Камелия Кучер: Във всеки герой оставям по нещо от себе си

Поредното ми признание, че забелязвам истински български майстор на перото, когато вече издава поредната си книга, е факт, но далеч не се срамувам от това. Този път честта да се докосна до такова съвършенство в писането тушира закъснялото откритие, защото – сега ще кажа нещо, което за читателите на Камелия дотук не е никаква новост – тя притежава всички качества на автор от световна величина. Защо не се скъпя на комплименти? Ще започна от прозрението на почти всеки, с когото съм имала честта да разговарям за първия роман на Камелия – “Дом звучи като преводна литература”. Не знам колко от съвременните ни писатели биха приели оценката като комплимент и за колко от тях това ще бъде само повод да отбележат, че всъщност винаги са искали да се идентифицират с българското писане, но вярвам, че няма български читател, който да не наостри слух и да не си направи изводите. Защото ако веднъж си бил подведен с качеството на родна литература, можеш да го приемеш за лош късмет, но ако след време отново удариш на камък, определено няма да потретиш. Камелия обаче може лесно да бъде сбъркана с чуждоезичен автор и екзотичната фамилия далеч не изчерпва всичките причини за това. Защото всички качества като задълбоченост на прозренията, плътност на героите, достоверност на картината и брилянтност в детайлите, майсторско разгръщане на сюжета и изтънченост на емоциите създават неповторимото усещане за качествена литература, не само по време на четенето, а и с послевкуса след това. Смея да кажа, че книгите й биха стояли стабилно във всяка книжарница по света, редом до класически произведения и съвременни велики автори, понеже… Камелия безспорно е на тяхното ниво.

Камелия е родена през 1985 г. в Сиктивкар, Коми, в семейството на рускиня и българин, но окончателно се премества в България на 7 години и тук започва училище. Въпреки че много активно се занимава с тенис, четенето заема огромна част от живота й – сама се научава да чете на 5-годишна възраст и оттогава това е нейната паралелна действителност. Средното си образование завършва в английския пансион в “Монте Роза”, Монтрьо, Швейцария, след което следва “Бизнес Администрация” в Женева. Живяла е в Германия, Франция, Италия, Испания и често пътува. В момента живее със съпруга си и трите си деца в София.

В този дълъг и приятен разговор с Камелия говорим за “Дом” и “Нощ”, за вдъхновението и проучванията зад силната история, за емоцията на писането и посланието на автора, за планирането на сюжета и изграждането на героите, за избора на гледна точка и мизансцен, за писателските навици, вълнението да видиш книгата си отпечатана и отговорността да я представиш с кратък филм.

 

Камелия Кучер: Искам да пиша за места, в чиято атмосфера ми е приятно да потъвам

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Кристина Збарская

 

Откога пишеш?

Първият ми импулс бе да кажа: откакто се помня. Може би защото писането и четенето са се превърнали в такава част от житейския ми път – както, предполагам, е при всеки писател, – че не мога да си представя живота си без това. Но ако се замисля съсредоточено – може би някъде на 11-12-годишна възраст започнах да записвам истории върху хартия. Все вдъхновени от онова, което четях в дадения момент.

 

От всичките си срещи с теб дотук съм добила представата, че си от хората, които винаги са искали да станат писатели. Права ли съм? Какво е да сбъднеш мечтата си?

Права си. Често го повтарям, но да бъда писател действително е моя мечта от малка. Обикновено използвам думата блян, защото не смеех да замечтая истински – любовта ми към класическата литература се зароди на сравнително ранна възраст и някак всеки път, щом си представях себе си като писател, се смущавах, тъй като неизменно в главата ми се появяваха образите на любимите ми писатели класици – как да поставя себе си там до тях? Дълго представата ми за света на литературата бе такава – онези черно-бели снимки на любимите ми класици. Затова бленувах какво ли би било, ако и аз живеех в онова време и гледах от същите черно-бели снимки към идните поколения. Детска му работа, ако мога така да се изразя. От малка съм много впечатлителна и тези образи на моите блянове и до днес помня много ярко. След тях дойде период от моя живот, когато други неща заеха по-централна роля: висше образование, работа по специалността ми, рано станах майка. През цялото време продължавах да пиша – за себе си, винаги съм изпитвала нуждата да пиша, понякога като самотерапия. Това се превърна в мое душевно кътче, тайно и съкровено. И изненадах много свои познати с издаването на “Дом” – малко хора знаеха, че пиша, това си беше моя тайна, мой блян, не знам защо, но в годините държах да си остане така. До публикуването на първия ми роман.

Да сбъднеш мечтата си е неописуемо усещане. Един съвсем различен вид пълноценност, усещане за това, че си на правилното място в правилното време и правиш това, което е предназначено да правиш. От сърце пожелавам на всеки да изпита това чувство.

 

А различават ли се по нещо очакванията на един автор при излизането на дебютен и следващ роман? От какво се притесняваше най-много и с двата?

Различават се. При дебютния роман по-скоро нямаш очаквания. Поне при мен беше така. Навлизах в един съвсем непознат за мен свят – познавах литературната общност у нас единствено като читател. Не знаех какво да очаквам и се вълнувах най-вече от непознатото. И за тази година и половина от издаването на “Дом” научих много, запознах се с много хора, включително и читатели, които днес са мои ценни и любими приятели. Всичко това е една страна на писането, за която не подозирах. Може би най-ценната. При публикуването на “Дом” не подозирах за усещането от съпреживяването – онова, което изпитваш, когато твой читател ти напише писмо и опише историята ти и героите в нея като свои, съкровени, родни, оставили своята следа у него – това е невероятно усещане и ми носи огромна радост и заряд. И след първите няколко такива писма си дадох сметка, че моите истории и герои всъщност вече не са мои – те са на читателите, които са ги допуснали в сърцата си. Силно вълнуваща мисъл. Затова с втория роман усещането бе, че пускам историята и героите си по пътя им към своите читатели – далеч от мен. Вълнението е огромно, а също и вълнението и притеснението от това дали историята ти ще докосне читателите ти, както ги е докоснала първата книга – защото усещаш отговорност към тях, към времето, което ще отделят на твоята история, и сърцето, с което ще я прочетат, и ти се иска, много ти се иска, да не ги разочароваш. Винаги съм смятала писането за самотна професия и тя е такава, но само в процеса на създаване на историята. А след това – колко много съпреживяване, разговори и споделеност има! Никога не съм го подозирала и това е най-ценният дар на моите книги към мен.

 

Откъде черпиш вдъхновение за тези красиви любовни истории? След като прочетох “Дом” и докато четях “Нощ”, се хванах, че постоянно се замислям дали нарочно не поставяш героите си в съвременния свят. Не сме ли способни вече да обичаме толкова силно, толкова безусловно?

Черпя вдъхновение от всичко. Понякога мога да се вдъхновя от една-единствена изречена дума, прочетено изречение или някоя мелодия – много обичам музиката, меломан съм. Всъщност за третия ми ръкопис се вдъхнових от една стара сграда, която видях в Барселона – цялата обрасла с есенен бръшлян. Много трудно се обяснява вдъхновението, дори може би е невъзможно. Все си мисля, че в нашия живот има и необясними, неведоми неща – вярваща съм – и ми се струва, че вдъхновението идва, когато му е времето, когато му е писано.

А любовта…  любовта е висша проява на човешкото в човека. Днес понятието за нея е силно изопачено, защото е злоупотребявано с него твърде безотговорно и леко. Но в любовта се съдържа смисълът на нашето съществуване. Способността да обичаш някого неподвластно на обстоятелствата, да поставиш живота и благополучието на някого пред твоите – любовта на родителя към децата му например – това е онази проява, която ни прави човеци. Способността да обичаш води до способност да проявяваш емпатия – едно от най-ценните качества на човека. Любовта, за която пиша, е онази, която помага на човека да опознае себе си, да се приеме, да приеме другите и света, да прости и да продължи напред. Това е онази любов, която води до човешките достойнства, до благородството и благостта. Любов, която смирява и те прави човек. За мен това е любовта – останалото са по-скоро прояви на опити да запълним дефицити в себе си – често неуспешни, защото не можеш да запълниш дефицити, които не си признал пред себе си, че носиш. Вярвам в тази любов и в това, че днес сме напълно способни да я изпитаме и дарим, и неведнъж съм била свидетел на проявите й – всъщност ние често ставаме свидетели на проявите й, но за съжаление рядко ги разпознаваме и това ни прави цинични – живеем в циничен свят. Твърде сме задоволени днес, за да имаме смелостта да признаем пред себе си, че сме способни на такава безусловна любов. Защото безусловната любов – като всяко друго безценно нещо – е трудна за притежаване и отдаване. А днес животът е удобен – поне в нашата действителност, защото все още има места по света, където хората живеят в тежките условия на война и дестабилизация – а когато животът е удобен, като че ли човекът става ленив, ленив в душата и сърцето си. Защото там нещата са трудни, има препятствия, твърде много срещи със самия себе си, твърде много самооценка. И все пак любовта, такава каквато аз я описвам – съществува и днес, и не просто съществува като някакво рядко явление, ами тя стои в основата, и преди, и днес, на причините да продължаваме да съществуваме като цивилизация, въпреки всички предпоставки да се самоунищожим – казвала съм го и друг път, но е важна тема. Връщането към човешките достойнства е надеждата за благополучието на нашия свят. И много ми се иска това да се случи, без да се налага да попадаме в нечовешки обстоятелства – защото обикновено тогава се сещаме да потърсим човешкото в себе си и да го проявим.

Връщам се към миналото в историите си, защото имам сантимент към него – от малка мечтите ми винаги са били свързани с него, мечтаех да живея в миналото. Също така обаче, историите ми го изискват, защото и в двете ми книги проследявам пътя на един човешки живот, а това няма как да се получи без връщане назад в миналото.

 

Писателите пишат най-добре за неща, които познават от първо лице. В същото време оставят частица от себе си във всеки от героите си. Кои от образите в двете ти книги отразяват най-голяма част от теб?

Знаеш ли, разсъждавала съм върху това и преди. Истината е, че няма конкретен герой, който да отразява най-голяма част от мен. Действително във всеки герой оставям по нещо от себе си, изобщо има частица от мен в цялата история – най-малкото усещането ми за света, за ценностите, за човека. Ако трябва да назова един герой, бих назовала детето. И в двата ми романа детството играе голяма роля в житейския път на героите ми. Детските копнежи, детското колебание, опитите да си обясниш света, да опознаеш и да разбереш себе си и хората, които са част от пътя ти. Детството, към което се връщаш в опит да си обясниш това, което представляваш днес. Там най-ярко се усеща моят отпечатък, моята частичка, така да се каже. А иначе в “Нощ”, образът на Лучия е събрал в голяма степен моите бунтарски младежки години. Лучия по нещо прилича на мен на нейната възраст.

 

Дотук романите ти са написани от първо лице и главните им герои са мъже. Не те ли притесняваше, че може да не познаваш така добре мъжката психика и гледна точка? С какво стандартният разказ от трето лице щеше да направи историите… хм… по-лоши? Щеше да имаш лукса да разкажеш и през какво преминават и как разсъждават останалите ти персонажи.

Всъщност изобщо не ме притесняваше. Започнах съвсем несъзнателно да пиша и двете истории през мъжкия поглед – не е планирано предварително. Вдъхновението при мен се появява като глас в главата ми. Не избирам какъв глас ще се появи – и с двата ми романа се случи така, че гласът бе на малко момче. Романите ми засягат темата за човека, за човещината, изобщо това са човешки истории – излизат извън рамката на жената и мъжа. Разбира се, героите ми са пълнокръвни представители на своите полове и всеки носи своята индивидуалност и различия, но онова, което ги вълнува и движи по пътя им, излиза извън рамките на чисто женските или мъжките вълнения – най-вече при главните ми герои и протагониста – и отива към човешкото, към онова, което всички носим, без значение дали сме представители на женския или мъжкия пол. Начинът, по който страдаме, прощаваме, преживяваме загуба или търсим смисъла на съществуването си е един и същ. Ние на първо място сме хора, а след това сме мъже и жени. В един момент, когато започнаха да ми задават този въпрос, се замислих и за друго: историите ми нямаше да звучат по същия начин, ако бяха разказани през женските очи. Когато описваш меланхолия, връщане назад към детството, силни чувства като копнежи, любов, приятелство, прошка, загуби, вярност или предателство – някак си, разказано през женските очи, това мигом олекотява историята и тя преминава от човешкия фактор към женската рамка. И читателят си казва: е, това е така типично за жените. Това е много несправедливо спрямо нас, жените, но и спрямо мъжете. Изобщо стереотипите, с които така лековато боравим, ни лишават от човешкия ни облик. А стереотипите са така силно наложени в обществото ни от маркетинг стратегиите на големите компании, завладели света, че днес вече е трудно да различим кое е родено от нашия собствен светоглед и кое – наложено от… колкото и странно да звучи, маркетинговите стратегии, чрез които ни учат кои са типично мъжките и кои типично женските прояви, как изглежда типичният семеен бит, как празнуваме празниците си, какво означава любовта, какво е значението на романтиката и така нататък. Толкова сме оплетени в тези стереотипи, че несъзнателно започваме да живеем по тях.

Пиша от първо лице, защото това е моят начин да погледна през очите на своя герой, на разказвача – така аз се превръщам в него и докато пиша своите истории, живея с него в главата си, гледам към света през неговите очи. Това е нещо, което се случва съвсем естествено – не мисля предварително от кое лице ще разкажа историята си – разказвам я така, както се е появила в главата ми.

В никакъв случай не мисля, че биха звучали по-лошо разказани от трето лице, но когато пиша, не разсъждавам върху тези неща, а се оставям изцяло на вдъхновението и на въображението – както дойдат при мен, така. Да, в писането от трето лице писателят има възможността да представи един по-всеобхватен поглед, докато при писането от първо лице той трябва да съумее да създаде пълнокръвни и плътни герои, без да позволява на читателя да надникне в съзнанията им.

 

А защо и двата ти романа са с мизансцен извън пределите на България, защо героите ти не са българи? Кое те кара да правиш този избор?

Често ми задават този въпрос и след малко ще обясня причините, но искам първо да ти споделя една мисъл, която ме осени неотдавна: смята се, че днес живеем в глобален свят, връзките между хората са на един клик разстояние (друг е въпросът този клик сближава ли ни или ни отдалечава), живеем с идеята, че сме равнопоставени, че сме жители на света, пътуваме свободно поне в Европа, говорим чужди езици, четем световна литература, съпреживяваме със световните герои, без да се замисляме за това, че те не са българи, интересуваме се от случващото се по света, тъй като, ами… сме част от него. И в същото време толкова често ми задават въпроса защо историите ми се развиват извън България. Разбирам защо ми задават този въпрос – неизбежно е и не ме изненадва, но се замислих наскоро: дали това не е показателно за самите нас – и то не за нас, българите, защото съм сигурна, че и в други страни, ако можеха да прочетат романите ми, биха ми задали този въпрос. Та ние толкова глобални ли сме, колкото си мислим, светът наистина ли е толкова отворен, колкото ни харесва да го представяме, и ние действително ли сме осъзнали, че въпреки културните различия, навсякъде всички сме на първо място хора и всъщност не се различаваме толкова, да не кажа никак? Литературата, изобщо творчеството, не бива да има граници – не е ли тъкмо този неговият смисъл? Погледът към човешкото у нас, към онези неясни дълбини, които творците се опитваме да изкараме на повърхността, да оголим, да опишем, да разберем, да обясним. Ако поставим творчеството в граници, не го ли убиваме така – смисъла му. Аз съм български писател, пиша на български език – моят роден език, който познавам най-добре и обичам с цялата обич на човек, който всеки ден го ухажва и се бори с него. В историите си оставям частица от себе си, моят светоглед, усещането ми за човека и света – а частицата е българска, защото аз съм българка. В същото време моят живот е такъв, такава е съдбата ми – живяла съм на много места по света, срещала съм се и съм расла с най-различни култури, традиции и вероизповедания, говоря няколко езика, имам приятели и близки пръснати по целия свят, и често пътувам. Използвам това в историите си – тази увереност, че мога да пресъздам места, атмосфери, герои, които са далеч от България. Но си мисля, че тук ключово е въображението, защото това те прави творец – въображението и способността да проявиш емпатия, както и способността да проникваш надълбоко в човешката психика. А тя, казвам го от опит, не се различава особено много, да не кажа изобщо, спрямо мястото, от което идваме. Ако беше обратното, то тогава психологията като наука например би била неточна – ако трябваше да се съобразява с различията между хората в различните държави. Има чисто човешки качества и прояви, които са… човешки, а не български или френски или италиански. Има немалко примери в световната класическа литература за писатели, описващи места, на които никога не са били – сега се сещам за Шекспир, Кафка.

В двата си романа разказвам истории, които се случват на места извън България – те няма как да бъдат разказани в рамките на нашата история и нашето минало, защото биха звучали недостоверно. И на двете места съм живяла и в известна степен познавам достатъчно добре, за да мога да ги пресъздам достоверно. След време сигурно ще напиша и история, развиваща се тук, в България, но едва ли бих описала днешната действителност – достатъчно от нея получавам, излизайки от дома си, не изпитвам желание да я преживявам и в историите си. Твърде навътре потъвам в това, за което пиша, действително живея там в този отрязък от време – докато създавам историята – и съвсем честно признавам, искам да пиша за места, в чиято атмосфера ми е приятно да потъвам.

 

На първата ни среща ти каза, че след написването на “Дом” героите ти адски са ти липсвали и веднага си започнала следващата история. И знаеш ли какво забелязах – главните герои, или връзките им с някои от второстепенните персонажи в двата романа, страшно си приличат. Франсоа и Виторио – самотни мъже, осъдени (от теб!!!) да обичат и страдат силно. Най-добрите им приятели – Джейкъб и Сантино – тяхна опора, разтуха, съветник през целия им живот. Фатима и Ева – в ролята на блян, отново създадени от теб с тежка съдба. Да не би да работиш с любими прототипи?

Няма действителни лица, които да служат за пример и вдъхновение в двете ми книги. Но мога да кажа, че работя с прототип, ако приемем за прототип моята житейска философия, светогледа ми, онези лица на живота и света, които ме вълнуват. Нито един герой в историите ми не отговаря на определено действително лице, но е съвкупност от хора, които съм срещала по пътя си, истории, които съм прочела или за които съм чула, нещо – каквото и да е, – което ме е впечатлило и докоснало. Героите, които създавам, са отражение на моето виждане за човека, за същността му, за онова, което всички ние носим в себе си – съзнателно или не.

Права си, че има прилика – според мен обаче, тя е по-скоро в човешкия облик на героите ми. В самия дух на историите и в усещането, с което оставаш, докато ги четеш. Героите и отношенията им и в двете ми книги са представени през погледа към човешкото в тях. И двете истории тласкат натам – към човешките достойнства и към трудностите, които героите срещат по пътя към тях. И в двете книги проследявам житейския път на главните си герои, а той няма как да не води и през любовта, приятелството, семейните отношения.

Съвсем съзнателно, започвайки да пиша “Нощ”, исках да продължа атмосферата от “Дом”, но в напълно различна история. Сходството им най-силно се усеща в моя светоглед, във философията, която е вложена. Винаги съм се възхищавала на онези мъдри и изстрадали възрастни хора, преживели неща, така далечни от нас, и успели да съхранят човешкото в себе си, вярата си в човека и света, приятелствата от детството, любовта си към хората или към един човек – любимия човек – въпреки обстоятелствата, загубите, отнетата свобода или дори отнетото право да обичаш. Това съхраняване на човека, независещо от обстоятелствата, в които той е поставен, е най-ярката и силна проява на човешката същност, тя всъщност е непобедима – и силно ме вълнува.

Еманацията на всяка от книгите обаче, както и ситуациите, в които са поставени героите, са напълно различни – пластовете на самите герои също. Например Франсоа и Виторио – Виторио носи много по-тежко бреме, що се отнася до любовта към жената в живота му, защото той е ограбен от времето си с нея на два пъти, от обстоятелства, които не зависят от него – от войната и последиците й. Франсоа не страда в любовта си, не и по този начин, неговото страдание е друго и е свързано със семейството, от което идва – лишено от обич и грижа – и което години наред сравнява с това на най-добрия му приятел Джейкъб. Копнежът му по Фатима е детски копнеж – онзи, който те тласка напред, карайки те да си зададеш много въпроси. И в голяма степен съдбата на Фатима и нейния любим – Саид – определя много от житейските истини, до които Франсоа достига. Той среща своята любов много по-късно, когато вече е узрял и готов за нея, и в крайна сметка успява да създаде онова, което му е липсвало в детството – топлия дом.

Семействата, от които идват Виторио и Франсоа, са напълно противоположни – а в “Дом” семейството, в което расте Франсоа, и изобщо домът, от който човек тръгва по житейския си път, играе голяма роля.

В “Нощ” Ева е олицетворение на прошката, на онази благородна сила, благодарение на която човек успява да продължи напред и да запази човешкото в себе си, след като е преживял немислимото. Тя е любовта на Виторио, тя е онова, след което той се чувства като сянка на предишния си живот – и как да е иначе, когато споделяш с този човек преживяването на онези нечовешки времена, когато двамата сте успели заедно да съхраните най-съкровеното – човешката си същност, след като сте видели онова, което не е за човешките очи? Тази споделеност е толкова силна, тя действително свързва завинаги – не само по онзи романтичен начин, а в дълбочината на душата. И неговото страдание не е единствено по любовта му, а по изгубеното време, отнетото, безсмислено откраднатото време на един човешки живот. Тъкмо така той губи своя смисъл, преди да се появи Лучия и неволно да му покаже причината, заради която е останал тук след нея, след Ева. За да може да разкаже.

 

Пишеш първия си роман за една година, а между издаването му и премиерата на втория минава още една. Каква е тайната на майсторското писане в такива кратки срокове?

Тайната е вдъхновението. Което пък само̀ по себе си не е никаква тайна, защото него или го има, или го няма, и не можеш да го насилиш. Обаче не мога да не спомена думата “майсторско” – развълнува ме, благодаря ти от сърце!

Имам усещането, че двата романа – и “Дом”, и “Нощ” – са се зараждали в мен дълги години и просто са чакали подходящия момент да се излеят. И той настъпи. Едва ли винаги ще бъда толкова продуктивна – няма как – това би означавало количество за сметка на качество. Човек трупа вдъхновение с години, така си мисля, вървейки по житейския си път, опознавайки себе си, другите и света. А после излива всичко това в една, две, три, четири истории. Но след това неизменно идва момент, в който то се изчерпва и тогава, вместо да го насилваш, е редно да го оставиш на мира – за да се натрупа отново, а това понякога може да отнеме години. Всъщност никой не може да каже колко книги му е писано да напише – колкото, толкова. Надявам се още дълго да вървя по този път – по сбъдната ми мечта – но в крайна сметка, вдъхновението има тежката дума.

 

Планираш ли предварително сюжетите си? Имаш ли идея през какво ще преминат героите ти, за да се превърнат в това, което са, в края на книгата? Кога измисляш предисториите и характерите им? Историята ли ражда нуждата от конкретни образи или образите движат самата история напред?

При мен процесът по написване на една история е откровено творчески. Няма схеми, по които работя. Често казвам, че историите ми се “изливат” от мен и това действително е така. Имало е моменти, когато съм се замисляла дали все пак не трябва да опитам да работя със схема – тези разсъждения се появиха, след като започнах да получавам въпроси за това – но бързо си дадох сметка, че е по-добре да не променям нещата, за да не ги разваля. Процесът при мен е горе-долу такъв: историята се заражда в главата ми, нещо някъде ме впечатлява, кара ме да се замисля и понякога усещам, че това, върху което съм се замислила, е интересно, вълнува ме, би могло да се появи история там. Но не правя нищо, нищо не записвам. Оставям мислите да се реят в главата ми, докато започнат да приемат някаква форма. В един момент се появява глас – гласът на моя главен герой. Първоначално само слушам, а после започвам да мисля вместо него и да виждам света около мен през неговите очи. И горе-долу тогава започвам да мисля за историята – за смисъла й. За мен е от огромно значение да знам какъв е смисълът на историята, която искам да разкажа, еманацията й. Тогава обсъждам с мъжа ми историята, която ми се ще да разкажа, и героите, които вече са се появили един след друг покрай главния ми герой – трябва да знам какъв е смисълът на всеки герой, който се е появил. Смисълът – това е основата на моите истории и на героите. Може би благодарение на това успявам да навържа историята като пъзел, без да имам схема. Тя се подрежда естествено като пъзел в процеса на писане. Спойката между всички подробности и причината историята да тече така плавно, без да има предварителни схеми, е смисълът на всеки герой, приносът му към историята – знам го предварително, защото усилено разсъждавам върху това. Така че имам идея през какво ще преминат героите ми, за да се превърнат в това, което са, в края на книгата, тъй като съм наясно каква е еманацията на историята ми. Това се случва като усещане, а не като схематично подредени последователности. Понякога виждам конкретни картини или сцени пред очите си, понякога в главата ми се водят цели разговори между героите, които после стават част от историята. Пиша историите си така, както впоследствие се четат от читателите – не пиша различни сцени, които после да напасвам. Или както е в случая на “Нощ”, където има две времеви линии – те са написани така както се четат сега в книгата – в тази последователност. Не знам, част от вдъхновението ми е – мога да пиша само по този начин, не смея да променя каквото и да е, за да не му попреча.

 

Но аз забелязах доста препратки към бъдещи сцени в повествованието и на двете ти книги. От опит знам, че това не може да се получи, без ясната представа кое кога ще последва в историята. На етапа с редактирането ли добавяш този ефект на отлично познаване на сюжета?

Всъщност и при двете ми книги редакцията е била единствено спрямо изречения и думи. Историята и сюжета не са претърпявали промени. Наистина има препратки – особено в “Нощ” историята се подрежда като пъзел. Съвсем откровено признавам, че ме хващаш напълно неподготвена – не знам как да обясня процеса, по който това се случва. Докато пиша, съм напълно погълната от историята – живея в нея – и някак си успявам така да се съсредоточа, че във всеки един миг мога мислено да се върна към всяка сцена, дума, жест в историята. И това ми помага в хода на писането да създавам тези препратки. Понякога те отиват към нещо, заложено в историята преди, но не с цел за бъдеща препратка, а просто защото са били подходящи за сцената в дадения момент: дума, мисъл, жест, поглед, преживяване. И после, в хода на писането на историята, се появява момент, който някак естествено се оказва подходящ за препратка към същото това нещо. И аз веднага се възползвам. Пиша по усет, но в същото време имам представа в коя част на историята върху какво искам да наблегна – например усещам кога е дошло време да обърна внимание на прошката, с която героят ми трябва да се сблъска, и знам, че в някоя от следващите глави трябва да го поставя в тази ситуация. Някак си така се получава. Може би ми помага фактът, че и двете ми книги са написани в кратък срок – не съм се отдалечавала от историите си, не съм излизала от тях и те са толкова живи в главата ми, че мога да ги огъвам спрямо нуждите и желанията. Докато пиша, имам представа как искам да се развие историята – отново благодарение на смисъла, който си изяснявам още в началото – но тази представа не е конкретна, а е по-скоро усещане за това, което искам да съпреживея, пишейки, за мястото, до което искам да стигна с историята, с героите. И в хода на писане историята се съживява и сама ме насочва. Може би затова, когато съм в процес на писане, усещането е много трескаво. Непрекъснато се опитвам да крада време за писане – пиша по много часове на ден. По 5-6, а понякога и 7 часа – във всеки един възможен миг – рано сутрин, късно вечер. Усещам историята, напираща да се излее, и крада, колкото мога, от времето си, за да я излея. И не мирясвам, докато не я излея цялата. Много странно усещане е – хем вълнуващо, хем изтощаващо и някак изнервящо. Не мога да отдъхна, докато не съм изляла и последното изречение.

 

И в двете си книги пишеш за копнежа, за отчаянието, приятелството, прошката, смисъла на живота. Но защо винаги тази невъзможна любов! Пишеш с такава обич в гласа, но нарочно ли разделяш героите си и правиш съществуването им толкова тежко?

Любовта, за която пиша, е онази, която тласка човека към човешките достойнства, която смирява, но в същото време съдържа в себе си огромна съзидателна или разрушителна сила. Способността да обичаме е висша проява на човешката същност и тя не само че не е задължително да идва с лекота, а често е нещо, за което се преборваме и което се борим да съхраним по житейския ни път. За да бъде човек способен да прояви вътрешната сила, която е необходима, за да опази душата си, да опази сърцето си, за да бъде способно то да изпита такава любов, да я дари и съхрани – той извървява дълъг и нелек път. Животът е дар, но светът, в който попадаме, не е прекрасен сам по себе си – той е противоречив, лицемерен, хлъзгав и нестабилен. Никой от нас не знае къде ще попадне, появявайки се тук и поемайки по житейския си път – дали ще растем в семейство, лишено от обич и топлина като Франсоа, или ще имаме късмета на Джейкъб да израснем в уютна атмосфера на любов и споделеност. Или ще имаме съдбата на Фатима да живеем обременени от чувството на дълг, наложено ни от семейството, от което идваме, и силата, с която изповядваме религията и вярата си. Или като Виторио ще се родим в семейство, сплотено от взаимност и обич, но разбито от обстоятелства, независещи от нас – от настъпила война например. И ще обичаме своята Ева, която обстоятелствата ще се опитват да отнемат от нас и накрая може би ще успеят. Или като Франсоа ще извървим дълъг път до любовта си и когато я срещнем, ще бъдем готови за нея и ще успеем да я съхраним. Рядко човек има праволинейна и лесна съдба. Начинът, по който изживяваме живота си, зависи от посоката, която избираме да следваме, въпреки обстоятелствата, в които попадаме. И единствената сила, която може да ни помогне да останем здраво стъпили на земята, запазвайки човещината си и съхранявайки себе си така, че да може да проявяваме човешките си достойнства, е отношението ни към миналото, към детството, към света, другите, себе си, към прошката. Силата е в погледа, с който ще погледнем към тези неща – с разбиране, емпатия, смирение, приемане. А това са прояви на любовта. Описаният път на героите в моите истории – към прошката, приемането, разбирането, любовта, приятелството – е отражение на тази моя философия.

 

Показваш ли на някого написаното? На кого от близкото си обкръжение разчиташ най-много за обективно мнение?

Показвам написаното на мъжа ми. Имам много голямо доверие в обективния му поглед и разговорите, които водим за историите, за смисъла им, за героите, много ми помагат да изясня за себе си някои неща в процеса на писане. Разбира се, сега – когато съм част от издателство “Хермес” – се доверявам силно и на Валентин Георгиев. Той усеща историите ми по един много, да го наречем, тънък начин. Така че неговото мнение – не просто одобрение на ръкописа, а мнението му – ми е изключително важно.

 

На премиерата мъжът ти спомена как, докато чел ръкописа на дебютния ти роман, бил толкова впечатлен, че те викнал в кухнята и ти задал директния въпрос: “Абе ти откъде преписваш?” Я сега да разкажеш сцената от първо лице. В гърдите ти трябва да са вилнели доста смесени чувства.

Всъщност това е един весел спомен. Не се засегнах – напротив – мисълта, че смята текста за достатъчно добър, за да реши, че преписвам отнякъде, ми се стори приятна. А и това беше първият му досег с нещо написано от мен. Разбира се, казаното от него все пак беше с шеговит тон, макар да ме попита съвсем директно. Няколко пъти ми е задавал този въпрос и впоследствие. Дори с “Нощ” в един момент каза: “Ако наистина не плагиатстваш, то не знам как ги измисляш тези неща.” Смеем се. У дома всички подхождат с разбиране и съпричастност към моето писане, но в същото време ние не сме от хората, които възприемат себе си твърде сухо и непоколебимо. Животът е достатъчно сложен сам по себе си, за да се обременяваме с излишно подхранване на егото си. Сериозни и отговорни хора сме, имаме задълбочен и анализиращ поглед върху себе си и света – но и на двама ни е ясно, че егото е най-големият враг на човека, така че у дома разговаряме с лекота и с лекота приемаме критиката, която получаваме – един от друг или по принцип.

 

Даниел те нарече “литературен гений” и подчерта, че с такъв човек не се живее лесно, защото си перфекционист. За мъжете и “драмата” им да живеят с талантливи и изискващи от себе си жени можем с теб да си говорим много насаме 🙂, но това интервю е за писането и затова директно ще попитам: Дълго ли се редактираш? Взискателна ли си към текстовете си? Всички тези съвършени параграфи така ли се “изливат” или ги шлифоваш с търпението и старанието на майстор на бижута?

Връщам се към онзи спомен с усмивка. За “литературния гений” – приемам го развеселено, ако мога така да се изразя. От една страна това е голямо признание от него към мен, а от друга – гений е например Айнщайн.

Наистина съм перфекционист и това в никакъв случай не е добро качество – перфекционизмът най-вече измъчва притежателя си. Взискателна съм, но към историите си, през призмата на смисъла и духа̀, които носят. Същото е и с героите – трябва да ги усещам живи, плътни. Що се отнася до текста усещането ми е нещо такова: човек пише това, което знае, използва думите така, както умее, и в това е притегателната сила на един текст – в неговата откровеност. Не можеш да надскочиш себе си с безумно и безкрайно редактиране – така по-скоро ще навредиш на текста и на неговата цялост. Начинът да надскочиш себе си е да трупаш опит, знания и умения, но по естествения път – с много четене и много писане. И вслушване в хората, на които имаш доверие. И дори това не е сигурен път към надскачането на себе си във всяка следваща книга. В крайна сметка – колкото ти е дадено, толкова. Редакцията е изключително важна, но най-вече онази, която идва от редактора на твоя ръкопис, защото това е един свеж поглед, който ти няма как да притежаваш спрямо собствен текст. Редакциите, които аз правя на текстовете си, са обикновено на дадени думи, които в процеса на писане съм усетила, че не са най-подходящи, но тъй като не прекъсвам потока на вдъхновението, докато пиша, оставям тези думи за после. Също така редактирам плавността и структурата на някои изречения – ако усетя, че някъде изречението може да звучи по-леко, по-плавно и хомогенно, отколкото първоначално е написано. Следя да няма твърде много повторения, проследявам дали пъзелът навсякъде в историята се е наредил без пропуски, проверявам датите, годините на героите, историческите факти (ако има такива в книгата) и разбира се – за правописни грешки. Обикновено редакциите ми са три – една, която правя непосредствено след завършване на историята и обикновено в нея следя за правописни грешки, дати и години. След това минавам отново, за да заменя думи, които, както споменах, съм оставила някъде в текста с усещането, че не са най-подходящите. А после оставям ръкописа на мира за около месец и тогава отново сядам и вече с по-свеж поглед мога да променя структурата на някои изречения или още нещо по текста. И после правя последен прочит и изпращам към издателството.

 

Как се стигна до издаването на първия ти роман? Разкажи за работата си с редакторите си. От издателството споделиха, че при първото четене на дебютния ти ръкопис Валентин Георгиев е бил на мнение, че качеството на текста не съответства на начинаещ писател, а с “Нощ” не е имало много работа, тъй като си показала завидни умения да се учиш от грешките си и ставаш все по-добра.

Мисля си, че ако нещо е писано да се случи и си успял да изчакаш точния момент, то тогава нещата сами си идват на мястото. Поне така си обяснявам случилото се с “Дом”, защото след написването на ръкописа той пое много уверено по своя път. Не очаквах нещата да се случат така бързо. Когато завърших ръкописа, го дадох на трима различни по типаж читатели, на чиято обективна оценка имах доверие, и зачаках с притеснение обратната връзка. Беше положителна и от трите страни – всеки със своите доводи. И тогава вече бях сигурна, че “Дом” може да поеме по пътя към публикуване. Познати ме насочиха към човек, който имаше по-професионален от моя читателски поглед върху нашата литературна общност и получих ценни съвети за издателствата у нас. Най-вече за това кои издателства работят с български автори и влагат в тях, за да мога да взема решение къде да изпратя ръкописа си. Спрях се на “Хермес”, защото е едно от най-старите у нас и е издателство с традиции, а и Пловдив ми е много любим град. И тук ще призная нещо: проверих имената на главните редактори на някои издателства у нас в интернет и избрах по усет – нямаше как да не избера благостта, която Валентин Георгиев излъчваше от екрана и се оказах права. Изпратих ръкописа си само на тях, не съм го изпращала в други издателства. Реших да пробвам първо там, а после да реша накъде спрямо отговора, който щях да получа. За мое щастие, отговорът, който получих от тях, бе положителен и сега съм част от тяхното семейство.

Вълнението покрай всичко случващо се с “Дом” беше много голямо. Трябваше ми дълго време, за да осъзная, че наистина се случва – че моята история скоро ще се превърне в книга. Красимир Димовски е редакторът на “Дом” и той направи прекрасна редакция. Когато получих текста с редакциите, си личеше по поправките, че наистина е вникнал в текста, премисляйки всяка дума. Всъщност това, по което работихме с Красимир Димовски, е самият текст – не сме работили по историята. Неговата редакция ми помогна да осъзная типични за себе си пропуски, които се повтаряха в текста и бяха свързани основно с плавността и структурата на изреченията. Много ценни насоки ми даде и, когато пишех “Нощ”, вече знаех за какво да се оглеждам, затова и по редакцията на “Нощ” нямаше много работа. Най-много научих като писател от редакцията на първия ми роман, с втория добих увереността, че мога да се уча и развивам като писател, както и че вече съм наясно какво означава редакция на един ръкопис и успявам да се справя добре и сама. Засега.

 

Докато четях дебютния ти роман, сериозно се притеснявах за дебелата сянка, която той ще хвърля върху всеки следващ текст, който ще напишеш. С всеки, с когото съм имала удоволствието да разговарям за него, сме на едно мнение, че звучи като преводна литература! По време на първата ни среща ти спомена, че една твоя читателка, която страшно е харесала “Дом”, те е предупредила, че “вторият роман е по-важен”. Как разбра тогава тези нейни думи? Имаше ли тревоги за силата на историята след тях?

Знаеш ли, понякога все още не мога да осъзная напълно, че издадох два романа и отзивите за тях са толкова хубави. Доскоро това бе просто един блян, дори не съвсем мечта, а сега съм писател с две книги зад гърба си и ето – днес разговарям с теб и разказвам за пътя на книгите си и някой ще прочете това и ще му бъде интересно да чуе моите обяснения. По принцип съм човек, който обича да си стои у дома, в своя си свят, с моите любими неща, в моето въображение. Отскоро споделям този свят с читателите на моите истории и… вълнуващо е и все още се уча да приемам, че сега това е част от моя житейски път. Благодарността ми за всичко, което се случва, е огромна – наистина не съм очаквала такива отзиви, такива читатели и срещи. Действително вярвам, че талантът е дар свише, така че го приемам с благодарност и смирение и се старая да го използвам по най-добрия и смислен начин, по който мога. Но го правя с ясното съзнание, че ще се случи това, което ми е писано. Дай Боже да продължавам още дълго да творя и то качествено, красиво и смислено. Но кой знае какво ме чака оттук насетне – наслаждавам се на това, което ми е дадено днес и на първо място предпочитам да съм човек, а след това писател.

Имах късмета да съм готова с втория ръкопис, когато “Дом” се появи в книжарниците. Така че притеснението не успя да попречи на процеса ми на писане тогава. За пръв път чух тези думи за втория роман, когато ръкописът бе вече готов, така че притеснението и вълнението ме обзеха малко преди “Нощ” да се появи в книжарниците – защото вече имах читатели и не исках да ги разочаровам. А сега, с третия ръкопис – не знам, сега се вълнувам съвсем.

 

Мисля си, че както и да го погледна, романът “Нощ” не е типичният военен роман – няма ги онези големи и тежки описания на бомбардировки, ранени на улицата хора, – но войната осезаемо присъства като образ във всяка от сцените. Как се вдъхнови да пишеш с подобен мизансцен?

Много се радвам, че усещането ти е такова. Написах тази история съвсем целенасочено по този начин и често казвам, че това не е военен роман, а е роман за човека и за съхраняването на човешкото в нечовешки времена. Войната присъства в него като нещо всеобхватно, стиснало гърлата на хората, препъващо ги в опитите им да продължат напред, крадящо от миналото и бъдещето им, късчета от душите им. Винаги съм искала да погледна към войната през човешките очи, защото това е единственият начин, по който можем да погледнем към нея, ако някой ден тя се взре в нас. От години се интересувам от Втората световна война, още от времето, когато я изучавахме в Швейцария. Тогава прочетох Дневникът на Ане Франк и фактът, че това бе действителен дневник на момиче, живяло тогава и споделящо моята мечта да стане писателка – не знам, много ме впечатли и ужаси. Оттогава непрекъснато се опитвам да съпреживея по някакъв начин тази война в опит да я разбера. Да разбера как може толкова лесно да се откажем от човешкия си облик и да обезценим до такава степен човешкия живот. И то във война, случила се не толкова назад във времето.

 

Коя сцена ти костваше най-големи емоционални писателски усилия? С коя вярваш, че ще свързваш писането на романа си завинаги?

Всъщност всички самотни моменти на Виторио, когато се връща в спомените си към Ева, онези нощи под аметистовото небе, разговорът му с Лучия в онзи есенен хладен ден, когато впоследствие завалява дъжд и разнася думите му над нивите – тези мигове ми бяха много трудни, пишех ги със заседнала буца в гърлото. Когато Виторио се връща в стария си квартал, а той е вече толкова променен – този момент ми беше също много труден. Самият край на историята се получи толкова човешки, толкова жив – написах го с голяма емоция. Една ярка сцена се е запечатала в съзнанието ми – срещата между Виторио и Ева след първия път, в който я губи. Но завинаги ще свързвам романа си с усещането за меланхолия, смирение, благост и човещина, въпреки загубите и безсмислието.

 

Романът си има и трейлър. Напоследък си мисля, че колкото и модерно да става това, адски трудно и рисковано е да “заключиш” една книга в посланието на кратко видео, без да изолираш читатели, които биха я харесали заради свободата да интерпретират очакванията си от корицата и резюмето на гърба… Разбрах, че идеята за трейлъра не е била на издателството, а лично твоя. Разкажи за избора на екип и за заснемането му. Колко въвлечена беше в “сценария” за снимките? Остана ли доволна от продукта?

Да, със сигурност съществува и този момент, но избрах да действам по усет. Приемам го като още един поглед към историята, още нещо създадено от мен за читателя. С нашия трейлър рискът е още по-голям, защото пресъздаваме сцена от историята с актьори, които влизат в ролите на Виторио и на Ева. Вярвах обаче, че Яна Титова ще успее да го пресъздаде ненатрапчиво, вълшебно, едновременно плахо и въздействащо – и действително се получи така. Идеята за трейлъра беше моя – следя чуждестранни автори, а те все по-често представят книгите си с трейлъри. Докато пишех “Нощ” в главата ми се появяваха ярки картини и много ми се искаше историята да си има трейлър. А нещата се получиха съвсем случайно – в един разговор с Алек Алексиев му споменах за идеята ми с молба за съвет как може да се случи, и той тогава каза: “Ама Яна би могла да го заснеме.” И това беше… еха – Яна Титова, тази прекрасна актриса и изключително талантлив режисьор да заснеме трейлър по моята история! Когато Яна се съгласи, нямах никакви колебания за това как ще се получи – знаех, че тя ще усети съвсем точно духа на историята. Изборът на екип е изцяло неин и на Алек Алексиев – те имат около себе си прекрасни талантливи хора, сред най-добрите в своите професии, и какво да кажа – всички те се съгласиха да застанат зад трейлъра на “Нощ”. Благодаря им от сърце.

Не просто съм доволна, а истински обичам този трейлър и често го гледам. С Яна се разбираме с поглед, ако мога така да се изразя, така че подготовката за “сценария” премина много леко и плавно. Обсъдихме с Яна идеите, духа, който се опитваме да уловим, изпратих й текстове от “Нощ”, а тя просто усети всичко от раз. Имах й огромно доверие и не съм се намесвала в процеса повече от необходимото. Трейлърът е нейно дело, а мои са само думите и вдъхновението за него.

 

А как ти се струва идеята от книгата ти да излезе цял филм? Ти можеш най-добре да прецениш приложимо ли е и няма ли адаптацията да осакати историята, като ореже всички тези разсъждения на героя, до които само един читател има пряк достъп. Би ли се притеснявала да не би режисьорът, операторът, актьорите да изкривят историята през собствените си възприятия така, че твоята идея за събитията в нея да се промени?

Имам малко по-различен поглед върху филмовите адаптации по книги. Смятам, че това са два съвсем различни вида изкуство и не бива да се сравняват. Също така читателят и зрителят не са едно и също, независимо дали говорим за един и същ човек – сетивата, с които възприемаме книгите и филмите са различни. Това е една история, разказана по два различни начина, от двама различни творци – всеки със своя поглед и оставил своя отпечатък.  Затова, ако някой ден по моя книга се заснеме филм, бих отишла с удоволствие да го гледам, но не като филм, който е продължение на моето творчество, а като екранизация на нещо написано от мен, но разказано от другиго, с неговото усещане и през неговия поглед. И ще го изгледам с вълнение и радост, но без очаквания. Моето творчество е друго – аз пиша. И то свършва там, с написването. Ако някой ден поверя своята рожба на друг човек, който ще създаде от нея филм, то бих я поверила с доверието и надеждата, че той ще се отнесе към нея с душа и любов, а оттам насетне – тя се превръща в негова рожба. Според мен от “Нощ” може да се получи прекрасен филм, който бих изгледала с удоволствие. Друг е въпросът, че е сложно да се случи у нас, най-малкото защото действието се развива в чужда страна – представям си какъв бюджет трябва да има такава продукция.

 

Кажи ми какви допълнителни проучвания по темата за Втората световна война направи? Как доби представа за автентичното за онова време, за емоциите на хората тогава, след като не си преживяла събитията лично?

Голяма част от знанията ми за Втората световна война са трупани с години. Много съм изчела и изгледала на тази тема. Проучването за “Нощ” бе най-вече свързано с бита на хората, живели тогава. А се оказва, че е много по-трудно да се сдобиеш с тази информация, отколкото с всичко друго, което можем да прочетем за войната. Извадих късмет да попадна на една документална серия, в която историк бе решил да погледне към историята на Италия – от Римската империя до днес – през храната, през кухнята им. И там научих много интересни подробности за бита на хората и по времето на Втората световна война. Така че подготовката за романа най-вече бе тази – за бита на хората в онова време.

Толкова много интервюта с хора, преживели войната, съм гледала, слушала и чела, че наистина не изпитах трудност да пресъздам емоциите им. А и тук ми помогнаха въображението и емпатията.

 

Какво е посланието, което се надяваш да си предала на читателите с този роман?

Съвсем кратичко ще го кажа: желанието да се вглеждаме по-често в себе си и да търсим човешкото в нас, човешките ни достойнства. Да се опитаме да простим на миналото си, на настоящето, на другите, на света, на себе си. Да търсим човещината и в другите и да не забравяме, че преди всичко останало, на първо място сме хора.

 

Как минава един обикновен твой ден?

В съвсем обикновени неща: събуждам се много рано сутрин с бебето, следват типичните бебешки подготовки за деня, после подготвям момичетата за училище, изпращам ги, почиствам у дома, приготвям яденето за деня – обичам да готвя, макар че напоследък покрай излизането на “Нощ” позанемарих това свое занимание. Към десет-единайсет часа съм готова с тези задачи, после е първият сън на бебето за деня – тогава сядам да пиша или да върша нещо, свързано с книгите, същото правя и по време на втория му сън. През останалото време върша всичко в движение с него. Няколко пъти в седмицата имам помощ с бебето и тогава гледам да свърша повечето от работата си, включително и когато пиша – това са часовете, в които не ставам от компютъра. Обикновено в ранния следобед излизам, за да свърша, каквото имам да свърша навън – тогава си организирам и срещите, ако имам такива. Към пет и половина взимам момичетата след последните им занятия. И се прибираме към дома сума ти време в задръстването – обикновено го използваме, за да си поговорим. После настъпва семейната вечер – разказваме си деня, всеки оправя своите неща, върши своите задачи: къпане, преобличане, подготвяне за следващия ден, а аз ходя ли ходя по тях и изисквам ред и дисциплина. След като приспя бебето, сядаме да хапнем, после всеки върши нещо любимо до девет и половина, когато момичетата отиват по леглата, а на мен ми остава още около час за нещо любимо, преди да си легна – да почета, да попиша, да свърша нещо друго, което не съм успяла да свърша през деня. А после нощем ставам по няколко пъти с бебето и така до сутринта. Нещо такова. Общо взето дните минават бързо, натоварено – винаги за някъде бързам и се опитвам да свърша всички задачи за деня, не винаги успешно.

А когато съм в процес на писане, крада колкото време мога да пиша, обикновено по плюшен халат и във вид, напълно неподходящ за показване навън.

 

Робуваш ли на някакви писателски навици?

Преди време имах повече писателски навици – нещо като ритуали, които смятах, че трябва да изпълня, за да мога да се съсредоточа и да извикам вдъхновението, така да се каже. Но сега, особено с появата на третото ми дете, което в момента е на година, се научих да крада време, когато и както мога. И това бе един много ценен урок – че нямам нужда от никакви ритуали или навици, защото ако вдъхновението е налице, можеш по всяко време да седнеш и да пишеш. Има едно нещо, което при мен е абсолютно задължително, и то е слушането на музика, докато пиша – имам си любими мелодии, понякога добавям и нови – според вдъхновението. Обикновено е класическа музика, много ми помага веднага да се потопя в атмосферата на историята, която пиша. Също така пиша у дома, винаги само у дома – не мога да седна някъде сред хора. Писала съм и в хотелски стаи, ако съм била на път, или у дома в Барселона, където живее майка ми – просто трябва винаги да съм в домашна обстановка без чужди хора.

 

Разкажи за проекта си с Иван Русланов.

С Иван подготвяме нещо много вълнуващо, поне за нас е много вълнуващо. Подготвяме един проект – “Лицата на думите”. Това ще бъде youtube канал, където под формата на интервю – всъщност не съвсем интервю, тъй като няма да има водещ, но нека подробностите за това как ще се случва останат изненада – ще показваме хората, които по един или друг начин са отдали живота си на думите. Ще се фокусираме върху младите писатели, защото на мен ми направи впечатление, когато прохождах с “Дом”, че няма достатъчно платформи, където младите писатели да разкажат за себе си и да протегнат ръка към читателите. Но също така ще показваме и любими писатели, както и книжни блогъри, журналистите, които обикновено взимат интервюта от нас – писателите, – литературни критици, редактори – изобщо всеки, който по някакъв начин е посветил живота си на любовта към думите. Дори съм се зарекла да покажа няколко удивителни читатели. Искаме това да се случва в един непринуден и човешки разговор, който проследява пътя на госта ни от първата среща с вълшебството на думите – преломният момент, след който светът на книгите е станал неизменна част от неговия – до днес. Иска ни се да покажем човешкия облик на литературата – в крайна сметка и зад най-великите произведения стои човек. Надявам се да успеем.

 

А кой е следващият ти писателски проект?

Работя по трети ръкопис (все още не смея да го нарека книга, нека стигне до там), чието действие се развива в Лисабон – великолепен, любим град, пълен с толкова история и тъга. Ще споделя съвсем мъничко: историята е за стените, които сами поставяме пред себе си, а после дълги години, а понякога и цял живот, не успяваме да прескочим. Много се вълнувам покрай третия ръкопис – направо си се притеснявам. Надявам се да е достоен наследник на предните ми два романа.

 

Имаш ли си любими съвременни български автори?

Съвсем честно признавам, че като читател дълго пренебрегвах съвременната българска литература. След няколко разочарования, започнах все по-често да предпочитам чуждестранните автори за четене. Така че сега наваксвам, и с огромна радост установих, че днес имаме млади стойностни писатели, които все повече разширяват литературния ни хоризонт. Имам своите предпочитани имена, но тъй като имам още да наваксвам, не смея засега да назовавам любими съвременни български автори. Но пък съм решила да започна по-често да споделям в социалните мрежи какво чета и там ще споделя след време и любимите ми имена сред съвременните ни автори. Тъкмо се каня за прочета “Струни” от Радко Пенев – чувам прекрасни отзиви за нея.

 

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Съветът ми е да не спират да четат и да пишат, да не се страхуват да експериментират, докато намерят своя глас. Да не се страхуват от историята си и да й позволят поне веднъж да стигне своя край – дори да не е готова за издаване, усещането да прочетеш завършения си роман например е много по-различно, отколкото само фрагменти от него. Да се опитват да проявяват емпатия, за да могат да влязат в кожата на героите си и да дишат заедно с тях, за да могат те да се съживят. Да не се страхуват да подражават на любими автори, защото това също е полезен и ценен опит и може да доведе до намирането на собствения им глас – това, разбира се, се отнася до процеса на търсене, на опити.

А когато намерят гласа си, да бъдат максимално откровени в писането си – това се усеща от читателя – колко точно си напъвал и насилвал текста. Да пишат за себе си, а не с мисълта за читателя, който ще прочете историята им. Да се преборят с егото си – то е техен враг.

И най-вече, дори да напишат велико произведение, което ще пребори хода на времето – им пожелавам на първо място винаги да остават хора. Най-същественото в живота е самият живот, а не писането. Казвам го с цялата ми любов към това, с което се занимавам, и въпреки нея.