“…светкавиците приближаваха, шиеха през небето абсурдни шарки…”
Из “Приключение в Долната земя. Коледари срещу хали” от Елена Павлова, издателство Софтпрес.
“Светът беше изчезнал. И адски болеше.
Лъчко поначало си мислеше, че така става само в морето, но падаше, а после светът някак се преобърна и отворът на кладенеца полетя срещу него. Секунда по-късно здрави ръце го сграбчиха и го издигнаха към друг вид мрак, от обикновения, какъвто е призори. След още секунда вече се беше хванал за каменния ръб на кладенеца и без ничия помощ се прехвърли и стъпи отвън.
На дядо Печо тук не му трябваха бастуни. И изпъваше дрехите си до пръсване.
– Не си ли виждал дявол досега? – изкиска се и плъзна пръсти по единия си рог. – Същински козел, а?
– Страхотно! – закима Лъчко. Изненада го странната миризма на сол и напечен на слънцето килим, която лъхаше от стареца. Не беше неприятна. Във всеки случай – не колкото тази на кир и пот в претъпкан рейс сутрин. А рогата, ухо, рогата…
– Еха! – възкликна зад гърба му задъханият Соти. – Защо е толкова тъмно?
Лъчко вдигна глава. Не цареше точно мрак, но въпросът на братовчед му беше логичен.
По небето над тях се разливаше мека жълтевина, която в Долната земя минаваше за изгрев. И от двете страни черни грамади отрязваха огромни парчета от света – склоновете навярно, каза си той, но бяха на грешните места. И нямаше и следа от селото, от площада, от къщите наоколо.
Не, поправи се. Имаше къщи, просто тъмните им грамади се сливаха със склона. Не светеше нито един прозорец. И цареше странна тишина.
Дядо Печо се наведе над кладенеца и издърпа раирана ръка. Соти възкликна изненадано, а Лъчко се ухили. И на Горната земя майка му привличаше погледите, но на Долната…
– Ние може да сме козли – изкиска се старецът, – ама украинските таласъми сте същински котки!
– Ех, а пък вие сте дяволи! – не му остана длъжна майката на Лъчко.
На Долната приличаше на тигър в златисто и кафяво, тъмните и светли ивици – усукани като мраморен кекс по таласъмските й заврънтулки. Бащата на Лъчко обичаше да казва, че като я видял такава, се влюбил за втори път.
– Лельо Оле… – втурна се да й помогне и Соти, но тя с лекота се преметна през ръба на кладенеца.
Дядо Печо междувременно се оглеждаше замислен, подаде единия си бастун на Лъчко и затропа с другия в посока към гъстите сенки под склона. Очите на момчето започнаха да свикват с тъмното и вече различаваше, че се намира в двор със стара каменна къщурка, а наоколо е пълно с надвиснали, разклонени дървета, между които надзърташе огромна канара. Плахо се обади птичка. Някъде далеч залая куче. В кратка поредица високо под небето изтрещяха светкавици, проблеснали като светулки в далечината. Последва ги пронизителен крясък – нещо като кашлица, примесена със смях, изуми се Лъчко – и кучето изквича уплашено.
– По дяволите… – промърмори дядо Печо, което щеше да е смешно, ако момчето не беше настръхнало цялото.
– Хала на свобода ли има? – подаде глава от кладенеца бай Дико.
БУМ-БАМ-БУМ!
Три яки отблясъка цъфнаха високо и встрани от високия склон, изфъщяха и угаснаха. На тяхната мимолетна светлина Лъчко видя не една, не две, а цяло сборище хали, няколко от които излетяха, а другите се разкряскаха с хрипливи, зловещи гласове.
– Леле! – възкликна Соти.
– Подай една ръка бе, момче! – сопна му се бай Дико.
Дядо Печо беше стигнал до вратата на къщата и удари с бастуна си по нея.
Из селото се обадиха сирени и майката на Лъчко инстинктивно го хвана за раменете и го притисна към себе си.
Светкавици изтрещяха като цял цех шевни машини, заработили наведнъж, а студеното им сияние запримигва хаотично. Оглушен и заслепен, Лъчко се остави майка му да го избута към дърветата – или може би къщата. Стори му се, че дядо Печо вика нещо като:
– Бързо! Насам! – но може и да бъркаше.
В отговор на светкавиците се надигна какофония от бумтежи; проблясъците им идваха от покрайнините на селото или даже от склона над него; Лъчко тичаше и вече съвсем не успяваше да се ориентира. Видя само Соти да го задминава, шапката му се беше смъкнала и косата му стърчеше, настръхнала. Пресегна се да го хване за ръкава, понеже беше зарязал кладенеца и батко Страшньо в него, а светкавиците приближаваха, шиеха през небето абсурдни шарки и изведнъж една от халите засия в полет като улучен самолет във видеоигра, и запляска с криле, и закрещя с още по-страшен глас, и… И Лъчко просто не можа да издържи повече. Стисна очи. И й отговори.”
*
Из “Приключение в Долната земя. Коледари срещу хали” от Елена Павлова, издателство Софтпрес.
Още откъси от книгата:
“Как мислиш, дяволите и таласъмите става ли да са гаджета?”
Запознайте се с Калинка и Лъчко – братовчедите, които нямат търпение да се приберат на село за празниците. Там целият род Долноземски се събира в къщурката сред уютните старопланински върхове и репетира коледарските песни, които според поверието носят здраве и плодородие, но също така гонят и злите сили.
Ден след като пристигат обаче, децата попадат във вихъра на събития, които ги отвеждат на шеметно пътешествие в Долната земя. Там изненадващо се срещат с далееечния си братовчед Гъдьо, откриват мистичната сила на своите гласове, както и истината за роенето на страшните хали.
Елена Павлова е автор на книги за малки и големи, а кариерата в писането й е дълга, широка и чудна също като Долната земя. Има 30 книги-игри зад гърба си, опитът й на преводач включва повече от 50 превода на романи от писатели като Стивън Кинг и Айзък Азимов, а списъкът с наградите й сме поместили с голямо усилие в края на настоящата книга. Източници, пожелали да останат анонимни, твърдят, че често прекарва свободното си време, пътешествайки в различни кухини из Долната земя, обикновено придружена от любимите си кучета.
Гергана Грънчарова е илюстратор на свободна практика от Горната земя с изяви в различни сфери на визуалните изкуства – от дизайн, през сценография до дигитална живопис. Има дългогодишна практика в Италия, където работи по много рекламни проекти. Участва в разнообразни инициативи, свързани с изкуството, и на Долната земя, които обаче пази в тайна. През 2008 година печели вторo място при Центъра за култура и изкуство в Милано.
