“80 С и други размери”

Из “Дневният живот на нощните пеперуди” на Деница Дилова, издателство Сиела.

“Трябваше ми нова работа, не можех да остана повече в автомивката, но се нуждаех най-вече от нов сутиен, защото всичките ми бяха размер 75 D. Затова след работа се запътих към магазина за бельо, чийто адрес имах в портфейла. Гръдната ми обиколка се бе смалила наполовина, толкова енергия и пот хвърлях в тъпата автомивка. Влязох и Силвия веднага ме позна. Обслужваше двама клиенти, затова ми направи знак да изчакам. Докато чаках, разгледах няколко от провесените на закачалки сутиени. Един тъмнозелен с черни презрамки ме очарова. Реших да го премеря, когато мъжете напуснат магазина.

Двамата бяха на около двайсет и пет-трийсет години, единият искаше да купи пет слипа, но се колебаеше, че ще са му тесни. Разбира се, правеше се на интересен пред Силвия, пред приятеля си, а откакто влязох – и пред мен. Каза, че иска да види как му стои обут, тъй като в ерекция всички слипове, наглед негов номер, се оказвали тесни, и започна до посочва къде и как го боляло.

Ако бях мъж, щях да съм с голям член, в това изобщо не се съмнявах, но радостта ми щеше да свършва дотам. Щях да съм непрестанно с проблемна ерекция, просто щеше да ми пада винаги когато трябваше да ми става. Сигурна съм. Щеше да ми пада от напълно безобидни неща. Например от безмозъчни същества насреща ми, от нелоялна конкуренция, от високи очаквания, от пренавиване, от студени крайници, от нахлули спомени, непозната миризма и кой знае още от какво. Ако бях мъж, досега да съм скочил от някоя тераса. Със сигурност щеше да ми пада от презерватив.

Силвия очевидно поиска бързо да разкара двамата, защото направи нещо, което не бях виждала продавачка на бельо да прави.

– Искате ли да видите как изглежда обут слипът? – попита тя ехидно.

– Да – каза нахалникът.

Силвия се наведе и нахлузи на единия си крак слипа, вдигна го нагоре, запретна полата си на кръста и го опъна плътно по ханша си, както си беше с чорапогащника. Ако трябва да съм честна, краката є бяха невероятни, а слипът є залепна – беше точно неин номер.

– Ето така стои – каза.

Двамата навлеци постояха облещени, после купувачът каза, че ще вземе пет, плати ги и се изметоха като насрани.

Силвия ми даде да премеря 80 C от зеления сутиен, дълго се въртях в пробната, защото това очевидно беше моят номер и не можех да се нарадвам на гледката. Беше скъп, купих го заедно с бикини в същия цвят. Щях да си ги нося вкъщи сама пред огледалото. Самотата не е причина да се лишавам от хубаво бельо.

Силвия затваряше магазина и ме покани на кафе. Отидохме в една бензиностанция наблизо. Новата ми приятелка беше много висока, с едър кокал, а косата є бе като шоколадов водопад. Скулите на лицето є бяха силно изпъкнали и имаше почти индианска физиономия. Каза ми, че има един неуспешен брак и две незавършени бременности.

– Винаги пия тук кафе – каза тя, като влязохме в кафенето на бензиностанцията. – В магазина някак всичко е спряло, а тук идват и си отиват коли. Тези, които заминават, не страдат никога, забелязала ли си? Страдат тези, които остават.

– Ясно е, че където не си, там е хубаво. Къде ти се работи? – я попитах.

– Искам да преподавам на малки деца. Дипломирана съм, работих като възпитател три години и две замествах излязла по майчинство учителка. После отворих магазина. Ако преподавам, ще е на съвсем мънички деца. Още в детската градина трябва да се учи, че амбициите не осмислят живота. Светът не става по-хубав с тях, нито по-справедлив.

Опитах да обясня на Силвия, че работата в сферата на образованието е една от най-опасните за здравето. Даже є цитирах последния доклад, който държавата отчете пред Европейския съюз, а тя се смя на глас през цялото време.

Интересен момент бях открила в епохалното изследване за условията на труд в България, където се говори за хуманно здравеопазване. Очевидно признание за наличието и на нехуманно такова. В изследването образованието бе посочено като най-често увреждаща здравето професионална област в страната ни, а не промишлеността или работата в мина. Обясних на Силвия какво я чака – сред най-разпространените професионални заболявания на педагогическия персонал, заради постоянните надвиквания с децата, са дисфония, афония, т. нар. „училищни възли“ и т. н.

Мъките на даскалите не свършваха дотам. Заради продължителното стоене права Силвия щеше да получи вероятно варикозни вени на долните крайници. Освен без глас и без крака, при дълготрайна работа в условия на постоянни високи нива на шум приятелката ми се обричаше на глухота. Освен това є обясних, че в детската градина тя може да лепне диария, стрептококови и менингококови инфекции, болести на дихателната система, а твърде вероятно бе да се сдобие и с хепатит А. Да работиш в образованието на практика бе едно от най-страшните неща на света. Как успяват педагозите и персоналът да се грижат за здравето на децата, като се имат предвид усилията да се предпазят те самите, не знам.

– Това искаш да работиш, защото имаш диплома за това – обобщих накрая аз. – А какво друго искаш, за което не си квалифицирана? Може да е нещо съвсем идиотско…

– Ами то по-идиотски професии от тези, които практикуваме, няма как да се измислят. Остава да се измислят нормални. Искам да съчинявам нестандартни, по-скоро литературни имена на рецепти за менютата на заведенията. Достатъчно идиотско ли е? – попита Силвия.

– Страхотно е – казах и не я лъжех. – Какви рецепти например?

– Например пролетен боб със свински скули. Нямам идея какво точно ще бъде сготвено и по какъв начин, но звучи вкусно. Бих си поръчала. Представям си един хубав ресторант, чието меню е пълно с такива малки красоти.

– Аз също. Това е поезия. Освирепяла съм за поезия във вестника. Човек, когато освирепее за поезия, може да стане опасен. Може да напише ужасни заглавия на дописките си например. Може да обижда хората, може да стане самият той ужасно докачлив. Може дори да цитира националното изследване на условията на труд, докато пие кафе с приятелка. По принцип всяка жажда е опасна, може да се изроди лесно. Жаждата ми за поезия е патология. Мисля, че тя ме прати в автомивката.

– А на теб какво ти се работи? Може да е съвсем идиотско – попита Силвия.

– Продава ми се бельо. Достатъчно идиотско ли е?

– Предостатъчно.

– Имам ли шанс да ми се случи? – попитах. Тя се усмихна.

– Ще видим… Как е положението с мъжете при теб? – попита тя.

– Отчайващо – казах. – Влюбвам се, когато мъжът е недосегаем. Влюбвам се в хора, на които не им пука особено за мен. От малка съм така, още от детската градина. Имам нужда да го доизмислям. Щом го опозная, нещата се разкапват, затова вече не позволявам да се стига дотам. Добре че всички жени не приличат на мен, иначе светът щеше да е едно ужасно тъжно място. А и приятелки трудно намирам. Харесвам жени, които не са завистливи и алчни.

– А аз не докосвам мъже, които харесват тези жени. Забелязваш ли колко много мъже ги харесват?

– Броиш ли си мъжете? – попитах.

– Над сто са – каза Силвия.

– Моите са малко под двайсет. Имах списък, в който преобладаваха таксиметровите шофьори, който факт беше обект на много подигравки от приятелите ми. Но успели и самодоволни мъже ме отвращават. Човек трябва поне малко да е недоволен, мрачен и потиснат, за да ми се иска да го докосна. Да не тъне в охолството на бита, там се губи човешкият облик. Искам да изплува над него, да има част от мъжа, която се рее някъде по-високо. Ако няма такава, съм съгласна и да е глупав. Но ако е хубав!

– След една известна бройка – размишляваше Силвия – вече човек приема другия пол като една опитна площадка. По нея са насядали мъже, у които ако имаш нужда да откриеш качества, заради които да си с тях, откриваш такива. Ако нямаш, търсиш причини да ги напуснеш. Винаги можеш да намериш причина, която да удовлетвори и двете ти необходимости. Оказва се, че няма значение кой е отсреща, какво прави, какво говори, как се държи, дали те обича, или не. Ти ще подходиш спрямо него така, както усещаш вътрешната си нагласа, порив, чувство или както ти е удобно за живота в момента.

– Това прилича на безусловния избор на калвинизма – казах аз, доволна, че и някой друг е забелязал подобна несправедливост. – Бог прави с нас същото.

– Знаеш ли, тази схема, която повторих десетки пъти – влюбване, пълно отдаване и предателство, вече не ме провокира – продължи анализа си Силвия – Интересът ми се стопи.

– Трябва да започваме директно с предателство. Имаш ли вибратор? – попитах.

– Да – каза Силвия.

– Как се казва?

– Фернандо.

Аз прихнах да се смея.

– Какво толкова смешно намираш?

– Смешно е, защото моят се казва Едуардо. Май ни е дошло до гуша от мъже, чиито фамилии завършват на „ов“.

– Говоря му на вие – каза Силвия съвсем тихо. Беше станало полунощ, в бензиностанцията нямаше други клиенти. Налагаше се да шепнем, за да не ни чува персоналът.

– Какво му казваш например?

Силвия направи много драматична физиономия, вероятно почерпена от някой сапунен сериал, и каза с променен, дрезгав глас:

– „Скъпи Фернандо, топките ви са ужасно студени…“

После пихме още какао със сок от моркови и хрупахме шоколад с бадеми. Оплаках се на Силвия как, щом си намеря приятелка, и тя заминава далеч да работи.

– И ти ще заминеш – казах примирено.

– А, не, не, аз не… – отвърна тя, обаче го каза едно колебливо. Според мен си умираше да се омете оттук, може би към някоя топла страна, в която на Фернандо топките са от плът и кръв.

Накрая се разотидохме по къщите, защото вариантите пред нас за прекарване на нощта се свеждаха само до този.”

 

Из “Дневният живот на нощните пеперуди” на Деница Дилова, издателство Сиела.

Още откъси от книгата:

“Клиенти, шофьори, фетиш и бакшиши”

“Фундаменти на регионалната журналистика”

Романът на победителя в конкурса на Сиела за Нов български роман!

“Напоследък не гледах на четенето с много добро око. Не познавам никой, който е станал добър човек, защото е чел много. На четенето се приписват излишно много добродетели. Но защо никой не споменава порочния му характер?

Наблюдавах как четенето дава само повече власт на лошото. То правеше онова, което правеха и парите, с тази разлика, че за лошата страна на парите никой не хранеше съмнение. Някога четенето може и да е било полезно, но в новия век служи на злото.”

Запознайте се с Нина Бранкович – забавна, привлекателна, умна, трийсетгодишна и – както всички нас – професионално неудовлетворена. След един инцидент чашата прелива и Нина решава рязко да смени посоката на живота си. Заедно със своя приятел Даниел, умен, арогантен, секси, и – какво да се прави момичета – да, гей, се впускат в авантюра, която ще промени живота им завинаги.

Дневният живот на нощните пеперуди на Деница Дилова е дръзко пиршество на остроумието, абсурда и цинизма на едно време, което на пръв поглед носи цялата свобода на неограничените възможности, а всъщност ни парализира в оковите на добре устроеното ежедневие.

Деница Дилова е родена в Червен бряг, работи в неправителствения сектор. Пише и реализира проекти с млади хора, проекти за социализация на етнически общности и хора с увреждания. От пролетта на 2006 г. участва като съавтор в списание “Експрес” Разград, а от края на 2006 г. е директор на в. “Лудогорски вестник”. Омъжена е и има две дъщери. С два свои разказа през 2006 г. печели гласовете на публиката и поощрителната награда от конкурса “Очи за себе си” (ХуЛите), през 2008 г. печели първи места в литературните конкурси на Public Republic и Литературата Днес. През 2010 г. става носител на Първа награда от Осмия конкурс за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2010). През 2014 печели първо място в анонимния конкурс за нов български роман на издателство Сиела с ръкописа си “Непорочна практика”, който по-късно излиза като роман със заглавието “Дневният живот на нощните пеперуди”. “Безумецът от Таро” е вторият й роман.