“Няма дъно…”
Из романа “Партиен дом” на Георги Тенев, издателство Колибри.
“Тя си спомня, детството й е върволица от точки, от детски наслади и болки. Детството е невидима проекция в огледалото за обратно виждане. Никакво сътресение, никаква по-голяма от обичайната болка, а и за нея винаги е имало някой, който да се погрижи. Закуската с диня, мекото бяло сирене. Бариерата на пътя в края на резиденцията, откъдето нагоре не се минава. В голямото кръгло огледало с извита леща, покачено върху стълб на ъгъла, се виждат двата края на пътя, извити крила. Никой не идва и не си отива. Никой не пристига, освен момиченцето в рокля на петна.
По спомена й има тъмни и светли сенки, слънчеви. Тя рови с пръсти и ги повдига като парчета плат, плоски килимчета, под които няма нищо. Но нещо се е случило все пак, нещо важно. Нещо повече от убождане, повече от раничка върху кожата, от трънче във възглавничката на пръста. Тя обляга ръка на дланта си, поляга, опитва да си спомни. Но не помни. В такива мигове ми казва ела и аз влизам, но тя не помни какво, не го открива.
Резиденцията сега е затворена, празна, вече запечатана. Спомените за предишния собственик са се изпарили, но стоят стените, камъните с отпечатъци на миди и тела на рачета. Тя пристига отново тук, този път с раница на гърба и сандали върху прашните крака, панталони с отрязани крачоли. Минава отвън, от външната страна. Бариерата е ръждясала и сигурно не работи. От къщичката на охраната е останал безформен силует, прозорци, препречени с дъски, тел по колчетата встрани, които ограждаха някога пътя. Бодлива тел върху тревата, струпана на ръждива купчина, едно куче лае дрезгаво. Пазач няма или не се вижда никакъв. Да влезеш все пак е опасно, а също и безсмислено – сега тук пазят самите стени, камъните лесно поддават под краката. Свлачището, в което се е превърнала пясъчната кактусова градина. Над крилата на терасите с поглед към морето стърчат ръждиви пружини от легла, недовършен кофраж на укрепителна стена, недостроена. Под плочите от цимент струи вода с неприятен дъх, безцветна. Кръглото огледало на завоя зее счупено, само един-единствен оцелял триъгълник, като сектор от въображаемия циферблат на часовника, по който някога е пълзяла светлината между изгрева и залеза. Някъде между четири и шест часа е останал образ, посипан с петънца. Отзад, от самото отражение, са покапали кафеникави цветчета като крака на птици, живеещи в дъното на картината, в огледалния обърнат свят. Там някъде е погълната пяната, изтекли са вълните, преобръщащи се през пристана. Струва й се, че във водата мярва коремите на делфини – самото минало, запазено в най-безумните часове, между четири и шест следобед. И едно петнисто момиченце с рокля на светлини и сенки – но не се виждат петите й, стъпили на обратната страна на отражението – не се вижда нищо, само сълзи замъгляват очите.
О, колко тъжно се е оказало това прекрасно минало. Защото в него не е имало нищо, за което да се уловиш, нищо, което да съхраниш.
Приисква й се да създаде живот, да роди дете, дъщеря или момче, но по-добре момиченце – защо обаче, за какво? За да повтори, да преповтори? Защо би го направила, за кого? За себе си или… За себе си, нали?
От това просто откритие дори спират капките в очите. Толкова е празно вътре, че над такава пропаст даже да се плаче е излишно – просто няма къде да паднат сълзите. Няма дъно.”
Из романа “Партиен дом” на Георги Тенев, издателство Колибри.
Още откъси от романа:
ГЕОРГИ ТЕНЕВ е писател, сценарист и драматург. Автор е на романите “Партиен дом” (Награда за български роман на годината на фондация “ВИК”, 2007), “Кристо и свободната любов”, “Господин М.” и на сборниците с разкази Жената на писателя” и “Свещена светлина” (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).
Романът на Георги Тенев Партиен дом печели наградата на фондация ВИК за роман на годината (2007). Действието се развива през осемдесетте и деветдесетте години на 20 век, по време на прехода от комунистически режим към демокрация. Книгата е едновременно любовна история, пародия, трилър за една политическа измама. Началото ни представя срещата между главния герой и едно особено момиче – дъщерята на стар високопоставен партиец, който е на смъртно легло. Ветеранът на партията моли младия човек да вземе куфар пълен с милион и половина евро. Така романът започва игра с един от най-популярните съвременни български митове: този за куфарите с пари, направлявани от партийната конспирация през периода на прехода.
Интригата отприщва събития в сегашно време и лавина на спомените, които ни отвеждат във времената на късния соц – епоха на изграждането на съвършения нов човек, който може да бъде едновременно спортист, войник, гражданин, мислеща личност. Детството и младежките години се завръщат едновременно идеализирани и носещи странно усещане. Нещо с баланса на справедливостта не е както трябва. Пред смъртната опасност от радиационно облъчване, причинено от Чернобилската авария, не всички са били равни. Надзъртаме в света на партийния елит, едно от семействата на висши служители, които са били предупредени за опасността, докато масата от населението е оставена да се спасява сама. Надзъртаме в Мавзолея, който за едни е паметник, за други дом. За главния герой, властовата цитадела на Партийния дом е декор, в който се разиграва едновременно любовна драма, насилие, сексуални актове, морален и психически тормоз.
Дъщерята на партийното величие става съпруга на главния герой. Младият човек се намира в Германия, но неизличимите спомени и последствията от българското му минало все още го преследват. Най-мъчителният и вълнуващ въпрос е защо той е свързал съдбата си с хора от партията – корумпирани, но понякога щедри, обикновени, но все пак безчовечни и изкривени. Едновременно хора и чудовища. Борейки се с отговорите в този странен размисъл, героят прибягва до услугите на порнографията и проституцията в Хамбург. Не успява да разсее ума си, а само задълбочава драмата. Отчаяно се връща, отново и отново, към времето на детство и невинност, когато е срещнал любовта на своя живот.
