“– Искам да съм ти дете – съгласих се веднага аз…”

Из романа “Зелените очи на вятъра” на Здравка Евтимова, издателство Жанет 45.

“Макар че е тлъста, майката на Шушомир пее много хубаво. Като ме види на улицата с метлата и шишето под мишница, все ми дава по нещичко – круша, дюля, вчера, например, мушна в джобчето ми морена. Нито дума не рече, затова си помислих: дали не слага отрова да ме умори, после ще ми вземе органите и ще ги продаде. Не знам какво е орган, сигурно е нещо златно, а аз откъде накъде ще имам злато? Но тя не мисли за тази работа. Миех всичко, което ми дадеше майката на Шушомир, дори морената измих – но пак беше много вкусна.

– Какво сте направили вие, бе? – изуми се майката на Шушомир. – Луди деца.

В Радомир има един луд човек, Пачо ненормалния, и аз веднага се усъмних дали не съм станала ненормална като Пачо. Майката на Шушомир, Вяра – баща ми я нарича „пепелянката“ – извади нещо в шише, което смърдеше така, щото по-добре ръката да ми беше отрязала, но тя не я отразя. Намаза, там дето ни се бяха залепили ръцете със Шушомир – и те се разлепиха.

– Мерси, моля, лельо Вяра – казах аз. Като гледам филми, виждам, че навсякъде казват „мерси“ и „моля“. Не изчаках нещо да каже, грабнах нейната метла и започнах да мета пода. Преди да ѝ дам вода, тя рече:

– Няма нужда да чистиш, я по-добре седни – и сипа на мен, и на Шушомир по една много голяма и много дълбока чиния супа. Аз изядох три дълбоки чинии супа и Вяра отбеляза: – Ти си умряла от глад, бе дете – но въобще не беше така.

– Тя е умряла от глад, защото у тях никой не готви – обясни Шушомир. – Виж я колко е слаба.

– Аз готвя – възразих, защото готвех – печах картофи на жар, чушки на жар и нали през есента бях събрала един чувал орехи, сядах до някой камък и чук-тряс, чук-прас – ядях орехи, докато се подуех като балон. Освен това изгълтвах киселец цял сноп, нагъвах лапад и хляб, а като узрееха черешите – просто по цял ден не спирах да дъвча.

– На ти – каза майката на Шушомир и ми сложи в една найлонова торба сирене, парче сушено месо и половин хляб. Аз веднага скочих отново да мета, защото още мама преди да умре в оная камионетка Опел, ми беше разяснила – „Няма безплатен обяд, Ано. Ако ядеш без пари, накрая ще ти прережат гърлото.“ Но една найлонова торба с храна не е безплатен обяд, реших щастливо аз.

– Мерси, моля, лельо Вяра – казах и много ми се искаше да я целуна, но може би смърдях на лошо от лепилото или миришех на прах и мръсни дрехи, затова само се поклоних както по филмите.

Добре, но у нас ме докопа грамадната жена на баща ми.

– Слушай какво – каза тя. Гласът й е голям оттук до баира с пресъхналия кладенец. Замръзнах на място. Гласът на баща ми също е грамаден, сигурно затова двамата не си говорят, а са го ударили като във филмите в телевизора – ни бряг, ни край има тая тяхна тъпа любов. За да я умилостивя, веднага грабнах метлата и забързах да мета пред краката й – огромни крака! И десет стъпала да имах, всичките спокойно се наместват в една нейна обувка и ще остане свободно място за едно магаре.

Докато мета и аз не знам как съм успяла да натикам торбичката с храната на Шушомировата майка под ризката си. Грамадната нищо не ми казва, вдига ме с една ръка – много е силна – тръска ме и торбичката пада на пода.

– Гладна ли си? – попита, преди да ме пребие.

– Не съм – казвам истината, но се моля да не метне торбата обратно в Шушомировия двор. – Не изхвърляй торбата, моля ти се.

– Седни – седнах.

Не смея да мръдна. Тя ми сипа една огромна чиния с някаква манджа – хем зелена, хем червена, хем кафява – и заповяда:

– Яж.

Страх ме беше да не ям. Както ядях, сълзи взеха да се леят от очите ми.

– Гадно ли ти е? – пита ме великанката.

– Гадно ми е – казах с два картофа, полепнали като онова лепило за гърлото ми.

– За майка ти ли плачеш? Какво я притискаш тази ваза – ще си строшиш ребрата.

Гледах да ги глътна тия картофи, и за да не усещам колко са гнусни, замислих се за кучето Гашо. Ако беше тука, щеше да се налапа като шампион.

– Аз нямам деца – подхвърли голямата. – Няма и да имам. Ако искаш ти да си ми дете. На ти един шоколад.

Наистина ми даде – грама-а-а-ден шоколад.

– Искам да съм ти дете – съгласих се веднага аз.

– Хубаво – тя ме огледа. – Видя ли те да просиш, ще ти откъсна главата.

– Добре.

– Видя ли те да пушиш, ще ти откъсна главата.

– Добре.

– Чуя ли те да лъжеш, ще ти откъсна главата.

– Добре.

– Видя ли те мръсна, ще ти откъсна главата – преди да кажа „добре“, тя се изправи и къщата се разклати.

Излезе от стаята и аз използвах веднага момента да нахапя шоколада. Беше хубав като космоса. Гледах космоса по телевизията, казаха, че нямал край – толкова сладък беше шоколадът – без край. Тя донесе някаква рокличка, на цветя, и щом я видях, замръзнах от страх – с нея щях да се набивам в очите не само на кучетата и змиите, но и на хората.

– Много е хубава – казах и то си бе истина от всички страни. – Не е за мене, ще я изцапам веднага и ти ще ми откъснеш главата.

Тя нищо не отвърна, тръсна ме два пъти, смъкна ми черната фланелка и черните панталонки и ми облече рокличката.

Боже! – така се обръщаха по телевизора към един човек, закован на две кръстосани дъски – много изтормозен човек – и ми беше жал за него. И аз, като съм изтормозена, му казвам: „Боже, аз съм изтормозена също като тебе. Каква страхотна рокличка е тази, Боже.“

– Виж какво хубаво момиче си, Ано – рече дебелата. – Нищо, че ти е остригана косата. Ей така ще ходиш, ще ти купя още рокли. Ти си мое момиче – ако некой те бие, кажи, ще му откъсна главата – погледна ме страшно с големите си зелени очи – винаги ме е страх от хора със зелени, колата, с която мама отиде да умре, също беше зелена. Грамадният като път глас на голямата изтрещя: – Ако взимаш дрога, ще ти счупя главата. – После се наведе над мене, целуна ме по остригания череп и каза:

– Как си, щерко?”

 

Из романа “Зелените очи на вятъра” на Здравка Евтимова, издателство Жанет 45.

Още откъси от романа:

“– Не бой се, смъртта не боли – излъгах я аз…”

 

„Зелените очи на вятъра“ е роман, с който човек се научава да не се предава. Винаги е имало силни на деня, винаги е имало хора, които превръщат поклона в свое ежедневие. Примирявайки се с неоходимостта да пълзят, те трансформират унижението в мерна единица за своя възход. Намират пътека към материално благополучие, добре нахранени са, дрехите им са елегантни. На мястото, където би трябвало да е сърцето, имат локва с отровна течност. Те са утрешните силни на деня.

„Зелените очи на вятъра“ ни запознава с онези, които се изправят срещу тях. Те са по-силни от поклона, по-високи от унижението. Те не се предават.

 

Здравка Евтимова е родена на 24.07.1959 г. в гр. Перник. Завършва английска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ (1995). Специализира художествен превод в Сейнт Луис, САЩ. Превела е над 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език, както и произведения на български писатели на английски език. Била е редактор на българската секция на сп. „Muse Apprentice Guild“ – Сан Диего, САЩ и редактор за България на сп. „Literature of the Avanteguard“ за кратка проза, Великобритания. Носител е на Националната литературна награда за български роман на годината „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ“ 2016 за романа „Една и съща река“ (2015, ИК „Жанет 45“).