“Дълбоко в себе си бях сигурен, че ще ми простиш – не се сетих, че ще те нараня…”
Из “Влюбване” от сборника “Еротични спомени” на Златко Ангелов, издателство Сиела.
“27 октомври 2009
Беше красив тъжен ден през ноември. Седнахме със Стийв да ядем пица в „Коричката“ и аз внезапно му казах за Аделия. Че за трети път в живота си съм влюбен повече отколкото трябва. Дали да є се призная? Или да кажа на двете ви? Или само на теб? Стийв смяташе, че трябва да си забраня да мисля за всичко това. И нищо да не казвам. Той също щял да забрави. Не можел да си представи, че семейство като нашето може да стане жертва на случайни чувства. Той бързаше и ме остави да платя, твърдо убеден, че съм изправен пред голям риск. Дъждът през прозореца продължаваше да мокри кленовите листа по голите маси. Дъждът през ноември не може да бъде случаен.
Ако признаех, щях да предизвикам трус в живота на две жени едновременно. С теб исках да живея, докато умра. Аделия беше романтично видение, в чийто реален живот нямах морално право да се намесвам. Ти беше моето минало и аз – твоето; Аделия и аз не можехме да имаме бъдеще. По-точно, аз не можех да бъда участник в нейното бъдеще. Всяка любов е зависима от концепцията, която имаме за бъдещето. Влюбването е само начало: пъпка, която може да разцъфне, но може и да бъде смачкана – по невнимание, от незнание или нарочно. За младите хора бъдещето се подразбира, но аз? Имам ли аз бъдеще, когато смъртта е на видимо разстояние?
Ако продължавах да се крия, нямаше никога да узная дали и този – последен – път влюбването ми е предизвикало взаимност, както винаги в миналото. Егоистичното у мен беше любопитството, не завоеванието. Стоях пред пропаст и сякаш не виждах опасността. Да направя фаталната крачка от влюбване към любов, не беше въпрос на смелост или безразсъдство, нито на морална слепота. Нито дори на незадоволена потребност, най-малко сексуална. Беше въпрос на мъжка суета.
Дълбоко в себе си бях сигурен, че ще ми простиш – не се сетих, че ще те нараня. Нашето проверено от живота приятелство беше гаранция, че ще продължим както преди. Явно съм мислел повече за себе си отколкото за теб.
Но има и още нещо. Аз се прехласвам пред силата на любовта и смятам, че тя задължително, винаги, независимо от наранените и оскърбените, ни кара да є се възхищаваме. Дори трагичната любов. Спомни си за първия мъж на Тери в прочутия разказ на Рей Карвър, където две двойки говорят за любов на бутилка джин: Мел, сегашният є мъж, разказва как онзи, който е бил с нея преди него, се е готвел да я убие, размахвал е пистолета си пред очите є и накрая стрелял в собствената си уста, а Тери продължава да твърди, че го е направил от любов – нещо добро, което според нея оправдава ожесточението му. Всъщност лудостта му. Всяка любов става трагична впоследствие впрочем. Отначало тя е винаги чиста надежда. Въпросът е, че никой от нас не може да регистрира и запомни момента, в който е направил необратимата стъпка от влюбеност към любов. Влюбеният може да се отдръпне, любовта ни повлича завинаги. И започваме да я защитаваме. В редките случаи като нашия, когато и двамата се грижим за любовта на другия – да я предизвикваме всекидневно, – а не за своята собствена, я превръщаме в щастлив живот. Но и двамата знаем, че опасността продължава да дебне отвсякъде, най-много отвътре в нас. Аз бях опасен с романтичната си илюзия, че красивите чувства, които бях започнал да изпитвам към Аделия, могат да съжителстват с нашата дългогодишна любов. Какъв глупак! Сякаш ти беше длъжна също да се влюбиш в нея, споделяйки моето увлечение, така както си споделяла всички големи проекти, родили се в главата ми през годините.
Върнах се у дома, седнах пред компютъра и написах писмо до Аделия. Наближаваше Деня на благодарността и имах подходяща тема – благодарността, че съм я срещнал и че съществува. Сега, когато препрочитам писмото си – не се срамувам от него, написано е без сантименти, виждам, че без да усетя, съм се признал в любов. Извършил съм онзи скок, който не може да се върне назад като филмова лента или да се изтрие като компютърен файл. „Не очаквам нищо да се промени в твоя живот или в моя“, съм писал, „и не се страхувай, че мога да направя нещо, което да предизвика промяна. Не искам да нараня никого. Ако знаеше колко силно те обичам, щеше да ми простиш неудържимия импулс да превърна тази моя тайна в наша обща. Единствената ми надежда е да мога да те виждам. Нищо не трябва да нарушава хода на твоя живот – най-малко любовта на един глупав стареещ мъж. Да те виждам, да знам, че съществуваш на света, и да съм сигурен, че си щастлива и че мога да ти помогна, ако изпаднеш в беда, това е всичко, което очаквам от тази несподелена любов. Нито награди, нито притежание, нито удоволствия. Самата ми любов е наслада.“
Наистина ли изпитвах точно това, което написах? Или, както често се случва, думите превръщат нещо, което съществува в мъглявината на душата, в реалност, която след това ни преследва неотвратимо? Но с тази реалност сега предстоеше да се сблъска Аделия. А по-късно и ти. Пръстът ми стоеше над копчето „изпрати“, но аз, сякаш прехласнат от собственото си красноречие, продължавах да препрочитам написаното. Всички думи бяха на мястото си. Красиви. Ярки. Благородни. Себеотрицателни дори. Щяха със сигурност да я покъртят. Не може да има човек, който да не изпита сладост от толкова любов, излята в няколко изречения! Но бях ли това аз? Бях ли толкова безкористен, колкото се представях благодарение на таланта си да пиша красиво? Гърдите є, гласът, тъмнозелените очи бяха сексуални атрибути, към които не бях безразличен, но сега си давам сметка, че съм криел страстта си, за да не я уплаша. Тя не присъстваше в това писмо. Моята любов към теб също я нямаше в него, но я имаше в мен. Сепнах се: значи едновременно лъжех и двете ви. Лъжех и себе си. Теб познавах до най-дълбоката същност на душата ти. Нея съзерцавах отскоро и само отвън. И защо е тази непоправима илюзия, че когато жената е красива, душата є ще бъде също толкова безкрайна? Когато започнах да пиша писмото, вярвах, че искам да є призная една любов, която още е само увлечение, за да я накарам да се почувства желана. Красивите жени заслужават да усетят, че красотата им предизвиква нещо повече от сексуални помисли. Но не беше ли това по-скоро импулс да задоволя суетата си? Да я присъединя към кръга от жени, които ми се възхищават? Не можех да остана повече сам: сложих си палтото и шапката и излязох.
Инстинктивно се насочих към Халстед. Знаех, че е на смяна. Свечеряваше се. През осветената витрина на салона със странното име „Изкуство и наука“ видях как тя изпрати един клиент и започна да се облича. Сякаш ме беше очаквала. Дори не се изненада, като ме видя, прегърна ме и ме поведе към ирландския бар на ъгъла да пием бира. Видението от мъглата на Джаксън Хоул, с напълно конкретни очертания, се беше превърнало в част от моя живот. Започна да ми разказва за мъжете, които е имала, за последното момче, с което била скъсала само временно. Приличал съм на баща є, трябвало да ме запознае с него, той бил в труден период и имал нужда от приятел като мен. Бирата зачерви бузите є, гърдите є полягваха върху тъмнозеления бар, беше прекрасна. Бях на път да съжаля, че не изпратих писмото – тя се държеше, сякаш го беше прочела. Държеше се, както би ми се искало. Този миг съдържаше всичко. Почти повярвах, че може да се живее само в настоящето. Но до края не се реших да є кажа на глас „Обичам те“.
Тръгнахме си след около час и тя ме прегърна. Целунах я и вътре в себе си произнесох думите. Тя не ги чу, макар че бяха предназначени за нея.
Повече не я видях. Заради теб. Същата тази вечер, все още под влияние на повишения адреналин в кръвта ми, ти признах, че съм бил увлечен. Показах ти какво съм написал на Аделия. Ти се затвори в студиото си да свириш. Поразителното в разговорите, които последваха, беше, че ме ревнуваш, защото съм се влюбил. Ако бях имал само сексуална връзка, каза ти, щеше да ти бъде много лесно да ми простиш. Порази ме още, че заради суетата си – колкото и наивно да вярвах,че влюбването ми е съвместимо с нашата дълбока връзка, – бях нарушил сигурността, в която ти беше живяла толкова години. Онова, което също не бях предвидил, беше, че, веднъж разкрил се пред тебе, трябваше да си забраня да виждам Аделия.”
Из “Влюбване” от сборника “Еротични спомени” на Златко Ангелов, издателство Сиела.
Още откъси от книгата:
“…защото колкото по-слънчев е споменът, толкова повече тъга предизвиква…”
*
“Петте истории в тази книга са обединени от темата за отговорността пред любовта, вината пред другия и неосъщественото покаяние. Героят на всяка от тях е български имигрант в САЩ, който виси в пространството между два свята, обречен търси своя истински идентитет. Всяка от историите се развива около съдбовните събития в човешкия живот: любов, секс, родителство, изневяра, смърт. Това са истории за безотечествеността, драматизирана в любовния живот на главния герой. Въпреки че е успял на новото място и се е интегрирал, душата му е раздвоена между света, който е напуснал с омерзение и болка, и този, който го е приютил, но не е оправдал много от надеждите му. Новият свят го удовлетворява, но не му достига емоционално и го предизвиква да си спомня стария. Животът му се оказва неочаквано, но закономерно, зависим от греховете му, извършени преди. Пълзящото вътрешно напрежение на сюжета изкривява и двата свята, но и ги допълва и оцветява, придава им лудост и чар.
Златко Ангелов има свой неоткриван от никого и неповторим свят. Образите и сюжета в неговото словесно пространство са изградени така, че постигат максимална обективност чрез максималната субективност на писателското му наблюдение. От своя уникален наблюдателен ъгъл Ангелов вижда в света само определени, различни, натоварени с драматизъм и съдбовност неща, които всички ние знаем, но не се досещаме за тях. Дълбоките и разтърсващи житейски, психологически и социални конфликти на неговите герои произлизат от неосъществена или неетично употребена сексуалност, поради което сексуалните им прояви се превръщат в драматични и болезнени психологически проблеми. Не си спомням други писатели да са постигали това така убедително освен Мопасан и Набоков.”
Владимир Зарев
