“Ужасно нещо, да заровиш бебе в градината…”

Из романа “Детето” на Фиона Бартън, издателство Ентусиаст, превод – Маргарита Терзиева.

“21 март 2012 г., сряда

КЕЙ̆Т

 

Кръчмата беше пълна със строителни работници, разнасяше се остра миризма на мокър цимент и разлята по масите снощна бира. Кейт си проби път до бара, като размахваше над главата си десетпаундова банкнота.

– Бяло вино със сода, моля – поръча тя и се обърна към мъжа. – Какво пиеш, Джон?

– Бира с лимонада.

Със скрити зад очила в дебели рамки очи, барманът избута пълните чаши към тях и върна на Кейт шепа монети, без да каже дума.

– Трябва да настоява пред училището по добри обноски да му върнат парите – каза тя и остави чашите на покритата с различни петна маса.

– Аз го разбирам – каза рязко Джон и пое първата дълга глътка от халбата си. – Кръчмата му е първата наред за събаряне, ако одобрят втората фаза на проекта. Не му е лесно да сервира на тези, които ще му я разрушат.

– Сигурно. Откога работите тук?

– От няколко месеца, но на мен ми се струват години.

Кейт отпи от виното си. Идиотът зад бара ѝ бе сипал лимонада вместо сода и зъбите ѝ изтръпнаха от сладката течност.

– Работата ви е доста трудна, а? – подхвана тя.

– И миналата седмица я направи още по-трудна. Ужасна работа.

Джон пое още една яка глътка и се загледа в дъното на чашата.

– Така е. Ти ли откри трупа?

– Не, един от работниците. Горкото момче. Само на деветнайсет е. Взе си отпуск да се успокои.

– Разкажи ми какво стана?

Джон Дейвис пресуши чашата си.

– Ще ти взема още една – каза Кейт и стана.

Когато се върна, той чоплеше замислено поставката за чашата, изгубен в собствения си свят.

– Петер почистваше камъните отзад, за да могат машините да достигнат до другия ред с къщи – заговори той, без да вдига поглед. – Опитваше се да вдигне едно от онези бетонни кашпи, където садят цветя. Казва, че започнал да я клати напред-назад и размърдал земята. Под нея зърнал малка кост. Толкова малка, че си помислил, че е на някакво животинче и я вдигнал. Тогава видял и другите. Чак тогава осъзнал какво е видял. Изпищя. Реших, че си е отрязал крак или нещо такова. Не бях чувал такъв писък.

– Трябва да е изпаднал в шок. Вероятно всички сте били шокирани – прошепна окуражително Кейт.

Събеседникът ѝ кимна мрачно.

– Петер е много религиозен. Нали ги знаете какви са източноевропейците? Все си мислят за духове и призраци. Отидох и погледнах лично. Костите бяха толкова дребни. Приличаха на скелет на птица. Бяха увити в нещо, по тях имаше парчета хартия и найлон. Обадих се в полицията и те дойдоха веднага.

– Къде го открихте? – попита Кейт.

– Зад една ограда на градина, която разрушихме преди два месеца. Беше пред голяма стара къща на четири етажа със стаи и апартаменти под наем. Самата тераса изглеждаше сякаш ако я духнеш, ще падне сама.

Той стана.

– Трябва да се връщам на работа. Благодаря за почерпката, госпожо. И се разбрахме, без да ме цитирате, нали?

Тя се усмихна и пое подадената ѝ ръка.

– Разбира се. Благодаря ти, че поговори с мен, Джон. Много ми помогна. Мислиш ли, че Петер ще ми разкаже нещо? Просто искам да проверя някои подробности.

– Съмнявам се – отвърна Джон.

– Би ли му дал телефонния ми номер, в случай че реши да се свърже с мен? – каза тя и му подаде визитната си картичка.

Джон Дейвис пъхна визитката в джоба на панталона си и ѝ кимна за довиждане. Останалите работници го последваха. Кейт остана сама във внезапно утихналия бар и започна да нанася бележки в тефтера си. Спокойствието и тишината обаче не продължиха дълго. Барманът започна да събира чашите от масите и прекъсна мислите ѝ.

– Разбрах, че сте репортер – подметна той.

Тя вдигна поглед към него и се усмихна.

– Да. Аз съм Кейт Уотърс от „Дейли Пост“ – отвърна любезно тя.

– Греъм – каза той с неочаквано приятелски тон. Явно след излизането на тълпата работници се бе успокоил. – За какво ще пишете?

– За намирането на останките на онова бебе в развалините.

Барманът разгъна едно един стол и седна срещу нея.

– Разбирам. Ужасно нещо, да заровиш бебе в градината – каза той. – Чудя се какво ли се е случило с горкото мъниче. Дали някой го е убил?

Кейт остави химикалката и го погледна.

– Точно това си мислех и аз – каза тя. – Кой би убил новородено бебе? Не мога да си представя.

Двамата замълчаха за момент.

– Познавахте ли хората, които живееха в тези къщи? – попита отново Кейт. – Полицията сигурно вече ги издирва.

– Ще им се отвори доста работа. Повечето бяха наематели и често се сменяха – каза той. – Обичайната история. Собственикът не живееше тук. Имаше много комплекси наоколо и все евтини. Отвътре жилищата са ужасни. Хората ги наемаха и се махаха при първа възможност. Но бебето не е заровено скоро. Полицаят ми каза, когато разпитваше наоколо. Сигурно е преседяло в земята четиресет, а може и петдесет години.

– Наистина ли? И как са го разбрали? Било е много преди ти да започнеш тук, нали?

Барманът се усмихна, опитвайки се да прикрие удоволствието от очевидното ласкателство.

– Едва ли – каза той. – Искате ли още едно питие? – посочи той към лепкавите остатъци в чашата на Кейт.

– Благодаря. Но може ли този път да е чиста сода? – попита тя. – С кола съм.

– Кой е работил в това барче преди Вас? – запита тя и за да не изпусне момента, го последва зад бара, твърдо решена да задържи вниманието му. – Да речем през седемдесетте и осемдесетте? Той трябва да е знаел кой живее наоколо, нали?

– Всъщност, бяха мама и татко – отвърна той. – Ние с жената поехме заведението от тях. Тони може да помогне, но в момента е на работа.

– Нищо, ще дойда пак – обеща Кейт.”

.  .  .

Из романа “Детето” на Фиона Бартън, издателство Ентусиаст, превод – Маргарита Терзиева.

Още откъси от книгата:

“Но моите грехове… те са си само мои…”

“…ако събудиш отново надеждите си, може да е фатално…”

***

Сред развалините на разрушена стара къща в Лондон е открит малък скелет, заровен там от години. Този случай разпалва интереса на журналистката Кейт Уотърс. Малцина обръщат внимание на кратката статия във вечерния вестник, която тя пише, но обсебена от тази мистерия, младата жена не спира да си задава въпроса: Кое е бебето от развалините?

Опитвайки се да разплете загадката, тя стига до връзката ѝ с престъпление, разтърсило града преди десетилетия: новородено било откраднато от родилното отделение на местната болница и никога не било намерено. Майката и бащата били смазани от загубата. Кейт е все по-привлечена от миналото на хората, замесени в мистериозните събития. И скоро се оказва пазителка на неочаквани тайни – за една жена тази история е напомняне за най-лошите дни в нейния живот, за друга е истински кошмар, заплашващ да срути целия ѝ свят, а за трета – връщане към срамно събитие, което всячески се опитва да забрави.

Разкъсвана между това, което може и което не може да сподели с околните, Кейт със сигурност знае едно – историята на детето ще бъде разказана.

***

“Заплетен сюжет и разказвач, които ще ви хипнотизират… тази книга ще взриви мозъка ви”, Oprah.com

“Перфектна да запълни мрачната празнина, останала след „Момичето от влака“. Glamour Напрегната, омагьосваща и грабваща вниманието”, Лий Чайлд