие на бащата е като постоянен спътник: може да е унищожително, но може и да е градивно. 

*

Не пропускаш да дадеш в наратива и твоята гледна точка по някои теми – за парите и отношението към тях, за мъжката психология. А откъде имаш тези познания за женската психика?

О боже! Как да отговоря на този толкова труден въпрос? Простият отговор е: от общуването ми с жените, без предразсъдъци, без да показвам фиктивно мъжко превъзходство. От безбройните грешки, които съм допускал, когато съм се проявявал като тъп мачо. Но това не е ли отклонение от темата за писането? Всеки пише с опита, който носи в главата си: колкото е по-голям и по-верен, толкова книгата се пише по-лесно и се чете като реалистична. Не е маловажно и това, че цял живот жените са ме интересували – като любовници, като майки на децата ми, като жени, които искат да имат дете с мен, като съпруги, като приятелки, като неосъществени блянове, като дъщери. Никога не съм спал буден, винаги съм внимавал за какво става дума – може би това е принос на генетично заложената ми склонност да се самонаблюдавам. Жените, с които общувам, стават част от мен. Доближаването до тях е най-важното, иначе не се получава желаното и често взривоопасно съединение. А как се получава доближаването – честно, нямам представа. Химия някаква, която не ни е подвластна. Всяко продължение на темата, струва ми се, ще надвиши мярата на самохвалството, затова нека спра. Само ще спомена, че стигнах дотук като мъж, който изпитва огромен респект към всичко, което жените представляват и дават. Те ме научиха да давам.

Комунистическите пари бяха прехвърляни точно по начина, който съм описал, защото със самия мен опитаха да се свържат в такъв смисъл, когато се преместих да живея в Америка. Този начин и днес продължава да се практикува, само парите вече не се наричат комунистически, а да речем, хазартни. Но парите са неделима част от мъжката психология. Те са мерило на конкурентоспособността на мъжа, който винаги се мери – или си мери пишката, според популярния израз – с другите мъже.

 *

Всъщност въпросът за познанията по женска психология съвсем не е отклонение от темата, много автори правят проучвания по теми, които искат да развият добре. Ти консултираш ли се с колега-психолог или имаш интереси в областта? Или достоверността на разказа ти е ефект от зрелостта ти като човек?

Каква безумна идея! Никога не се консултирам. Но исках да стана психиатър. Едни от най-добрите ми приятели са психиатри, психолози и психоаналитици. Миналата есен у дома ми гостуваха едновременно три двойки от Германия, всичките професори по психоанализа и практикуващи терапевти. Имам интерес и получавам знанията си чрез осмоза**. Позволявам си да споря с тези приятели, да ги провокирам. Интуицията е също важна. Така научавам много. Но си имам и една теория. Професионалната психология е ограничена в някакви рамки. Подчинена е на концепции. Писателят е човек, който разбира човешкото състояние – а това значи човешката психология – по най-интуитивния начин. Истината за човека, комплексната истина за неговото състояние и поведение, която не е подчинена на специални знания, се знае само от добрите писатели. В края на краищата да, зрелостта ми като човек играе решаваща роля, защото амалгамата от всичко казано до момента се получава бавно и продължително, тя е само в зачатък, когато си да речем на 35 години (изключенията само потвърждават правилото).

*

Чудя се много по-различна ли щеше да бъде историята, ако героите в романа не бяха така добре осигурени финансово – хайде, импровизирай по темата. Нарочно ли им даде “всичко необходимо”, за да могат спокойно да се отдадат на емоциите?

Абсолютно вярно. Още повече, че това “всичко необходимо” стана елемент от сюжета, който класира книгата в съответния раздел, наричан “литература на Прехода”. Честно казано, не си давах сметка за това, нито че ще се обърне толкова много внимание на факта, че героите ми са от страната на властта. Но тъкмо това ги прави сложни и противоречиви – тъкмо поради това техният морал е важно да бъде изследван. Даваш ми повод да подчертая нещо, което вложих в романа си като най-важно послание. В България хората се приспособяваха и капитулираха. През т. нар. Преход обаче се хипертрофира ролята на единиците, които не го правеха, сякаш това е било типичното, универсалното. Не беше! Именно защото познавам хора и от двата вида, съм напълно сигурен, че дисидентство като критична маса, която би могла да се съпротивлява на Живковия режим, нямаше. В този смисъл моят роман е важно свидетелство на времето. Българите не организираха съпротива срещу тоталитарната власт. И сега това им се отразява зле: на бита и на психологията на отхвърлени и манипулирани … от кого? От самите тях.

Но има и друго нещо. Смятам, че да описваш материалната мизерия и често съпътстващата я унизителна неспособност на хората да се оправят с първичните си нужди – нещо, което е едва ли не предпочитано от повечето слаби писатели – е злоупотреба с литературата. Литературата е търсене на възвисеност, на емоционална интелигентност и на морална неотносителност. А тези черти се носят или се постигат от хората, които са осигурени материално, тъкмо поради това, че са интелигентни и морални, или поне имат съзнание за моралността. На тази основа добрият човек веднага изпъква пред лошия, интелигентният – пред глупавия, силният характер – пред слабия, честният – пред подлия и т. н. Темата е огромна и не може да включи цялото разнообразие от материални – класови – различия на характерите в безброй книги. Но за мен това, което е казах, е избор и тенденция на класическата литература. Книги също се четат предимно от хора, които материално нямат сериозни проблеми.

*

Много ми харесаха вмятанията от рода: “Ако бях писател, щях да го опиша така и така”, “Ако бях Владимир Зарев…” или “…да измисли, както само писател би могъл”… Това не предполага ли, че героите знаят какво е да си писател? Всъщност доста често в произведенията ти героите ти са писатели. Пишеш за това, което познаваш, или?

Не бих казал, че героите ми “доста често” са писатели. Писател като професия е само Орлин, вторият разказвач от романа. Лекар, пианистка, художничка … Писател е и героят от новелата за Ханалейския залив. Но изборът не е преднамерен, нито съзнателен. Вмятанията обаче се дължат на уважението ми към голямата литература и това е начин да го изразя, да почета онези, които са ми дали най-много емоционална и духовна храна. Всеки човек, от когото съм вземал – със или без негово знание – е мой учител. Почитта към учителите трябва да се отдава при всеки възможен повод. А какъв по-добър повод от това да напишеш книга, за която учителят ти казва, че е равностойна на очакванията от теб.

*

Кажи ми, получава ли романът ти оценката, на която си се надявал? Каква е обратната връзка – за какво те хвалят и за какво те критикуват?

Последното изречение от предишния ми отговор не е абстрактно, а факт. Това за мен е най-голямото признание от моя литературен ментор. Равностойно на него е признанието от непознати читатели, които са толкова развълнувани от промяната, която книгата е предизвикала у тях, че ми го съобщават лично. Относно критиката – писатели, които не са критици, но отчитат постиженията на своите колеги и спътници по светоглед, започват да забелязват романа и засега за него се написаха три отзива, които оценяват неговата сложност като принос в българската литература. И трите са от жени. Може би е без значение, но прави впечатление. Много добър и съзнателно балансиран анализ направи един книгоиздател, който подчерта, че не е професионален критик, но смята романа за важен и искрено желае да бъде забелязан. Не е моят издател! Единствената лоша оценка на романа даде един критик, който смята себе си за професионален критик. Той го обяви за вулгарен заради сексуалните сцени, без изобщо да обърне внимание на сърцевината и сложността му. Всъщност този критик е представител на мачо-групата от писатели в България, които се самоподдържат в желанието си да пропагандират националистичната идея за великия българин. Моят роман издава една гледна точка, която е почти обратна на националистичната и е всъщност поглед над българската съдба през очите на един космополитен човек, с много толерантност и без вземане на страна.

За да отговоря пълно на въпроса ти, не съм се надявал на нищо. За мен книгата не е търговски продукт, а професионално написана литература. Аз съм си свършил работата, знам къде книгата има недостатъци, ясно ми е нейното равнище. Единственото, което очаквам, е да бъде четена. И то да бъде четена и оценявана честно, а не през някаква идеологическа или злонамерена призма. Има хора в България, които не ме обичат, без дори на тях да е ясно защо, но нима това трябва да ме вълнува?

*

Аз имам само една критика към теб – смятам, че сцените със секс в романа са прекалено… натуралистични. Не казвам, че завесата трябва да се спуска след целувката или свалянето на дрехите, но това е нещо като да опишеш броя на копчетата, декоративността на тегелите, обема на буфаните на риза – това все пак е литература и трябва да остане място за въображението. С какво щеше да се ощети романът, ако тези сцени бяха наполовина завоалирани?

Ето че си дойдохме на думата (смее се). Владо Зарев ми беше казал за ръкописа, че дори сцената на раждането е твърде натуралистична, та какво остава сексуалните сцени да не предизвикат срамливостта на българското съзнание от визуализирането, оживяването на едни действия, които занимават въображението и интереса на всички, но трябва да стават зад завеса. Съзнавам напълно, че моето отношение противоречи на възприетата норма в България. Но за мен нормата е светът. Джонатан Франзен, водещият писател в Америка през това десетилетия, каза наскоро, че да пишеш за секс е трудно, защото издава как ти самият правиш секс – косвено признание, че той пише само за нещата, които е преживял. Аз също. Но при сексуалните сцени нямам предвид знания от собствения си сексуален опит. В романа има секс между гей мъже, между лесбийка и мъж, случаен секс, секс-тройка … нищо от това не влиза в моя арсенал. Но като специалист по анатомия, както и от разказите на приятели, които имат такива сексуални преживявания, ми е пределно ясно как тези неща се извършват. Затова гарантирам за достоверността на описанието. Гарт Грийнуел, писател-гей, чиито сюжети на две книги, нашумели в Америка, са локализирани в София, проведе през май онлайн курс чрез Zoom, озаглавен “Как да пишем за секс”, за 100 участника, със заплащане. Очевидно е тема, която занимава настоящи и бъдещи писатели. Рецензията за неговата втора книга в елитното списание New York Review of Books третира тъкмо неговото майсторство да описва сексуални сцени, интимно свързани с интелектуалните или душевни преживявания на неговия герой. За себе си съм сигурен, че както и за всичко останало, човек не може да се научи да пише за секс, ако не му идва отвътре. Или темата ти е интересна, или не ти е. Но повечето хора пишат заради самия секс, а не защото е необходим за развитието на образите. Аз не съм между тях и съм сигурен, че знам как се пише за секс.

По-трудният въпрос е защо е необходимо да има такива описания? Моят отговор е: защото не смятам, че продължението на целувката или събличането е същото, като да опишеш копчетата на ризата или приборите в ресторанта. Това са неодушевени предмети. Човешките органи за секс са одушевени телесни части и чрез тях ние хората изразяваме личността си, както и искреността на любовта си. Аз съм може би от рядката категория мъже, които обвързват секса с любовта и не приемат секса като елемент на ширещия се днес хедонизъм. Не гледам порно. Не ме интересуват сериали, които са фокусирани върху секса. И в романа ми сексът не е просто за гъделичкане на читателските порнографски инстинкти, а за да обогати представата за личностите, които го правят. Има значение дали един секс завършва с оргазъм или не. Има значение къде става проникването. Всичко това са избори с важен емоционален подтекст. Защо приемаме сексуални сцени да бъдат показвани на екрана, а се срамуваме, когато са описани с думи? Вроденото ни – а в България и подсилено от културата – лицемерие трябва да започне да се прочиства. Нищо човешко не трябва да ни е чуждо, нали?

*

Кажи ми как пишеш. Имаш ли си писателска рутина? Къде, по колко и колко дълго пишеш, поставяш ли си цели за написани думи, срокове? Има ли нещо в атмосферата, на което държиш, за да потече мисълта – музика, напитка, друго?

Мисля, че писателите лъжат или си придават важност, като описват някаква рутина. От четенето на писателски биографии и аз си определих дневна норма от 500 думи. Но много рядко съм я спазвал. Има дни, когато 200 думи смятам за голямо постижение; има други дни, в които съм стигал до 1,500. Има седмици, в които не сядам да пиша; има седмици, когато всеки ден ставам с голям хъс и пиша. Музиката ми пречи. Алкохол – никога, когато ми предстои да пиша. Предпочитам да няма никой у дома, когато пиша, но съм писал и когато сме заедно с жена ми, която също пише своите научни трудове. Понеже съм дневен човек, предпочитам да пиша сутрин, но когато сцената върви, не спирам, ако премине обяд.

Най-важно за мен е първото изречение. Смятам го за моя особеност и го включвам в списъка на рутинните, почти ритуални, действия. Генезисът му е в журналистиката. Там се научих да слагам най-точните заглавия на всеки, дори най-малкия, текст. Златното правило е заглавието да бъде най-краткият извлек от съдържанието на текста, а първият абзац да обхваща с малко думи онова, което ще се развие в репортажа или коментара. Поради това не започвам нов текст, нова глава, нова сцена преди да “прочета” в главата си първото изречение. Заглавието на романа ми беше готово още през 2011 и не се появи никаква причина да го сменя, въпреки че имаше хора, които не го харесваха (главно по пазарни съображения). Това е и една от причините да пиша бавно: понякога минават дни, докато първото изречение ми се появи.

 *

Помага ли ти образованието в писането?

Изключително много. И дотук фактически дадох много примери как ми помага. Медицинското образование е невероятен компендиум от знания за самия човек, в неговите мъжко и женско превъплъщения. Социологията ми помага да съм сигурен, че частното, проявено от моите герои, е универсално за тяхната култура, а и за света, в който живеем. Че локалното има и глобални измерения.

*

“Търсиш” ли точните думи или те сами те намират – така балансирани, с чисти фрази, живописни? Ще използвам даже цитат по темата от твой текст: “Всички думи бяха на мястото си. Красиви. Ярки. Благородни. Себеотрицателни дори.” 

Много ги търся. Когато си представя една сцена и я пиша, не внимавам особено за точните думи, а изреченията се появяват както идват в главата ми. Обикновено не мога да напиша една сцена с едно сядане, затова на втория и следващите дни винаги започвам от началото и променям думи и цели фрази, които не ми звучат добре. Когато сцената е завършена, я прочитам цялата и пак виждам, че има думи не на място или със слабо въздействие и търся как да ги променя. Синонимен речник не ползвам никога, мисля, че не е честно. Влиянието на чуждите езици е нещо, което ме държи постоянно нащрек – да не се появят чужди или напомнящи чужди думи или дори синтактични конструкции в чистия и звучен български.

*

А дълго ли се редактираш, преди да изпратиш текст до издателството? Педантичен ли си?

Да. Текстът трябва да изглежда перфектен, дори графично, на екрана или страницата. Това може да се смята за рутина: винаги ползвам любимите си шрифтове – Calibri или Cambria, винаги текстът трябва да е в един и същи размер на шрифта и междуредията и полетата отстрани и отгоре трябва да са такива, че страницата да побере 30 реда. Исках романът да се състои от три части с по седем глави, всяка глава с две подглави от под 7 страници. Помогна ми много да се дисциплинирам и да спазвам принципа за икономия на думите. Всъщност адски много държа на лаконичния изказ. Чистя постоянно, променям словореда, само и само да няма нищо излишно. Но не удържах на аритметичния си стандарт. Много е ограничително, особено когато вече се намесиха вътрешните рецензенти и редактора. И все пак общият ритъм се запази. За мен ритъмът е всичко. Не може да се обясни, но е моето чувство за порядък. Целият ни живот е хубав, когато съумеем да усетим ритъма му, да не говорим за ден, седмица, за музика, за секс дори.

*

Спомена, че показваш текстовете си на жена си – тя ли е най-обективният ти читател?

Жена ми е задължителният ми читател. Нейното мнение е на високо култивиран читател и се оказа обективно. Каквото е казвала, обикновено се потвърждава – и като необходимост за промяна, и като висока оценка за добро изпълнение. Други няма.

*

Как мина редакцията на романа ти? Какъв редактор е Силвия Недкова? Имаше ли моменти, в които си мислеше, че няма да се разберете по даден въпрос? Как решавахте “конфликтите”?

Силвия прочете ръкописа, преди да му стане редактор и ми помогна да го предложа на някои издателства. Но тя не се намеси в структурирането му, преди да започне да го редактира. За преработването много ми помогнаха вътрешната рецензия на Сиела, както и предложенията на главния редактор. Две от децата ми харесаха ръкописа като съдържание и ме окуражиха.

Силвия е най-добрият редактор, за какъвто човек може да си мечтае. Чувството ѝ за езика се съчетава с изключителна човешка деликатност и умение да слуша и да се съгласява, когато разбере, че не е права. Но в повечето неща беше права. Надявам се и тя да мисли така за мен като автор, който е бил толерантен и възприемчив към нейните корекции. Така че работихме в синхрон, с разбиране и обединени от целта текстът да заблести. Работихме го в Google.doc, чудесна програма, която позволява да си подаваме текста и поправките един на друг в реално време. Имахме няколко трудни момента, когато трябваше няколко пъти да преговаряме за пасажи – без да се скараме или сбием – за коректността на някои думи, или изречения, или описания, които на нея не ѝ звучаха добре, а понякога ѝ звучаха абсурдно, а аз не се давах. Тя изчисти всичко излишно и, хваля се, аз не се съпротивлявах. Тя провери верността на датите и хронологията. По нейно настояване минахме три редакции на текста, преди да го изпратим за печат. И всеки път имаше нещо за дооправяне. Но всичко завърши в мир и съгласие. Резултатът без съмнение е добър, въпреки че тя, в рецензията си за романа, си отправи една деликатна косвена самокритика.

*

Значи последната дума е на автора и той решава дали да направи редакция на идея/образ/сцена/параграф/дума? От това, което съм чувала от чужди автори, знам, че за тях думата на редактора е закон.

В нашия случай последната дума имах аз, но съм сигурен, че при поне 80% от промените се съгласявах с нея. Другият добър редактор, с когото съм работил, е Емилия Миразчийска, собственичката на Скалино ООД. Тя ми налагаше направо много неща, но аз тогава още нямах достатъчно самочувствие на автор.

*

Кой е най-лошият писателски съвет, който някога си получавал? И кой – най-добрият?

Да преработя целия роман според виждането на един писател, когото уважавам заради книгите му, но който има съвсем друга представа за принципа, по който се построява един роман, за да бъде четивен. Разделихме се, разбира се – това значеше той да го напише, а не аз. Най-добрият съвет беше да следвам себе си, каквото и самият ми ментор мисли за моето писане – всъщност това беше неговото окуражаване да започна да пиша художествена проза, след като той се запозна с моя мемоар и есетата, които бях публикувал.

*

Пишеш разкази, романи, есета. Коя форма на изразяване обичаш най-много?

Есето. Аз идвам към литературата откъм науката и точността на мисленето и аргументите изпреварват поезията. А есето е форма, която обединява двете. Разкази се публикуват с нежелание днес – издателите се хвърлят на романи. А старият формат списания, където вървяха най-добре разказите, е на изчезване. Новелите са ми най-присърце като форма и дължина. Така че пиша есета ежемесечно и готвя втора книга с литературни есета.

*

Разказите ти не са кратки. Не се ли изкушаваше да превърнеш някой от тях в роман?

Да, това е един от предстоящите ми проекти: да превърна трите разказа от “Любов на Boogie Street” в роман. Обединяващото ги е темата за бащата и дъщерята, засега разказана от един странен баща-американец. В романа трябва да дам думата и на дъщерята.

*

Това ли всъщност пишеш в момента?

Вторият проект, който засега е само в главата ми, е роман за жени. В този роман образите ще бъдат само женски. Дължа го на жените, които са по-добрата част на човечеството, а не са описани честно и справедливо от мъжете-писатели. Известните героини-жени са видени от мъжката гледна точка, която е външна и твърде изкривена, както във възхищението, така и в унижението. Искам да заговоря като жена, с женска чувствителност и като човек, преживяващ женските неща – като менструация, бременност, подчиненост, насилие, майчинство. От разговорите ми с жени-писателки добивам куража, че това навярно ще ми се удаде. Но Спасена, която исках да е това, не ми е достатъчно добра в този именно аспект.

*

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Да не приемат съвети от хора, на които не вярват.

.

––––––––––––––––––

* Инцест — сексуални отношения с кръвни родственици. Б. ред.

** Осмоза (биол.) – обмен на вещества през мембрана, който върви от по-висока към по-ниска концентрация. Употребено в преносен смисъл: подсъзнателно получаване на знания от хора, у които те са повече, към хора, където са по-малко. Б. авт.