Соня Тодорова: Писателят не бива да се превръща във функция на съветниците си

Някой път така със закъснение като попаднеш на добра литература, чак те хваща срам. Заглеждаш се в книжарницата, вземаш си книгата, вкъщи насаме се зачетеш сериозно и изведнъж започваш да се интересуваш, да ровиш в интернет и – я, това било трето заглавие за автора. Добре поне, че и останалите книги са отскоро и са още на пазара, както и че авторът е жив и здрав, та и възможността за разговор е налице… Представям ви Соня, която ей така случайно срещнах покрай сборника ѝ с разкази. После открих неин роман, дори наръчник – писани в съвсем обратен ред на придобиването им от мен.

Ако я срещнете на улицата, няма и да си помислите, че е писател – не че в днешно време за писателите има “външен вид”. Крехка, деликатна, но изпълнена с енергия, на мен не ми прилича и на доктор по геодезия, най-много на студентка, да не кажа ученичка. Каквато тя буквално е, тъй като, макар завършила Университета по архитектура, строителство и геодезия у нас и с докторска титла от Виенския Технически университет, в момента Соня учи във Виена “Театър, кино, медии” и изключително се забавлява с това. Има вече две деца, работи като преводач, редактор и журналист на свободна практика, но и за лично творчество (“цивилно писане”, както го нарича тя) намира време, когато някоя история я вдъхнови.

Соня пише леко – и наръчници, и романи с няколко сюжетни линии, и всевъзможни разкази. Без парадиране с фрази, без сантименталност, без “тежкарски” стил и в същото време с глас, който така майсторски преправя в различните истории, заиграва се с детайли с лекота, отваря и затваря скоби на лирическите отстъпления на най-подходящите места, експериментира с избора на гледна точка, форма, структура, тематики, звучи неподражаемо, достоверно, смело. Накратко – Соня е автор с голям размах, но и с потенциал, който съм сигурна, че има още да развива.

За вдъхновението и писането на истории, които не те пускат, докато не ги напишеш, за Големите истории в малък и голям обем, за процеса на редактиране с издателството и за критиката, разговаряме със Соня на по кафе, направено в “кубинска” кафеварка. Един невероятно жив, забавен и полезен диалог, който ще ви е интересен – и да сте чели книгите ѝ, и да не сте чували за нея, – защото всеки разговор с интелигентен, ерудиран и сладкодумен пишещ и четящ човек е удоволствие.

 

Соня Тодорова: Ако една история си заслужава написването, тя рано или късно ще се появи по някакъв начин, заедно с гласа, формата и образа, които най-добре ѝ подхождат.

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Carlo Obersteiner

 

Четох книгите ти в последователност, обратна на издаването им, но ми се иска с това интервю да те върна към началото. Искала си да станеш художник, после – архитект, накрая завършваш геодезия. Но кажи кога прописа?

Започнах да пиша по някое време в гимназията, струва ми се. Имам предвид да пиша „цивилно”, за себе си, не по темите по литература от училище. Тук е моментът да отбележа обаче, че имах страхотен късмет с учителката си по литература в гимназията, която ме оставяше да си разигравам коня по крайно нетипичен за онова време (а може би и за сегашното, не съм сигурна) начин. Така например, когато веднъж изсумтях под нос, че не умирам от желание да пиша домашно за “Маминото детенце”, госпожа Русева ме чу и ми даде индивидуална домашна работа на тема “Защо не искам да пиша за “Маминото детенце”?”. И понеже успях да си защитя тезата съвсем прилично и по всички правила на изкуството, накрая ми писа “Отличен”. Освен това извадих голям късмет със семейство и семейна библиотека – вкъщи се четеше непрекъснато, по много и с наслада, което вероятно също предразполага към по-свободно и смело отношение към литературата. По-късно имах и приятели, които пишеха, за кратко се озовах насред една малка софийска “златна ера” на възторжено прописване на съвременна литература, там някъде, в началото на века… Но допреди излизането на първата ми книга никога не съм писала с усещането за сериозност или целенасоченост, просто понякога ми хрумваха истории, които записвах за собствено удоволствие.

И ето, че един ден идва “Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София”. Как ти хрумна? Не ми се вярва да си започнала да пишеш едва след оформянето на идеята в подробности. По-скоро си събирала идеи, текстове, които си решила в един момент да обединиш. Или греша?

Права си, “Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” е амалгама от идеи и текстове, голяма част от които се появиха, докато си гледах децата вкъщи. Имаме две деца, родени през по-малко от две години, така че се радвах на дълго-дълго майчинство, по време на което пишех, за да не полудея. Това е историята на пръв поглед. На второ четене обаче се вижда, че писането на Наръчника освен това ме съпровождаше във вземането на едно много важно за мен и цялото ни семейство решение. Какво е то, става ясно на финала на книгата.

С какво се занимаваш сега и кога намираш време за писане?

В момента главно съм студентка. Тъй като повече не ми се занимава професионално с геодезия, реших да следвам нещо съвършено различно, което ми е интересно на този етап от живота ми. Добре е човек да работи това, което му харесва, всичко друго е мъчение. Пък и все още има твърде много неща, които не знам, а бих искала. Така че ето, отново използвам децата като прикритие и следвам за втори път, докато са още малки. Иначе съм детегледачка, санитарка и фелдшерка (ето, сега пък си имаме шарка в къщата), готвачка, чистачка, развеждачка, помощна учителка по каквото дойде, треньорка, възпитателка, преводачка, редакторка и спорадична журналистка, най-вече когато нещо в обществения ни живот ме ядоса особено силно. За моето си писане време намирам сравнително трудно. Много обичам да пиша нощем, тогава и най-леко върви, но за целта трябва да мога да спя до късно сутрин, което в момента е невъзможно по организационни причини. Но не се оплаквам. Когато някоя история иска да бъде написана, тя започва да ме тормози и не ме оставя на мира, докато не ѝ отделя необходимото време, независимо дали го имам или не.

Как се стигна до издаването на Наръчника? Книгата излиза през 2015 година – бих казала, все още в периода на голяма финансова криза за България и в частност за литературния пазар, а всеизвестен факт е, че издателите не обичат да рискуват с нови имена. Мина ли по стандартния ред с изпращането на ръкописа до издателство, как откликнаха на текста ти?

По онова време въобще не мислех, че това, което пиша, може да се превърне в истинска книга. Цялата работа стана малко като насън. Мои близки, на които бях показала ръкописа просто така, за забавление, ми пуснаха идеята за евентуалното му издаване. Тогава нямах и понятие от този бизнес и неговите правила. Погледнах в собствената си библиотека и установих, че доста от книгите в нея са на издателство Колибри. Това ми беше достатъчно да реша, че то е издателството, с което искам да се свържа. Изобщо не ми хрумна да проверя дали в издателското портфолио на Колибри има книги, подобни на тази, която се готвех да им предложа, нито се сетих да проверя това за други издателства. Опитах да задействам някакви далечни връзки, но това се оказа по-скоро контрапродуктивно, струва ми се. Във всеки случай отговориха, че издателството е затрупано от ръкописи и ако смятам, че моят действително си заслужава, просто да действам по каналния ред. Изпратих ръкописа на Светлозар Желев, редактор българска литература в Колибри по онова време. И ето че един ден той ми се обади и ме покани на среща, а аз така подскочих от изненада и радост, че си навехнах крака. Ето как започна всичко. С това, и с откриващата реплика на Светльо: “Трябва първо да сменим заглавието!”

Съвети за обзавеждане и пътуване, за възпитание на деца, готварски рецепти, истории със съседи – много разнообразни тематики. Имаше ли момент на обсъждане с издателството, предварително или в процеса на същинската работа, как ще се позиционира такава книга? Има ли конкретна читателска аудитория или всеки може да намери по нещо полезно в нея? На кого я препоръчваш като неин автор?

Издателството със сигурност е било наясно, че книгата е особена и насочена към специфична публика. Решиха да рискуват и се оказаха прави – въпреки неясния си жанр, Наръчника предизвика интерес, а в последствие се появиха и други подобни книги, насочени основно към градски майки и семейства с малки деца. Аз смятам, че “Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” е особено подходящ за семейства с малки деца и други в София. Както и за хора, които имат сериозни подозрения, че цялата работа със семейството и децата не само прилича на игра, ами наистина е игра – с различни по сила и свирепост опасности, с много нива с увеличаваща се трудност, с бонуси, наказания, допълнителни животи и, в крайна сметка, с много смях.

С огромен респект преминавам към въпросите за дебютния ти роман “Перлите на Ади Ландау”. Кога един преводач се чувства достатъчно уверен, за да положи толкова много труд в своя история с такъв мащаб?

Може би първо трябва да уточня, че аз не съм професионална преводачка, превеждам спорадично и то главно тясно специализирани научни текстове. Колкото до това, дали в даден момент съм се почувствала уверена да напиша засукан исторически роман на три хронологично отделни нива, с няколко преплитащи се сюжетни линии, минаващ през цяла Европа в един от най-драматичните периоди от историята и опиращ се на известни и не толкова известни факти и свидетелства на очевидци, отговорът е: не, разбира се. И до сега се чудя как съм събрала смелост и безразсъдство за такова нещо. Истината е, че “Перлите на Ади Ландау” трябваше да е разказ, така го започнах. Само че историята внезапно избуя и ме погълна, заживя собствен живот, прости ми за клишето, и от един момент нататък аз просто тичах след нея с молив в ръка, образно казано. Все пак сигурно и закалката от опита ми във високата наука си е казала думата. Там свикнах търпеливо да търся, ровя и проверявам, както и маниакално да следя за вътрешната логика на нещата. А има и още нещо: когато човек е работил като къртица всеки ден в продължение на пет години, за да докаже, че една почти нелепо звучаща нова идея е не само възможна, но и реализируема, че и да я реализира накрая под формата на докторска дисертация и компютърна програма с над трийсет страници код, той по-трудно се плаши от мащабни проекти.

“Защото, Маги, онзи леко пийнал коледен клошар, който те застигна тогава, бях аз. И в онзи слънчев зимен предобед двамата с теб търсехме една и съща история, един и същ гроб – гроба на Сара и Алберт.”

Как се вдъхнови за този роман? Нечий разказ, сцена от живота или друго те провокира да се замислиш за история с евреи? Колко лична е тя за теб?

Конкретната идея за разказ се появи години по-рано от гледката на момиче и момче, застанали пред витрината на антикварен бижутериен магазин във Виена. А темата за евреите, за тяхната история, ме е вълнувала винаги, както, струва ми се, би трябвало да вълнува всеки поне малко от малко мислещ човек. Поради простата причина, че с жестока лаконичност показва докъде може да стигне човешката глупост. И защото довчерашните “те” утре може да сме “ние”. Това е нашата обща история, независимо кой от коя страна на разделителната линия е бил, е или ще бъде. Ето, пак започнах с проповедите, май не е необходимо да обяснявам повече, че да, тази история е много лична за мен. Това беше и стремежът ми – да представя нещо, което понякога с лека ръка определяме като “минало” и “исторически факти”, като жива лична история на живи, истински хора. Да заменя “мен какво ме засяга” с “олеле, това можеше да съм аз!”.

Интересно ми е как ти хрумна образа на Антон Оберле? Наричаш го “простоватият … австрийски селянин”, който “стискаше живота на Маргалита Ландау в джоба си”. Признавам, че на това изречение потръпнах, докато четях. Може би защото не ми се стори нито простоват, нито типичен селянин, а изключително силен образ. Има си и своя сюжетна линия!

Образът има далечен прототип. Човек, когото познавах, но съвсем бегло. Тоест самият прототип на измисления Антон Оберле е до голяма степен доизмислен от мен. Действително, това е един от най-важните и интересни герои в историята, радвам се, че се появи и ми позволи да го опиша. И се радвам, че те е впечатлил, Антон Оберле наистина е впечатляващ човек.

Колко време се пише толкова сериозна и дълбока история?

Когато една история има плът, когато заживее истински, тя започва да се пише някак сама, все едно напира да излезе, просто не знам как да го обясня, без да използвам тези ужасни писателски клишета. Основната работа е в това, да се следи за вътрешната логика на разказа и за плавните сглобки и преходи между отделните “носещи” епизоди, които, ако човек има късмет, си се появяват сами, под формата на гласове в главата – ох, сега пък минах на езотерически клишета. Искам да кажа, че ако историята е достатъчно силна и категорична, тя не изисква особено много време. Самото написване на романа ми отне по-малко от година. А редакциите отнеха поне също толкова, да не беше и повече, да не говорим, че имаше мегдан и за още.

Планира ли структурата на книгата в детайли? Имаше ли ясна представа за началото и края на историята, основните конфликти и кулминации, и подредбата им, през които трябва да се премине?

Ау, какъв въпрос, сега веднага ще си проличи кой е ходил на курсове по творческо писане и кой не е. Ами не знам, отговор “горе-долу” важи ли?

Важи, но знам, че можеш да ми кажеш много повече.

Разбира се, че съм планирала разни неща, иначе нямаше как да стане. Трябваше да ме видиш с картата на Европа и разписанието на влаковете от началото на 40-те години на миналия век, опитвайки се да разбера коя линия откъде минава и за колко време. Планирала съм и сюжетната структура, но не строго, не изцяло. Мисля, че е важно на историята да се оставят степени на свобода, за да може сама да реши накъде да поеме, следвайки собствената си логика. И въобще подхождам към писането с известно суеверие, гледам да не дълбая прекалено много в машинарията, че да не прецакам нещо, да не разваля магията.

Подобна история се нуждае като цяло от страшно много проучвания, от познания по история, лична мотивация и какво ли още не. Какви други проучвания направи във връзка с фабулата?

Разни. Много четене, разбира се, проверяване и сверяване на факти. Беше ми страшно интересно, а на много места и само страшно, предвид темата. За мен беше огромен късмет и невероятна чест да говоря с истински участници в събитията, които описвам. Работата по книгата ме срещна с три изумителни личности – д-р Стела Аструкова, г-жа Жужана Сергиенко и г-н Йосиф Камхи. Това са хора, които са преживели страховити неща, борили са се с тях и са минали напред с вдигнати глави. Хора, които ми показаха какво е мъдрост и достойнство, какво е смелост. Разговорите с тях ми откриха смайващи светове. Невероятна е разликата между това да четеш историята и да я чуеш с ушите си, на живо. Включително и буквално – по този начин веднага се вижда колко манипулативни, или на места дори просто неверни, могат да бъдат книгите и учебниците по история.

Но как вземаше решение къде да изложиш историческите факти и къде да си позволиш художествена измислица?

Първо се налага да се каже, че предвид горното, понятието “исторически факти” е доста несигурно по принцип. А иначе схемата ми беше такава – историческите факти са скелета и рамката на историята, там измислици не се допускат. Тези факти се проверяват и сверяват в различни източници до дупка, и се представят във вида, който ми се е сторил в най-висока степен обективно точен. Ето, за един от основните моменти в историята – един пожар и причината за него – в крайна сметка взех версията на г-н Камхи, който е бил там, на място. Тя противоречеше на онази, която намерих в други източници, но е вярната, според мен. Измислица са героите и техните действия вътре в историческата рамка, въпреки че и това не е съвсем вярно, тъй като във всеки от тях волно или неволно са вплетени части от историите на истински хора.

А каква част от героинята Марги си ти?

Известна част. Марги е по-готина от мен обаче, по-принципна и по-смешна.

Мислиш ли, че си била безпристрастна като автор?

Мисля, че никой автор не може да бъде безпристрастен, особено пък ако пише за себе си. Тогава рискът да затъне в самоумиление или самоомраза е много голям. При Марги има малко от първото, дано това не дразни читателя така, както (сега вече) дразни мен.

Какво послание се надяваш да си предала на читателя?

Е, сега, ако мога да отговоря на този въпрос тук в две-три изречения, за какво ми е било да пиша книгата? Всъщност точно с “Перлите на Ади Ландау” аз наистина исках да кажа нещо на читателите, дано да съм успяла. Ако не беше така, с удоволствие щях да отговоря с перифраза на Тери Пратчет: Единственото послание, което искам да предам на читателите, е: “Купувайте моите книги!”

Пишеш и разкази. Коя форма на изразяване предпочиташ?

Както дойде. Късите разкази като че ли са по-трудни. Но пък по-забавни за писане. Само че за мен това не е основен критерий, когато започвам да пиша нещо. Тъй като нямам специализирано образование по въпроса, мога да си позволя да не робувам на формата. Пък и всичко е разказ в крайна сметка, от вица до романа.

Експериментираш с формат, глас, имена на образи. Едни от любимите ми твои разкази са “Актрисата и обущарят”, “Невидимият любовник на Ана” и “Петима на Рожен”. Как се вдъхновяваш за разказ? Колко по-рано знаеш коя ще е следващата ти история?

Благодаря. Това са едни от последните ми разкази и май наистина станаха добре. Историите се появяват по различен начин, обикновено се излюпват от някакво лично преживяване или от нещо, което съм видяла. Глупав отговор, всъщност, от какво иначе да се появят. Струва ми се, че трикът е човек да не си поставя граници и (по възможност) срокове, както и да не се тормози непременно да търси вдъхновяващи сюжети. Ако една история си заслужава написването, тя рано или късно ще се появи по някакъв начин, заедно с гласа, формата и образа, които най-добре ѝ подхождат.

Кога решаваш дали да запазиш кратката форма или да поработиш за роман?

Досега винаги съм писала разкази. С най-различна дължина, от три изречения до трийсет страници. С изключение на романа ми, на който обаче също гледам като на предълъг разказ.

Колко истории чакат ред в бележника ти със задачи? Над какво работиш в момента?

Поне десетина, може и повече да са. В момента работя над нещо малко странно, да видим какво ще излезе от него. Ако не възразяваш, ще оставя отговора така. При въпроса за бъдещите творчески планове суеверието, за което споменах малко по-нагоре, заработва с пълна сила.

Показваш ли на някого това, което пишеш?

Показвам, и съм много благодарна, че има на кого. Общо взето преценявам кога на кого какво да покажа, в зависимост от въпроса, на който искам да си отговоря.

Чие мнение най-много цениш?

Ценя всички мнения, независимо дали са негативни или позитивни. Вслушвам се във всички съвети и предложения и от тях подбирам онова, което ми се струва вярно и правилно. Все пак писателят не бива да се превръща във функция на съветниците си.

Много ли те редактират от издателството? Как приемаш предложенията за корекция? Въобще разкажи нещо за процеса на редактиране на книга с издателство.

И при трите си досегашни книги работих основно с редакторката Таня Джокова, което е истинско удоволствие за мен. Обикновено процесът на редактиране се състои от няколко стъпки. Първо редакторката или редакторът прочита целия ръкопис и дава своето мнение “на голямо”, по отношение на структура, сюжет, общо качество на текста. Следва първото сериозно пренаписване – при “Перлите на Ади Ландау” например, това включваше и цялостна промяна на третата глава, която на практика написах почти наново. Ако всичко е наред, след второто прочитане от редактора започва по-фината работа, например разказ по разказ или глава по глава. На този етап редакциите вече се отнасят главно до стила и до по-детайлни аспекти на сюжета или изграждането на образите. Освен това редакторката следи за последователността на съдържанието, което е много важна задача – удивително е колко много грешки могат да се допуснат в процеса на писане, включително пътем да се смени името или ръстът на някой от героите. В зависимост от това, колко голям късмет извади човек, редакторката му може да следи и за неща като ритъм на фразата – това са на пръв поглед дреболии, но такива, които определят разликата между добър и наистина добър текст. Разбира се, редакторът, или поне добрият редактор предполагам, само предлага, без да настоява, последната дума винаги е на автора. Който пък трябва да се научи хем да отстоява своите идеи, хем да се вслушва внимателно в чуждото мнение и да е готов да го приеме. Изобщо съвместната работа е едно упражнение по търпение и разбирателство, което не винаги е лесно и безпроблемно. Когато проработи обаче, удоволствието е голямо. Много съм благодарна на Таня, както за приноса ѝ към качеството на моите книги, така и за всичко, което уча от нея по пътя – както за писането, така и за отношенията между хората.

А сериозна критика преживявала ли си? Как един млад пишещ човек се справя с това?

Съм. И съм била благодарна за нея. Така де, не веднага, няма да си кривя душата. Но най-късно след няколко дни, когато отмине вълната на възмущение и гняв. Няма нищо страшно в негативната критика, напротив. Когато е професионална, обективна и конструктивна, негативната критика е много полезно нещо. Тя не бива да се приема като лична обида, това е сериозна грешка. Струва ми се изключително важно за пишещия човек да може да разграничи себе си от това, което е написал. Същото важи и за критиците, разбира се. Добрите критици го могат. Личност и текст са две съвършено различни неща, хубаво е да помним това.

Остава ли ти време за четене? Какво четеш?

За мен четенето е като пиенето на кафе и слушането на музика, просто част от живота, необходима доза ежедневен лукс, задължителен реверанс към иначе съмнителната привилегия на това да си човек. Искам да кажа, че не мога да си представя да не ми остане време за четене, то просто си върви. Обикновено чета всичко. Чета това, което ми се чете. В момента то е “В кафенето на екзистенциалистите” от Сара Бейкуел, много забавна и чудесно написана книга. Паралелно чета “Света Богородица на цветята” от Жан Жьоне, но по малко, не всеки ден. И още две-три специализирани книги, свързани със следването ми.

Имаш ли любими съвременни БГ автори?

Предполагам, че въпросът се отнася до произведенията на авторите. Аз обаче ще го приема буквално и ще отговоря така: любимите ми съвременни български автори са онези, които хвърлят силите си основно в това да пишат добри книги. За щастие има и такива.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Не бих си позволила да съветвам никого за писане, в никакъв случай. Истинското писане е магическа работа, тайна и лична, там няма място за съвети. Ако става въпрос за вторични съвети по занаята, за това си има хора – редактори, критици… И все пак, най-добрите съветници за начинаещия писател си остават уроците, които той самият е научил като читател.