Христо Карастоянов: Хора, четете умни книги днес, за да не ви се налага да четете утре забранени!

Не познавах Христо преди романът му “Една и съща нощ” да съживи един от най-разпознаваемите образи на поети от страниците на учебниците по литература и кориците на някогашни сборници със заглавието “Избрани творби”. Невероятен срам ме хваща в подобни мигове – да не си чувал името на автор с библиография с такъв мащаб. Но слава Богу, подобни чувства при такова качество на текст не ме разпъват дълго – и закъснели срещи са по-предпочитан вариант в сравнение с пълното неведение до края на читателския опит. Ще ми е драго, ако с този разговор ви привлека вниманието за първи път към него. Ще бъде абсолютно удоволствие – това ви гарантирам – да прочетете интервюто, дори и вече да познавате писателя Карастоянов, защото Христо е уникален разказвач, а на раздумка просто няма равен.

Мрачен роман с предизвестен финал е “Една и съща нощ”. Мрачен за мен навярно и защото, докато го четях, прекалено често разсъждавах колко от миналото ни все още диша днес. Историята касае последните години от живота на Гео Милев и стартирането на един твърде смел за времето си проект – издаването на изключително модерното и качествено като изпълнение и съдържание литературно списание “Пламък” с финансовата подкрепа на близкия му приятел, съмишленик и творчески съдружник, анархиста Георги Шейтанов. Представете си – във времена на цензура, убийства, предателства, борба за власт! Четивото предоставя ерудиран текст, пресъздаване на автентична обстановка, достоверен диалог, цялостно изграждане на всеки образ, невероятна гледна точка, както и възможността да се надникне през рамото на великия поет, докато той твори или прекарва време с децата и жена си, или организира работата по списанието – всичко това с една и съща и огромна страст. Непременно искам да изкажа положителната си оценка за майсторското използване на контраста като писателски похват – на фона на балансирания си съдружник, поетът е често невъздържан, избухлив, отдаден до крайност на литературата; заредената с черни предчувствия  Мила Гео Милева нито за миг не спира да подкрепя своя мъж; и онзи Никола Гешев, който се появява – хем неочаквано, хем винаги навреме – за да плете интриги като изрядния антагонист в първокласно четиво. Най-хубавото е, че романът вече резонира с продължение – “Животът няма втора половина” излезе през декември 2018 г. и по качества не отстъпва на първата част. Там е драмата на Милю Касабов – безрезултатните му опити да открие своя син и след година да приеме, че се е провалил в начинанието. Там е Мила – която не губи енергия и вяра до последно, грижейки се за невръстните си две деца. И пак Гешев, този Гешев…

“Жестоко е това, Господи! Много е жестоко!”

Романите “Една и съща нощ” и “Животът няма втора половина” наливат смислен материал в онази художествено-историческа бездна, която прекалено дълго зее полупразна на литературния пазар у нас – художествени произведения за исторически личности, за които трябва не само да се чете, но и да продължава да се пише. След прочита на “Една и съща нощ” онези всеизвестни фотографии на Гео Милев с тежкия бретон над дясното око за много от читателите вече няма да са същите – образът на поета, изправен пред Мила и Шейтанов, рецитиращ с ръце в джобовете, отмерващ с тяло ритъма на грохотните думи на “Септемврий”, ще бъде като на човек, когото лично са познавали…

Христо Карастоянов е роден през 1950 година в Тополовград. Завършил е Пловдивския университет, специалност “Български език и литература”. Автор е на над 30 самостоятелни книги – белетристика, публицистика и поезия. Носител е на ред литературни награди, сред които наградата на Корпорация “Развитие” за непубликуван български роман за “Смъртта е за предпочитане” (2003), две награди “Хеликон” за белетристична книга на годината за романите “Името” (изд. “Жанет 45”, 2012), и “Една и съща нощ” (изд. “Жанет 45”, 2014), както и наградите “Дъбът на Пенчо” и “Елиас Канети” отново за романа “Една и съща нощ”, по мотиви на който в Народния театър “Иван Вазов” е създаден спектакълът “Гео” с режисурата на Иван Добчев.

С Христо разговаряме за вдъхновението и “превъртането” да напише “Една и съща нощ”, за притеснението от реакциите на публиката и за изненадата му, когато книгата започва да намира своя собствен път, за проучванията и отговорността в изграждането на пълнокръвен образ и Герой, за достоверността. От интервюто както винаги можех да извадя много фрази, които да използвам за заглавие – нещо като писателски съвет към начинаещите автори, директен или прозиращ изпод разказ за писателски неволи – както ще видите, разговорът с Христо се получи изключително приятен и полезен. Този път обаче исках да използвам думи, носещи заряд не само за творците, а и адресирани първично към читателите. Това е изречение, родено извън редовете на “Една и съща нощ”, използвано от автора при многобройните му срещи с млади хора и което те сякаш не посрещат с разбиране. “Хора, четете умни книги днес, за да не ви се налага да четете утре забранени!” Само се замислете колко от студентите и учениците могат да вникнат в тези думи, колко от тях са в състояние да си представят “забранена книга ” днес? В предварителния разговор с Христо изговорихме това. Той вече не употребява тази фраза, но я е “подарил” на един истински герой и фразата му заживява свой живот. Всъщност има ли по-голямо признание за един автор от това?

 

Христо Карастоянов: Когато си се захванал с работа, в която всичко ти е позволено, трябва да бъдеш особено предпазлив и да не прекаляваш с пустата му достоверност…

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: личен архив

 

Няколко години след “Една и съща нощ” излиза и продължението на романа – “Животът няма втора половина”. Знаеше ли още в началото, че това е една прекалено голяма по сила и обем история, за да я затвориш в една книга? Или някъде в процеса на работа взе решение да я разделиш на части?

Майтапиш ли се?… Нищо не знаех в началото, нищо! Обаче в един славен момент разбрах, че никога няма да я завърша тая работа – имам предвид “Една и съща нощ” – и че тя очевидно ще продължава поне докато не ни удари поредният астероид отгоре. И просто й ударих точката. Оставих я недовършена, искам да кажа. Пратих нагло ръкописа на Божана Апостолова и дори си отдъхнах, че съм се отървал почти невредим. Треперих известно време да не би някой да забележи това, но…

Да забележи, че е незавършена?… За мен историята си стоеше в цялост. Нещо друго ме изуми в последствие – това как втората част от историята по нищо не отстъпва на първата! Ами ако първият роман по някаква причина не бе получил тази висока оценка, какво щеше да се случи с втората част, мислил ли си по въпроса? Щеше ли да потъне в чекмеджето с “дневници” и ръкописи?

Чакай да ти кажа как стана!… Когато Божана Апостолова ми се обади, че се налагало да пуща втори тираж (викат му допечатка), аз я помолих вместо това да направим едно второ – преработено – издание. Първо, защото в текста имаше една-две идиотски грешки (мои грешки), и второ, защото имах вече десетина страници, в които се разправяше какво се е случило след смъртта на двамата главни герои, та да ги турим в нещо като послепис. Тя обаче ми отказа с много убедителни аргументи. Пусна допечатката, а много скоро след това – още една… Между другото – ама само между нас да си остане! – ония десетина страници за предполагаемия послеслов вече ги имах и когато Изидора Анжел започна да превежда “Една и съща нощ” за Оупън Летър Бук, й ги пратих. Тъй че сега в американското издание ги има. Тия десетина страници обаче постепенно станаха “Животът няма втора половина”. Та така.

Но как въобще се вдъхнови за романа “Една и съща нощ”? Помниш ли коя беше първата картина/сцена, която изникна в съзнанието ти и роди идеята за роман за този отрязък от живота на Гео Милев? За Георги Шейтанов, за Милю Касабов…

Помня, помня… Помня, че за никакво вдъхновение не става дума. Виж сега, години и години съм се ровил в живота и съдбата на тия двамата – Гео Милев и Георги Шейтанов. И нито за секунда не ми е минавало през ума, че от това ровене може да произлезе нещо…, хм…, художествен текст, искам да кажа. И най-неочаквано си зададох въпроса: “Абе Гео Милев тая рана боляла ли го е!…” Гледаш го на портретите такъв един спокоен, горд като мрачен лебед, все едно всичко му е наред, ама огромен къс от черепа му го няма, (той там дори и пластина някаква не е имал, та според спомените на съвременниците му под кожата дори прозирали капилярите как пулсират), окото му порцеланово… Понеже нищо не разбирам от тия работи, попитах една позната, която е очен хирург. И тя ми каза, че не просто го е боляло! Били са ужасни болки, ти казвам. И си помислих, че този човек е преодолявал тия адски болки в името на нещо, за които е бил убеден, че е дошъл на тоя свят… И край! Иконата падна от стена, появи се някакъв жив човек, после до него застана и Георги Шейтанов… И превъртях. Нали знаеш, че заниманието с това уж математическо организиране на словото, дето му викат “писане”, си е чиста форма на шизофрения, хайде нека да е в безобидна форма. Така че не става дума за вдъхновение… Става дума за чисто превъртане.

С този роман си носител на няколко награди – “Дъбът на Пенчо”, “Хеликон”, “Елиас Канети” – и си бил сред номинираните за още няколко не по-малко сериозни отличия…

Извини ме, че ще те прекъсна, но номинацията е нещо, което също смятам за много важно. Друг път ще ти кажа защо съм убеден, че е така. А номинацията за наградата за Роман на годината на Фонда “13 века България” хич не е по-малко сериозно нещо… Та какво питаше?

Имаше ли усещането, че от проекта ще излезе нещо толкова силно, докато работеше по него?

Ама моля ти се, какво говориш? Нали си признах преди малко, че треперих маса време след излизането! Очаквах досàден провал и не се притеснявах за себе си, ами за самата книга, по-точно за историята за другаруването на Гео Милев и Георги Шейтанов и техните съдби на бунтовници. За това се притеснявах. Щеше да е срамота от моя страна – нали разбираш?

Тоест, притеснявал си се аудиторията да не сметне, че си окепазил икона в родната литература? Или да реши, че Христо е можел да се справи по-добре с такъв роман?

Нещо такова…

Според теб каква е идеалната аудитория за “Една и съща нощ” и “Животът няма втора половина”? Предполагам, и сам осъзнаваш, че не са произведения за масовия читател. Има ли конкретна целева група, към която си ги адресирал?

Е, ти пък! Целева група… – целокупният български народ, естествено! Направо си представях как разбивам класациите по продажби и как печатницата на “Жанет 45” спира да печата всичко друго… Виж, не знам някой у нас да си прави труда да очертава каквато и да било читателска аудитория. И нямам предвид авторът да го прави това, не, говоря ти за издателите. Не казвам това хубаво ли е или не. Преди `89-та, когато и издателствата, и разпространението бяха държавни, в издателските каталози, а понякога и върху четвъртата корица на книгата (сега му викате блърб) често се отбелязваше, че, така и така, “тази книга е предназначена за широк кръг читатели”. Това също не значи нищо, но го имаше. Сега не съм го забелязал…

…И все пак – има нещо като таргетиране – издателствата планират къде е добре да се шуми за дадена книга, за да се достигнат точно читателите, които ще я оценят…

Не всички, не всички! Знам едно издателство, на което въобще не му дреме за книгите, които издава, ама няма да ти кажа кое издателство имам предвид…

Виж, аз по-скоро мога да ти кажа какво се получи след излизането на “Една и съща нощ”. Честен кръст – никога преди това не ми се е случвало. И без друго винаги съм си мислел, че веднъж публикувана, книгата си заживява някакъв свой живот, при това напълно реален. Така стана и с “Една и съща нощ”. Този роман правеше каквото си поиска. И никак не преувеличавам, не е метафора това, дето ти казвам. Само като пример: буквално седмица след като излезе, ми се обади Иван Добчев да ме пита дали съм съгласен да прави спектакъл по романа. С Иван Добчев не се бяхме чували и виждали най-малко от трийсет години, така че не беше въпрос на приятелска закачка. Книгата го беше намерила, не аз! Да не ти казвам, че тя ме отведе на места, на които не бях стъпвал – просто я следвах. Да не ти казвам и това, че за никой мой текст не са се появявали толкова отзиви, рецензии, ревюта. (Направо си виках през цялото време: “Е хубаво де, ама защо чак сега?!…”)

Виж, повечето автори не могат да се похвалят с това за целия си творчески опит…

Е, не знам сега… Както и да е. Така или иначе бързо се отказах да отброявам срещите. И от тези срещи най-най ми беше радостно, когато срещу мен бяха ученици и студенти. Имах чувството, че им помагам да си отговорят на въпроси, които вече са били готови да си зададат, ако ме разбираш…

Единственото обяснение, което си правя за себе си, е, че „Една и съща нощ” по някакви причини улучи някакъв много специален момент. Да го кажем – момент на повишен интерес към миналото и хората от това минало. И този интерес беше особено изострен у младите.

Сигурна съм, че си направил страшно много проучвания по темата. Как доби представа за епохата? Как се пише за период, който е отдавна отминал?

Е, стандартните проучвания… Препрочетох всичко, което и преди това бях чел (ама сега вече много по-внимателно), плюс работи, които преди ги нямаше. И така нататък… Но ще ти кажа, че интернетът е много полезно и много проклето нещо! Примерно казано решавам, че днес – ти майка, ти баща – няма да стана, докато не изпраскам няколко брилянтни страници! И както съм се заклел, че ще го направя, така съм си рекъл, че я да видя сега какви са били трамваите през `24-та година! Червени или зелени! И отиде тя! Знаеш каква шибана краста е сърфирането… От цвета на трамваите, та чак до това дали е валял дъжд в този и този ден или е греело слънце… Та накрая от всичките предвидени страници произлизаше едно изречение, понякога и толкова нямаше. То може да е било и за добро. Например Ангел Игов написа в “Култура”: „… поетът и анархистът шестват из улиците на София, така живо и сетивно въплътени от ямболския писател, както малцина столични автори са успявали…” Изглежда ми важно това.

Срещна ли затруднения във връзка с достъпа до информация, на какви източници се довери? Лесно ли съдействат експертите на писатели?

Ами аз май вече си го казах… Само ще допълня, че през цялото време си пишехме с Георги Янев. Той по това време все още беше директор на къщата-музей на Гео Милев, но и по принцип е според мен най-задълбоченият познавач на семейство Касабови. Беше и много близък с Леда Милева и от нея знаеше неща, които не ги пише в книгите, дреболии, но много важни дреболии – все пак пишех роман, а не литературно изследване. Тъй че в края на краищата Георги стана герой в романа – имейлите, дето ги има вътре, са напълно автентични, нищо не съм пипал. А наскоро той описа някаква случка, която не си спомням. Уж съм му се обадил – ама точно когато бил излязъл от една много сериозна операция. И съм го бил попитал какви били на цвят очите на Мила Гео Милева. Той, разбира се, веднага звъннал на Леда Милева и й казал, че питам за очите на майка й. Леда му отговорила, че били черни. Той ми бил препредал отговора, и какво? Прочел накрая в книгата, че съм бил написал, че очите на Мила Гео Милева били “дълбоки”… Шегичка.

Предполагам, че в такива романи проучването надхвърля многократно като време самото писане. Имаше ли момент, в който си каза, че си проучил достатъчно факти и вече можеш да започнеш да пишеш? Или нужда от допълнителна информация имаше до края на работата по книгата?

Да. Ако вземем предвид от кога по принцип съм се ровил в живота и делото на Гео Милев, а и около Шейтанов, става наистина дълга и широка. Плюс повторното връщане, за което вече стана дума… Но има и още нещо. За добро или лошо днес интернет предлага обеми от информация, които едно време бяха недостижими. Така че – да, до края продължавах да ровя. И, разбира се, след като книгата беше вече в печатницата, продължаваха да изскачат неща, за които се тюхках, че съм ги пропуснал…

Резултатът изглежда като старателно планиран (по отношение на структура, сюжетна линия, развитие на герои) творчески процес. Планираш ли в действителност? Преди да започнеш да пишеш или по някое друго време в процеса на работа?

Тц, нищо не планирам. Знам какво искам да кажа, но не планирам как ще стане. Например фòрмата на дневник се получи напълно случайно. И ми свърши добра работа, но това е дълга история.

А имаше ли идеи за романите, които на даден етап отпаднаха по някаква причина? И за които сега малко или много съжаляваш, че не са останали.

Да, имаше такова нещо. Имах една много готина история с Митю Ганев, която първо беше зачеркната от “Една и съща нощ”, а после и от “Животът няма втора половена”. Ама беше много хубава – имам предвид самата история: бях я открил в една книга на белогвардеец – не е превеждана у нас. Както и да е, стават такива работи.

А пропусна ли нарочно интересни факти, за да не пресолиш историята, за да увеличиш литературната стойност на историята?

Е, историята с Митю Ганев е точно такъв случай.

Е, в името на по-добрата книга е отпаднала поне! Я ми кажи откъде доби представа за темперамента на Гео Милев? Рисуваш го като доста колоритен, краен човек, с доста… цветист език. Колко източника потвърдиха автентичността на образа точно такъв?

Това е страхотен въпрос, благодаря! Значи, колкото повече препрочитах спомените на съвременниците му, а и писмата му, (които Милю Касабов стриктно е пазел), толкова повече оживяваше Гео Милев като човек. Има нещо, което държа да ти кажа. Преди да бъде мобилизиран, това е бил един поразително деликатен човек. Например, когато умира Пенчо Славейков, той се затваря в стаята си и три дни и три нощи не излиза от там. Само лежал, прегърнал томчетата на идола си, и плачел… А се връща от фронта някакъв съвършено друг човек! Грубиян, егоист, готов на скандали… И непрекъснато псувал! (Това последното му го спестих – не ми трябваше.) Апропо, бил е всичко друго, само не и дисциплиниран войник-школник: военната му книжка е пълна само с наказания. Гащник! Никак не е случайно това, че той може би е единственият възпитаник на Школата за запасни офицери в Княжево, който не е бил произведен в офицерски чин! Така си е останал подпоручик, а не поручик.

Вероятно тук му е мястото да ти кажа и още нещо. Не знам как е с другите автори, но при мен нещата стават, когато неочаквано прещракат. И тогава не героят почва да говори, да псува и да пуши като мен – това е лесната част. Номерът става, когато аз почна да говоря, да псувам и да пуша като героя… Повече не казвам!…

И за пресъздаването на вътрешните борби на героите искам да те питам. Лесно ли вземаше решение за тези откъси – имаш страхотни гледни точки, касаещи Милю Касабов, Никола Гешев например? Авторова интерпретация по писма и документи или чиста художествена измислица се използва в такива случаи?

Фифти-фифти! – според както казват новите ни големи братя американците.

А мислиш ли, че си останал безпристрастен като разказвач?

Че то възможно ли е?

Ами, пишеш исторически роман. Вярно, избрал си гледна точка, ама хората ще четат и… ще вярват, че нещата са били така. Питам се възможно ли е да се постигне максимална историческа точност, докато авторът се опитва да разкаже една история и по най-атрактивния начин?

Ето това е комай най-важният въпрос, скъпа моя! Естествено, че става въпрос за мярка, за баланс, но в тоя живот имам лично за себе си едно правило ли, принцип ли, мерило ли, не знам какво точно е то. Ето, подарявам ти го и на тебе: „Може да не е верно, но задължително трябва да е достоверно!” Обаче да ти кажа, много е рисковано!…

Голяма отговорност е това…

Много голяма! Миг невнимание и белята станала. И те уверявам, че това не е метафора някаква. Мога и с пример. Отдавна съм си сглобил една фраза, дето непрекъснато я повтарям. “Хора, четете умни книги днес, за да не ви се налага да четете утре забранени.” И самият аз не разбрах кога и как стана така, че я сложих в устата на Гео Милев. И после това нещо се цитираше в повечето от рецензиите – вероятно защото съм го направил на точното място в книгата, тоест когато литературният герой е бил в същото настроение, в което съм бил и аз, когато ми е хрумнало това. Христо Блажев, който даже озаглави рецензията си в “Книголандия” с това изречение, сложи специална бележка под линия за тая работа: “Тази красива и тревожна мисъл си е на Христо Карастоянов, но той я “вменява” на Гео Милев. Нищо чудно след десетилетие да бъде поредният приписван погрешно цитат.”

Като нищо!

Впрочем то се и случи! В един таблоид публикуваха цяла страница за Гео Милев – беше по повод някаква годишнина от рождението му – и там в отделно каре бяха преписали историята със седемдесетте мекици, които Гео Милев изял, докато бил в ШЗО в Княжево. Без позоваване, без кавички – наистина като реален факт от биографията на поета. (Тая история я има спомената на едно-единствено място в спомените на съвременниците, хареса ми, но така я украсих, че… А те във вестника я публикували като истина…)

Така че разбрах нещо важно за занаята: когато си се захванал с работа, в която всичко ти е позволено, трябва да бъдеш особено предпазлив и да не прекаляваш с пустата му достоверност.

Лесно е да се съблазниш да го направиш. А не бива.

Ох, много ме размѝсли с това сега! Всеки автор копнее да успее в създаването на герой с отличително поведение и глас, образ с плътност; читателите пък жадуват да “познават” в детайли исторически лица и чрез художествената литература им се получава най-добре; в същото време точно така се и иконизират историческите личности – може би това е отговорът на въпроса ти защо е този интерес на младите към миналото ни, жадуваме за лидери, за жалост ги откриваме в литературата… Както и да е.

Знаеш ли, многократно си задавах въпроса защо си избрал преизказното наклонение, защо не изявителното – със сегашно или класическото минало време. Чий свидетелски разказ пресъздаваш като разказвач в тези книги?

Въпросното преизказно наклонение си ми е стар навик. И в тия две книги не е преднамерено. Но ми се струва, че тук е най на място. Пък може и да бъркам де…

А, на място си е. Просто е нестандартно и си питам… Ето ти още един такъв въпрос: Както и да го увъртам, трябва да си призная, че на мен – като обикновен читател – в началото тези съвременни дати, маркиращи разгръщането на сюжета, ми действаха много объркващо. По едно време се замислих, че ако те се махнат, ако отпаднат и писателските коментарни бележки върху съдържанието, романът си става съвсем стандартен исторически роман – има си история, изграждане на герои, естествен диалог, проучвания и художествена измислица са вплетени по неразличим начин. Надявам се, че ще ме извиниш за въпроса, но съм сигурна, че много твои читатели биха искали да ти го зададат – с какво според теб книгите щяха да станат по-лоши, ако си бяха останали просто исторически романи?

А, не, защо пък веднага “по-лоши”?! Вече стана дума, че то се получи напълно случайно. Просто си маркирах някакви реални дати, когато съм драснал нещо, просто за ориентиране…, а после ми се стори интересно… Нали няма да отречеш, че и тук – както във всеки нормален занаят – си има хватки? И тази хватка, според мен, (а и според доста от рецензиите), се оказа удачна. Защото някак си изцъкли всичките му там аналогии със съвремието ни и така нататък. Аз все още си мисля, че и “Една и съща нощ”, и “Животът няма втора половина” не са исторически романи. То затова и езикът в тях не е архаичен, дори не и осъвременен, а направо съвременен. Сигурен съм, че ме разбираш.

Наложи ли се да обясняваш на редактора си идеята за датите и дневника?

Никак дори.

И като заговорихме за редактори и толерантност, струва ли ти се, че те редактират все по-малко с всяка следваща книга; че ставаш по-добър и се учиш от предходни редакции? Има ли какво да научи писател с твоя опит от процеса на редакция на книгите си?

Въпросът ти е зареден с безкрайно дълъг отговор. Затова ще ти отговоря ей така: не мога въобще да си представя, че ще си позволя да пусна книга, която не е минала през редактор! А и без вътрешен рецензент преди това. Редакторът е безценен, нищо че напоследък тази институция упорито отива към затриване.

Предполагам, че такива сериозни романи се пишат много дълго. Но и всяко саморедактиране със сигурност също отнема немалко време. Колко време ти отне писането и редактирането на двете части?

Не, не… Виж, датите в двете книги са почти точни. Или най-малкото достоверни. “Нощта” е захваната в предпоследния ден на декември 2012, а е приключена в началото на февруари 2014. Значи година и един месец работа. “Животът” почва през ноември 2014 и му е ударена точката през февруари 2018. Малко по-дълго се получава, но това е, защото по едно време го бях зарязал. Но тази бързина не е поради обикновен бързопис, а защото явно много ми се е натрупало преди това…

За човек с толкова опит в писането и издаването като теб, наблюдаваш ли намаляване на времето за редактиране на всеки следващ роман?

Не.

Говорят ли читатели с теб за въздействието, което тези два романа оказват върху тях? Доволен ли си от обратната връзка?

Да, много е вълнуващо. Най-странното нещо, което ми се случи, беше, когато едни ученици от елитна русенска гимназия ме ошашавиха с това, че бяха дошли на срещата с мен, заредени с написани мнения за “Една и съща нощ”, със стихотворения, инспирирани от романа, дори с рисунки. С ей такава дебела папка си тръгнах от там. Те после дори направиха филм за тази среща – великолепен филм, има го в ютуб, можеш да го видиш там. Заглавието е: “Една и съща нощ” от Христо Карастоянов, филмът”.

Не е ли това мечтата на всеки автор – да вълнува и вдъхновява хората с книгите си!… Я ми кажи, според теб може ли човек да живее от писане в България?

Не, разбира се! Причините са очевидни – пазар-мазар, цени-мени, бла-бла-бла… – и хайде да не подценяваме публиката на bgstoryteller. Знам, че има хора, на които това им се удава да живеят от писателски труд, но те са точно тези изключения, които по дефиниция потвърждават правилото. Впрочем, преди 1989 година можеше, но това е съвсем друга история. Само ще ти кажа, че за първата ми книга (“Пропукан асфалт” през 1981 година) получих хонорар, колкото две и половина годишни мои (тогавашни) заплати. Но това наистина е друга история.

Как минава един стандартен твой ден и кога намираш време за писане? Имаш ли си творческа рутина? Поставяш ли си някакви цели – брой написани страници/глави/сцени на ден?

Ей тия въпроси най ги мразя! И не за друго, ами защото знам, че има хора, които могат да отговорят стройно и убедено… Имат си установен ред и го спазват. Аз това го нямам и откровено им завиждам.

…И все пак.

Както дойде! В едни други години ми се е случвало да бачкам по шестнайсет часа без прекъсване, хем на пишеща машина, а не на компютъра, и ясно си спомням как след това залитах като ходя. Сега същите тия шестнайсет часа мога да ги проблея. Не е хубаво така, ама това е положението.

Колко по-рано знаеш коя ще е историята на следващия ти роман?

За това, което човъркам в момента, знам от петнайсетина години! Сериозно ти казвам. Даже съм си забол на стена един лист с финалните редове.

Показваш ли на някого ръкописа, преди да го дадеш в издателство?

Едно време го правех – вече не.

Е, как! Обратна връзка, това-онова… Казват, че писателите обикновено пишат с идеята да се харесат на определен човек. Ти имаш ли си някой близък човек, приятел, колега-писател, критик, който се опитваш да впечатлиш?

Не знам кой го казва това.

Кажи над какво работиш в момента.

Над нещо, което със сигурност няма да види бял свят.

А остава ли ти време за четене? Какви книги четеш?

Слава богу, да, остава ми време за четене. Какви книги… Ами нищо целенасочено. Честно казано, понеже Божана Апостолова често ми изпраща ръкописи за рецензиране, ми се налага да чета такива неща, ама такива неща, че след това бързам да си оплакна очите и мозъка я с Маркес, я със Селинджър, я с Булгаков. Преди месец-два си открих Лоран Бине. Изчетох два от романите му – “Седмата функция на езика” и “Мозъкът на Химлер се казва Хайдрих” – и, разбира се, изпаднах в тежка завист. Жестоки работи, ти казвам, жестоки! Особено втората книга. Фактически това също е “дневник на роман”, дори с още по-дребни подробности… Само че Бине е на възрастта на сина ми. Майката си трака! Хич не е случайно, че има “Гонкур” за дебютен роман тоя млад човек.

Кои съвременни БГ автори ти харесват?

Е, имам си млади автори, които харесвам. Ама няма да ти ги кажа, защото нещо не ми харесва атмосферата в днешния литературен живот.

Кое свое качество цениш най-много като писател?

À, туй то! Кое качество най ценя не знам, но кое бих искал да променя (но вече няма за кога!) знам: нетърпението!

Кой е най-лошият писателски съвет, който някога си получавал?

Лоши съвети не съм получавал, честно. То всъщност май лоши съвети не се и дават. Затова пък, докато мърдам, ще си спомням какво писмо получих от Йордан Радичков, когато излезе “Пропукан асфалт”. Ще ти изпратя по мейла края му, защото самото писмо е дълго. Но освен това искам да ти призная нещо. Не мога да се начудя на късмета си, че толкова много хора са ми ударили по едно дружеско рамо в началото.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Съвети не се чувствам в правото си да давам. Пък и ти сигурна ли си, че някой днес се вслушва в съветите? Бих си позволил само да им кажа следното: Пичове, няма никаква разумна причина да се пишат книги. Освен една: че книги трябва да се пишат. И ако все пак трябва и някакъв съвет, то той вероятно ще е нещо такава: четете се помежду си – то помага!