“Изпитвал ли си някога страх, ама истински страх?”
Из романа “Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, издателство Сиела.
„Трите шишета“ постепенно се пълни с хора. Стели се цигарен дим, потни изпарения, мирис на кюфтета, остър дъх на сливовицата, на дамски парфюми. Лакираните дървени маси блестят, полилеят подрънква от нахлуващия през вратата вятър. Шарен свят — от юпита до обикновени пияници. Вратата е с две блъскащи се крила, като в американските барове. Едната скърца пронизително при всяко блъсване. А гласът на Владо продължава да се носи над главите ни: J nisam prosjak al’ lubav molim, ni zanesenjak svojih poema, zbog jedne zene koju ja volim, zivim taj zivot poput boema.
— Прав си — казвам. — Прав си. Исках да напиша нещо силно, истинско, нещо против това безумие, но не съм го преживял.
Понечвам да се изправя, но Зоран ме натиска обратно. Сядам, отпускам се на стола. Зоран поръчва третата ракия.
— Ще го напишеш брат — казва, — ще го напишеш, след като го чуеш. Ще го разбереш и напишеш.
Носят ни ракията. Чукваме се, отпиваме, въздъхваме. Хубаво е. Заливат ме топли вълни, отпускам се и си мисля, че животът може да има някакъв смисъл.
— Изпитвал ли си някога страх, ама истински страх? — пита внезапно Зоран.
— Ами да, кой не е, като дете.
— Не те питам за тогава, питам те за сега. Изпитвал ли си оня вледеняващ страх на средната възраст, когато вече си разбрал колко е безсмислено всичко и как ние сме просто поредното нищо незначещо винтче в системата? Оня страх, който свива гнездо в стомаха ти и мъти там пилци след пилци, кое от кое по-страшни и черни?
— Да — отвръщам. — От известно време съм постоянно така. И една тревожност…
— Да, да, да. — Очите на Зоран светват. — Точно това имах предвид. Тревожност! Ей така живяхме четири години. Лягахме и ставахме с тая тревожност. За секунда не можеш да се отпуснеш. Нямаше как. Ядеш, сереш, тичаш и тя е като сянка, плътно до теб. Ебеш, брат, а мисълта ти е в снарядите и дали няма точно сега да почнат да падат. Всичко правиш като за последно: ядене, пиене, ебане. Ама не като за последно в смисъл с кеф и наслада, а като за последно, след което няма нищо друго.
— Не знам какво да кажа — промърморвам объркано.
— Не казвай нищо — казва той. — Всички се опитвахме да живеем. Сякаш за да им покажем на ония, че няма да се дадем. Някои заведения превърнаха мазетата си в бомбоубежища и продължиха да си бачкат. Ние бяхме кръгът „Трите шишета“. Ей на тия същите маси сме седели, докато навън трещят снарядите, и сме спорили за Ницше и Шопенхауер, и сме обсъждали Хесе и Оруел, и сме писали стихове, и сме ги пели с китарите, надвиквайки грохота на оръдията. Само за да покажем, че сме живи, че сме по-силни от тях. Бяхме шестима, аз, Пищялката, Пикасо, рисуваше чудно, имаше вече няколко международни награди преди войната, Чорлавия, абсолютен алкохолик и гений, негови композиции се изпълняваха от Белградската филхармония, Златко, с него сме още от деца заедно. И Вуча. Вуча лудия. Най-странното същество по време на обсадата в Сараево. И знаеш ли колко от нас оцеляха? Погледна ме косо, а аз процедих:
— Тц.
— Само аз и Вуча лудия. Никой друг.”
Из романа “Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, издателство Сиела.
Още откъси от романа:
“Ти лично стрелял ли си без заповед?”
“После лежаха с лица в прахта, докато стрелбата спря и мракът покри детската площадка”
“А същата тая религия вече разделяше семейства, приятели, влюбени и убиваше невинни”
Романът, спечелил ТВ форма̀та “Ръкописът” на БНТ.
Топла майска нощ през 1993 г. Обсадата на Сараево е започнала преди година и краят не се вижда, също както на братоубийствената война между довчерашните съюзни югославски народи. Двойка млади сърби стоят в кухнята си, потънали в мълчание. Давор, християнин, и Айда, мюсюлманка, са съхранили любовта си сред разрухата и безумието, които царят в обсадения град. Знаят, че наближава поредното кратко, едва половинчасово затишие, когато снайперистите почиват. Загледани в стрелките на часовника, те са взели решението да избягат – да достигнат свободата… или да посрещнат смъртта.
Двадесет години по-късно българин пътува към Сараево, за да се срещне със сръбския преводач на книгата си. Скоро се озовават в кръчма и неусетно заговарят за войната. С напредването на часовете празните бутилки на масата се увеличават, а отдавна погребани тайни излизат на повърхността.
Две нощи. Четири съдби. Всички водещи до най-важните въпроси.
Кой запали тази война? И кой спечели от нея?
Георги Бърдаров е роден през 1973 година и завършва специалност “География”в Софийския университет. В периода 1995-1998 г. работи като спортен журналист в Радио 99, после е сценарист в ТВ предавания като “Стани богат”, “Столът”, “Това го знае всяко хлапе”, “Аз обичам България”. Доктор е по Георгафия на населението и селищата, а в момента е преподавател в СУ и специалист по етно-политически конфликти и демография. На 23 декември 2015 г. Георги Бърдаров печели телевизионното предаване “Ръкописът” по Българска национална телевизия, което позволява да бъде издаден романа му “Аз още броя дните”.
