“Станах майка. Ти какво очакваше?”

Из романа “Изборът” на Саманта Кинг, издателство Ентусиаст. Превод – Любомир Мартинов.

“Всичко започна с разходките ми. След трудното раждане дълго време не можех да тичам, загубих този навик и вместо това започнах да излизам на разходки. Не само за да изгоря мазнините, натрупани по време на бременността, но и заради самото удоволствие от това да видя как близнаците разглеждат света около себе си и осъзнават, че са част от него.

– Но къде отиваш?

– Просто ще се поразходя наоколо, не отивам никъде специално.

– Къде наоколо?

– Ами близнаците обичат парка „Бъши“. Там има пясъчник и кафене…

– Значи просто се размотаваш. С часове. Всеки ден.

– Правя и други неща. Дрехите не се перат сами, нали знаеш. Колкото и да е странно, къщата не се самопочиства. А и е хубаво за близнаците да подишат чист въздух и…

– Виж, знам, че се разбрахме засега работата да почака, но си мислех, че можеш да използваш времето си за нещо по-продуктивно от това по цял ден да се мотаеш в парка.

– Къде предлагаш да се мотая с две току-що проходили, но вече щъкащи навсякъде деца?

– Вероятно можеш да се присъединиш към някакъв… де да знам, клуб или нещо подобно? Група за бебета. На по чаша кафе сутрин с майките. Нали това правят домакините?

– Вероятно може да пробваш да бъдеш малко по-снизходителен…

Помня какво раздразнение ме бе обзело тогава. Дом нямаше представа какво е да си вкъщи с бебетата по цял ден, да се грижиш за тях и как това ти изпива цялата енергия. Не ми оставаха сили за нещо по-продуктивно. Продуктивно. Какво изобщо значи това? Какво по-продуктивно от това да уча децата ни да се хранят, да ходят, да говорят, да играят с други деца и…

– Просто съм откровен. Променила си се, Мади. Изглеждаш различна.

– Станах майка. Ти какво очакваше?

– Малко разговори за възрастни хора от време на време? За нещо различно от таблиците за това на колко месеца какви способности трябва да са придобили бебетата и от измерването на теглото им в здравния център. Което ми напомня – мислех, че ще изхвърлиш тези широки горнища, щом спря да кърмиш. Мислех, че си на диета – заяви той безцеремонно.

– Не е нужно всички да прекарваме вечерите си на игрището за голф или във фитнеса – казах, опитвайки се да запазя присъствие на духа, но смутено издърпах туниката си надолу. Предполагаше се, че моделът трябва да ми стои свободно, но все още бе точно по мен.

Погледнах се в огледалото над камината и видях, че действително сърцевидното ми лице е станало по-закръглено напоследък, че практичната ми прическа с дължина до раменете има нужда от подрязване. Не мога да си спомня кога за последно съм слагала бижу, парфюм или грим.

Замених любимите си рокли с клинове и от месеци не съм обувала нищо друго освен чехли „Брикенщок“ и меки ботуши „Ъг“.

– Разбира се. За твое сведение през миналата седмица поех двама нови клиенти. Направих резервация за почивка в Корнуел идния месец, за да отпразнуваме.

– О, това е чудесно – казах и му дадох бърза прегръдка, пренебрегвайки обидните му подигравки с ентусиазма си. Това щеше да е първата ни семейна ваканция.

– Да се надяваме. Намерих хотел точно срещу плажа. Пет звезди. Ще бъде хубаво да се махнем за малко оттук. И на теб ще ти се отрази добре да се върнеш малко във външния свят.

Отдадох острите му забележки на това, че може би се притеснява да не съм самотна, но далеч не бях. Някак си изгубих връзка със старите си приятели от университета, след като се омъжих. Габриел дойде за сватбата ни, но се върна в Париж веднага след това, където се потапяше все по-дълбоко в кариерата си на преводач, а Дом все възразяваше, когато предложех да поканим някого. Имах усещането, че иска да се сприятелим с различни хора сега. Шегувах се с него, че иска да преоткрие себе си, но бях толкова заета да се нагодя към майчинството, че не спорех много упорито. Близнаците бяха в центъра на вниманието ми и задачата да ги науча да бъдат част от заобикалящия ги свят ме правеше по-щастлива от всякога.

– Небе. Дърво. Цвете. Куче. Ха-ха, да, бау-бау – спомням си как веднъж казах през смях, когато Анабел се изправи в детската количка по време на една от разходките ни и направи най-добрата си имитация на кучешки лай. Тя винаги е била малък артист. Още от първата дума, която изфъфли в хладната вечер, когато ги бях извела за последна разходка: „Звезда!“

– Да, скъпа, това е звезда! Точно като теб.

Отново се засмях, когато помаха с ръка, изпъвайки малките си пръсти, за да изимитира блещукаща звезда.

Доста се посмях през тези първи дни. Животът беше съвършен, а после изведнъж спря да бъде.

След коментарите на Дом се поколебах дали да му спомена, че нещо бе започнало да ме мъчи. Повиках лекарката на домашно посещение с надеждата, че ще ми каже как това са някакви нормални, макар и позакъснели следродилни настроения, и че не бива да се притеснявам. Вместо това тя ми каза, че все по-честите ми халюцинации за случващи се лоши неща са недиагностицирани симптоми на следродилна депресия – че кошмарните ми видения за смърт и произшествия, които ме обземат всеки път, когато изведа близнаците, са просто начинът, по който природата ме кара да се подготвя, ако нещо се обърка. Репетиция за потенциални опасности около мен. Шофьор на автобус може да блъсне детската количка, защото не ни е видял, че пресичаме улицата. Някой непознат може да открадне близнаците, ако отклоня вниманието си дори за секунда. Знам само, че всеки път, когато погледнех децата си, започвах да изпитвам ужас вместо любов. За известно време външният свят бе станал място, от което изпитвах страх.

Спомням си това мрачно място. Чувствам се, все едно съм се върнала там.

Малки стъпки. Това ми каза лекарката на домашното посещение. „Ти си много млада, омъжила си се светкавично, всичко се случва толкова бързо, че трябва да си дадеш време. Просто се разходи до пощенската кутия в края на улицата. На следващия ден малко по-далеч. Може да отидеш у приятелка за чаша кафе, да си купиш вестник и да седнеш в парка, оставяйки близнаците да се порадват на слънцето.“

Изпълних всичко съвсем прилежно. Без да кажа на Дом. Май и той не ме е питал. Беше толкова зает да изготвя безкрайни бизнес планове за разширяване на консултантската си агенция, да обикаля нервно из къщата, когато получеше обаждане, че поредната му оферта към потенциален клиент е била отхвърлена. Той бе загрижен за собствените си проблеми, а аз просто се справях с моите. Не искам пак да виждам онзи разочарован поглед на лицето му, който сякаш казва: Ожених се за силна и щастлива жена, която се превърна в изплашена повлекана.”

. . .

Из романа “Изборът” на Саманта Кинг, издателство Ентусиаст. Превод – Любомир Мартинов.

Още откъси от книгата:

“Не правете грешката да мислите, че загубата е пасивно преживяване…”

“Искам да си спомня дали съм била щастлива като съпруга на Дом…”

***

Какво ще се случи, ако трябва да направиш ужасяващ избор между двете си деца?

Мадлин обожава своите близнаци и искрено вярва, че би умряла за всеки от тях. Но в сутринта на десетия им рожден ден любовта ѝ е поставена на изпитание. В дома им нахълтва убиец и я принуждава да направи невъзможен избор – кое от децата ѝ да живее и кое – да умре. Кого ще избере тя – дъщеря си или сина си? И възможно ли е една майка да вземе подобно решение?

Сега Мадлин стои мълчаливо в периферията на разрушеното си семейство и отчаяно се опитва да разбере защо светът ѝ се е разпаднал толкова внезапно. Но докато животът продължава да тече, я връхлитат мъчителни проблясъци от миналото, довели до онзи трагичен ден.

И до осъзнаването на реалната опасност, която все още стои пред семейството ѝ.

*

„Красиво написан смразяващ психологически трилър. Напрегнат сюжет, пълен с изкусни и неочаквани обрати. Оригинална и интелигентна история, която трябва да прочетете!“ – Sunday Times

„Напълно завладяващ психологически съспенс, който ще ви държи на ръба. Няма да можете да го оставите.“ – Kirkus Review