“искаше това да бъде най-добрата ѝ книга; книгата, която най-сетне ще задоволи собствените ѝ очаквания…”
Из романа “Часовете” на Майкъл Кънингам, издателство Локус Пъблишинг.
“Мисис Улф
Тя погледна часовника върху масата. Бяха минали почти два часа. Все още се чувстваше силна, ала знаеше, че утре ще погледне написаното днес и то със сигурност ще ѝ се стори повърхностно и претенциозно. Докато е още в главата ти, всичко винаги изглежда по-добре, отколкото на хартия. Отпи от изстиналото кафе и реши да изчете написаното дотук. Хареса го, отделни части наистина бяха много добри. Разбира се, тя винаги хранеше прекалено големи надежди – искаше това да бъде най-добрата ѝ книга; книгата, която най-сетне ще задоволи собствените ѝ очаквания. Но стига ли един единствен ден в живота на обикновена жена, за да стане от него роман? Вирджиния забарабани с палеца устните си. Клариса Далауей ще умре, в това бе напълно убедена, ала все още е рано да се каже как, нито дори точно защо. Според Вирджиния щеше да се самоубие. Да, изглежда, именно това щеше да направи.
Вирджиния остави настрана писалката. Би искала да не спира цял ден, да изпише трийсет страници вместо три, ала след първите няколко часа нещо в нея се пречупваше и тя се опасяваше, че продължи ли да се насилва, ще развали всичко. Ще се отплесне в света на несвързани, разхвърляни мисли, откъдето връщане няма. В същото време никак не ѝ се искаше да прахосва продуктивните си часове с нещо друго освен писане. Вечно работеше под заплахата от нова криза. Първо се появяваха главоболията, които съвсем не представляваха обикновена болка (струваше ѝ се, че “главоболие” е термин, напълно неспособен да изрази нейното страдание, ала да го нарича с друго име, би било прекалено мелодраматично).
Тези болки просто се просмукваха в нея. Не я измъчваха, а направо я обсебваха и изместваха, така както вирусите обсебват своя гостоприемник. Първо проблясваха болезнени линии и пронизваха очите ѝ със стрели от ослепителна белота така настойчиво и упорито, че трябваше непрекъснато да си повтаря, че само тя ги вижда, че са невидими за останалите. Болката я превземаше и бързо избутваше от завладените територии всичко, което можеше да се нарече Вирджиния, след което го заместваше със себе си, напредваше неотстъпчиво, назъбените ѝ контури бяха така отчетливи, че тя неизменно си я представяше като същество със свой собствен живот. Виждаше я дори докато крачеше с Ленард по площада – неоформена газообразна маса с шипове, но все пак някак цялостна, като медуза.
– Какво е това? – ще попита Ленард.
– Това е главоболието ми – ще отвърне тя. – Моля те, не му обръщай внимание.
Главоболието ѝ бе налице по всяко време, изчакваше я, дебнеше я, а промеждутъците без болка, колкото и да продължаваха, бяха винаги временни. Понякога главоболието я завладяваше само частично – за една вечер или ден-два, след което се оттегляше. Понякога оставаше задълго, нарастваше, заякваше, докато самата тя съвсем притихне и отпадне. Тогава болката излизаше от главата ѝ и прекрачваше в останалия свят. Всичко лумваше да пламти и пулсира. Всичко туптеше и блестеше, а тя се молеше за мрак, както изгубилият се в пустинята пътник се моли за вода. Но светът бе останал без мрак, както пустинята без вода. Тъмнина липсваше дори в затъмнената от транспаранти стая, дори зад спуснатите ѝ клепачи. В пронизващото я сияние имаше само различни степени на яркост. Веднъж прекрачила в това царство на неумолима светлина, започваха и гласовете. Понякога ниски, приглушени, безплътни отгласи като късове съсирен въздух; понякога се обаждаха иззад мебелите или изскачаха направо от стените на стаята. Нечленоразделни, ала пълни със смисъл, безспорно мъжки, но старчески гнусни. Сърдити, раздразнени, сопнати. Понякога сякаш разговаряха помежду си шепнешком, понякога сякаш рецитираха. Понякога, едва доловимо, успяваше да различи дума. Веднъж беше “запращам”, а при други два случая “отдолу”. Веднъж врабчетата под прозореца ѝ запяха в хор на гръцки, беше сигурна, че е гръцки. Това състояние я караше да се чувства ужасно зле, ужасно нещастна; тогава започваха и скандалите с Ленард или който се случеше наблизо (всички ѝ изглеждаха като лумнали в пламъци дяволи); и същото това състояние, когато се проточи, започваше да я забулва, да я затваря в себе си като в пашкул. Най-накрая, след много часове, излизаше оттам цялата трепереща и окървавена, ала прогледнала и отново готова, след малко почивка, за работа. Страхуваше се от тези пропадания в бездната на болката и ослепителната светлина, ала знаеше, че без тях не може. От дълго време не бе страдала, от години. Но знаеше как внезапно може да я връхлети главоболието, нищо, че пред Ленард го премълчаваше, преструваше се на по-здрава, отколкото се чувстваше в действителност. Искаше да се върне в Лондон. По-добре да умре от лудост по лондонските улици, отколкото да вегетира в Ричмънд.
Взе чашата с изстиналото кафе, излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите към печатницата, където Ралф поправяше изчетените от Ленард страници.”
Из романа “Часовете” на Майкъл Кънингам, издателство Локус Пъблишинг.
Още откъси от романа:
“Всъщност може да се каже, че партито вече се е състояло, с мен или без мен…”
„Часовете“ е драматична, завладяваща и дълбоко разтърсваща история на три жени: Клариса Вон, която в една нюйоркска утрин се занимава с организирането на прием в чест на любим човек; Лора Браун, която бавно започва да се задушава под тежестта на идеалния семеен уют в предградията на Лос Анджелис от петдесетте; Вирджиния Улф, която се възстановява в компанията на съпруга си в лондонското предградие и започва да пише „Мисис Далауей“. Историите на трите героини се преплитат, за да достигнат финал, болезнено изящен в своята цялост.
“Кънингам умело и красиво разказва за взаимоотношенията, живота, смъртта, любовта… едва ли има читател, който да не изпита едновременно напрегната радост и екзистенциален страх.”
Detroit Free Press
“Интригуваща… наситена с въображение и емоции… дълбоко разтърсващ размисъл върху живота и смъртта. Този роман приковава с хипнотизиращата си истинност. Прониква не само в ума, но и в сърцето и остава там дълго след като сте прочели финалните редове… Истински триумф… Посвещавайки го на Вирджиния Улф – авторка с визия, самият Кънингам се утвърждава като такъв.”
New York Daily News
“Нямам време да описвам плановете си. Би трябвало да кажа много за „ Часовете“ и моето ново откритие; как изкопавам красиви пещери зад моите герои; мисля, че това им придава точно онова, което искам – човечност, темперамент, дълбочина. Идеята е, че пещерите ще се свържат и всяка ще разкрие себе си посредством другата.”
Вирджиния Улф, „Дневници“, 30 август 1923 г.
