“Натегнато скърцане на херметичните врати, завинаги разделящи света на живите от света на мъртвите…”
Из романа “Метро 2034” на Дмитрий Глуховски, издателство Сиела. Превод – Васил Велчев.
“ „В случай на подаване на сигнал «Атом» се придвижете към най-близката станция, там станете и отворете вратите. Съдействайте на силите на гражданската отбрана и армията при евакуирането на пострадалите и херметизирането на станциите на метрополитена…“
Инструкциите за това какво трябва да правят машинистите в деня на Страшния съд бяха прости и ясни. И бяха изпълнени навсякъде, където това се бе оказало възможно. Повечето композиции, застинали при платформите на станциите, бяха потънали в летаргичен сън и постепенно бяха разграбени за резервни части от жителите на метрото, на които вместо обещаните няколко седмици им се беше наложило да останат в това убежище цяла вечност.
На някои места ги бяха запазили и заселили, но на Омир, който винаги бе виждал в мотрисите някаква одушевена същност, това му се струваше кощунство — все едно да направи чучело от трупа на любимата си котка. На местата, негодни за обитаване — като „Нахимовски проспект“, — композициите си стояха, оглозгани от времето и вандалите, но все още цели.
Омир изобщо не можеше да откъсне поглед от вагона, а в ушите му, като заглушаваше шумоленето и съскането, все по-гръмко звучащи откъм станцията, виеше призрачна сирена за тревога, предавайки никога нечутия до онзи ден сигнал: един дълъг и два кратки интервала — „Атом“!
… Протяжно скърцане на спирачките и объркано обръщение към вагоните: „Уважаеми пътници, по технически причини мотрисата не може да продължи нататък“… Нито мънкащият в микрофона машинист, нито самият Омир, неговият помощник, не могат все още да осъзнаят каква безизходност навяват тези стандартни за ситуацията думи.
Натегнато скърцане на херметичните врати, завинаги разделящи света на живите от света на мъртвите. По инструкция вратите трябва да се залостят не по-късно от шест минути след подаването на сигнала за тревога, независимо от това колко хора са останали от другата страна на живота. Същата инструкция препоръчва да се стреля по всеки, който възпрепятства затварянето.
Ще бъде ли способно сержантчето, охраняващо станцията от бездомните и пияните, да стреля в корема на мъжа, опитващ се да задържи огромната желязна грамада, за да успее да дотича съпругата му, счупила тока на обувката си? Дали застаналата до бариерата безцеремонна лелка с униформена шапка, която през целия си трийсетгодишен стаж в метрото е усъвършенствала само две изкуства — да не пуска хората и да надува свирката, — ще съумее да не пропусне задъхващ се старец с вехта лента ордени? Инструкцията отреждаше само шест минути за превръщането на хората в механизми. Или в чудовища.
… Писъци на жени и възмутени викове на мъже, панически детски ридания. Пистолетни изстрели и грохот от автоматични откоси. Звучащи от всеки високоговорител призиви да се запази спокойствие, прочетени от безстрастен металически глас; гласът е на запис, защото нито един човек, осъзнаващ какво се случва, не би могъл да се овладее и да каже такова нещо просто така… Равнодушно. „Не се поддавайте на паниката“… Плач, молби…
Отново стрелба.
И точно шест минути след тревогата, минута преди Армагедон — погребалното звънтене на спускащите се секции на херметични врати. Отчетливо щракане на ключалките. Тишина.
Като в гробница.
… Наложи се да заобикалят вагона покрай стената — машинистът бе натиснал спирачките прекалено късно. Може би се беше разсеял от случващото се в момента на перона… Качиха се горе по чугунена стълбичка и след миг вече стояха в невероятно просторна зала. Никакви колони, само полукръгъл свод с яйцевидни вдлъбнатини под осветителните тела. Огромен свод, обхващащ и платформата, и двете линии заедно със стоящите на тях мотриси. Невероятно изящество на конструкцията — простичка, лека, лаконична… Стига да не гледаш надолу, в краката си, или пред себе си.
И да не виждаш онова, в което се е превърнала станцията сега. Това гротескно гробище, където не може да се постигне покой, тези зловещи редици от оглозгани скелети, гниещи трупове и късове от нечии туловища. Отвратителните създания алчно мъкнеха тук всичко, което успяваха да докопат в пределите на обширните си владения — повече, отколкото можеха да изядат наведнъж. Трупаха запаси. Тези запаси гниеха и се разлагаха, но въпреки това съществата продължаваха да ги влачат, без да спират.
Купищата мъртво месо противоестествено шаваха, сякаш дишаха, и отвсякъде наоколо се разнасяше противен стържещ звук. Лъчът улови една от странните фигури: дълги възлести крайници, сбръчкана, увиснала, покрита с гънки сива кожа, лишена от окосмяване… Мътните очи са опулени, огромните ушни раковини се движат, живеят свой живот…”
Из романа “Метро 2034” на Дмитрий Глуховски, издателство Сиела. Превод – Васил Велчев.
Още откъси от романа:
“— Само да не си посмял да лъжеш — предупреди го тя, улавяйки блуждаещия му поглед.
2034 година.
Целият свят е в руини. Човечеството е почти изцяло изтребено. Радиацията прави полуразрушените градове непригодни за живот. А извън техните предели, според слуховете, започват безкрайни изпепелени пустини и дебри от мутирали гори. Ала никой не знае със сигурност какво има там.
Цивилизацията угасва. Спомените за някогашното величие на човека обрастват с небивалици и се превръщат в легенди. От деня, в който последният самолет се е откъснал от земната повърхност, са изминали повече от двайсет години. Изядените от ръжда железопътни линии не водят доникъде. Строежите на века, така и незавършени докрай, са се превърнали в развалини. Радиоефирът е пуст и свързочниците чуват само унило виене, когато за милионен път се настроят на честотите, по които някога са предавали Ню Йорк, Париж, Токио и Буенос Айрес.
Минали са само двайсет години от момента, в който това се случи. Но човекът вече не е господар на Земята. Създанията, родени от радиацията, са приспособени към новия свят значително по-добре от хората. Епохата на човека наближава края си.
С „Метро 2033” и неговите продължения „Метро 2034” и „Метро 2035”, както и с мащабния опус „Бъдеще”, Дмитрий Глуховски утвърди култовия си статус на един от най-добрите световни фантастични автори.
