Леа Коен: Избягвам да се самооценявам
Към поканата за интервю на сайта ни към Леа Коен подходих с голямо притеснение. Честно казано, не съм се вълнувала така, дори когато съм опитвала да привлека за гости писатели от чужбина. Утвърден български автор с толкова сериозно образование и респектиращ опит на дипломат и политик не се вербува всеки ден. Признавам, минах по по-дългия, но по-сигурен път – първо установих стабилна връзка с издателството, после ги помолих да сътрудничат за интервюто. Но пък Леа Коен се свърза лично с мен за отговорите на въпросите. При това – направи го така любезно и изискано, че тегли една изразителна черта, за да се отдели от примерите за успешни български писатели, които смятат, че изкуството им е свещено и да го споделят с прохождащи писатели е неудачно.
Но поводът да заговорим за “Рафаел” (и Рафаел) не е единствено последната й книга (която несъмнено се отличава със забележителен успех като исторически роман и за пореден път доказва, че когато един човек умее да пише, той го прави с лекота – независимо от жанра) – на 27 януари е Международният ден в памет на жертвите от Холокоста (годишнината от освобождаването на концлагеристите в Аушвиц от Червената армия през 1945 г.). Причина е и фактът, че въпреки че България е единствената страна в света, която спасява живеещите през 1942 г. на нейна територия 48 000 евреи, тя има и история по темата, от която трябва и да й бъде неудобно. И романът “Рафаел” хвърля светлина по случая като разказва за началото на Холокоста в България с процесите срещу евреите от края на 1942 г. и първата половина на 1943 г.: за първите жертви (двамата обесени Арие), за озлоблението и ненавистта, които не спират пред нищо, за слабия и мъчноопределим монарх, който малодушно убива, докато оправдава действието си с германците.
За “Рафаел” – десетия й роман, – за писането и писателстването си говорим с Леа Коен в едно интервю, за което тя бе така добра да отдели от скъпоценното си време.
Леа Коен: “Не започвам, преди да знам кое ще е последното изречение”
Интервю на Валентина Мизийска
Да поговорим за “Рафаел”. Ти ли избра историята или историята те намери?
Такава история не се избира и трудно се намира. Заслугата ми е, че я открих дълбоко зарита и прашна в архиви, които не интересуваха никого. Веднага разбрах потенциала, който се съдържа в нея. Отначало я виждах като филм и дори написах сценарий. Между впрочем, той намери одобрение и поддръжка в САЩ. Но аз съм преди всичко писател. Затова литературната версия ме увлече много повече от сценария. Може би един ден сюжетът ще стане филм, когато разбира се намери режисьора, който да се вдъхнови от него, поне толкова, колкото мен. Но за мен главното е романът, защото той дава много по-големи възможности да се разгъне сюжетът.
Младите писатели многократно са чували и чели съвета “пиши за това, което познаваш”, но в историческия роман няма как да “знаеш” нещо, поне не от собствен опит – трябва да проучиш почти всичко за даден период, дори само за да събудиш или да сервираш закуска пред героя си в съответната епоха достоверно. Как доби представа за автентичното? Как се пише за период, който е отдавна отминал?
Хм. Това е и вярно, и не е вярно. Вярно е, че историческият роман изисква много голяма подготовка. Всичко, което е “история”, трябва да бъде коректно описано и предадено, дори и най-малката подробност – как са се обличали героите, какви кафенета, клубове и ресторанти са посещавали, каква музика са слушали и дори как са говорели. Когато се включват реално съществували исторически персонажи, както в моя роман присъстват такива, е много важно да не се измислят техни изявления, а да се търси автентичното. Не е вярно, че една епоха от преди 70-80 години не може да бъде възстановена. Аз възстанових семейната среда на Рафаел Арие по спомените на неговата първа братовчедка (една от героините в романа) Диди Арие-Бейкър. Възрастната дама е на 94 години и живее в Далас. Никога след страшните събития от 1943-1944, прокудили и съсипали цялата фамилия Арие, тя не се е връщала в България. Но времето е дестилирало нейните спомени, така че тя е запазила очарователната атмосфера на младостта на Арие, която ми предаде по вълнуващ начин. Всичко това влезе в романа и, мисля, е напълно автентично.
Има още два изследователски ресурса, които гарантират автентичност.
Първият е пресата. Изчетох всички вестници от 1932 до 1945 година. Невероятно преживяване. И историческо познание през погледа на общественото мнение. Митовете се сриваха пред очите ми един след друг. Много полезно занимание – препоръчвам на всеки автор, преди да започне да си съставя “историческа доктрина” за който и да било период, да прочете вестниците. Задължително е. Още повече, през периода, който описвам, е нямало нито телевизия, нито Интернет, и цялата публична информация се съдържа в тях!
Вторият важен ресурс са снимките и документалните филми, доколкото ги има. Изгледах хиляди снимки от периода, за да си съставя образна представа за него. Някои кадри ми подсказаха и елементи, които включих в сюжета.
Възможно ли е да се постигне тотална историческа точност, докато се опитваме да разкажем една история по най-атрактивен начин?
“Тотална историческа точност” не съществува. Най-често фактите се интерпретират. Въпросът е да се интерпретират добросъвестно. Романът все пак дава свобода на автора да интерпретира събитията, както и да създава образи, които може би не винаги съвпадат с реалните. Но писателят е длъжен да изучи целия материал, за да го осмисли. Този подход все пак ми е останал от научната работа и аз разчитам на него. Освен това, задължително трябва да се видят местата, които описваме, и то в детайли. Когато отидох на гробищата, за да видя надгробните паметници на обесените Леон и Рафаел Арие, открих върху тях детайли, които се оказаха от решаващо значение за сюжета.
Кое събитие от историята изигра ролята на искра за желанието ти да пишеш за Рафаел?
Обесването на двама видни индустриалци през 1943 година по скалъпен процес. Сценарият се оказа много по-широк и надхвърляше тяхното лично нещастие, а мотивите са важен момент от българската история.
Как се работи по един такъв роман? Как решаваш къде да сложиш детайлите от обстановката, къде – действието, къде – ефекта върху героя?
Романът е сложен жанр, а този специално не е исторически пътепис. За мен най-важни бяха героите, всичко минава през тяхното възприятие и оценка за събитията.
Как остана безпристрастна като разказвач?
Кой казва, че съм безпристрастна? Напротив, писах с огромна страст, но правех всичко възможно да не изглежда така. Май се е получило. Разбирам го по гнева и сълзите на хората, които са чели книгата. Успяла съм вероятно да им предам вътрешното си напрежение.
Какви проучвания направи? Срещна ли затруднения по време на проучването или писането? Как ги преодоля?
О, мога да напиша цяла повест за търсенето. Истинска детективска работа. В четири държави. Прерових архиви, ходих до Америка и до Франция да се срещам с близки на Рафаел, имах също сътрудници, на които заплащах за търсенето на някои документи. Купих за 300 долара в e-bay серия сапуни от фирмата на Арие “Жермандре”, за да ги помириша и да видя как изглеждат. Бяха запазили аромата си, но цветът беше потъмнял.
Предполагам, че в такива романи проучването надхвърля доста като период самото писане. Имаше ли момент, в който си каза “Край. Проучих всичко достатъчно, време е да започна да пиша”?
Човек никога не може да бъде сигурен. Проучването първоначално отне около година. След това написах три документални очерка върху темата, които излязоха в списание “Биограф” и в сайта “Площад Славейков”. Видях, че предизвикаха интерес. Събрах още информация, факти, лични архивни материали от останките от семейството. Намерението ми не беше обаче да пиша история на семeйство Арие, колкото и интересни персонажи да има между тях. Интересуваше ме контекстът и преди всичко епохата и историческите механизми в нея, които довеждат до фаталния процес от края на 1942 година. Това е роман за едно от най-интересните десетилетия в новата българска история 1932-1942.
Писането на исторически роман се състои и в това да знаеш кое да пропуснеш, за да не “преиграеш с писането”, да държиш фокус върху онова, което ще е от интерес за читателя и ценно за историята. Пропусна ли интересни факти, само за да увеличиш литературната стойност на сюжета?
Точно така е. Много факти останаха зад завесата. Както казах, не съм летописец на семейството. Не исках в никакъв случай да изместя фокуса. В интерес на истината, аз знам много повече за причините, довели до процеса, както и за неговите участници, отколкото който и да е от семейство Арие. Просто те не са извършили проучвателната работа, която аз извърших.
При историческите личности писателят може със сигурност да научи какво се е случило, кой какво е казал и направил, но не и защо. А всъщност Защо-то определя образа. Как се справи с това предизвикателство?
Това е най-важният въпрос, на който писателят трябва да си отговори. Защо-то е ключът към романа. Без него няма роман. След като разполагах с всичко, изобщо не започнах да пиша, преди да намеря този ключ. Необходимо ми беше да се отстраня от фактите, да прекъсна всички контакти с реално съществуващите свидетели, да намеря дистанция, за да открия Защо-то. То се намира в последната глава на Първа част. Ако не бях го открила, нямаше да напиша романа въобще. Просто нямаше да има смисъл.
Историческите личности принадлежат на времето си и авторът трябва да вижда историята през очите им, без да ги съди, докато ги превръща в художествени образи. Съвсем честно, ако Рафаел беше само литературен герой, кои негови качества би му спестила и какви би му добавила?
Моят Рафаел Е литературен герой. Съмнявам се, че истинският е бил точно такъв. Поради това въпросът остава без отговор.
Кои са съставките, които правят историческия роман незабравим? Неустоими герои, емоционална промяна на образа, конфликт, сюжет, обстановка, автентичен диалог, отличителен глас на разказвача, гледна точка, друго?
Талантът на автора да разкаже всичко това и да държи читателя в напрежение, така че, като свърши книгата, да съжалява.
Какво послание се надяваш да си оставила у читателя с “Рафаел”?
“Рафаел” може да бъде прочетен и като урок по история, така, както би било честно да се преподава – с всички неизбежни съставки на една епоха, която е всичко останало, освен достойна. Периодът 1941-1944 е недостоен в историята на България, бих желала читателите сами да направят този извод. Аз не го формулирам чрез текста на романа.
Може ли човек да живее от писане в България?
Може през определени периоди, когато има успех. Но навсякъде по света писателите имат големи трудности, освен през периодите, когато имат успех.
Опиши процеса си на писане. Имаш ли си творческа рутина? По колко време пишеш? При какви условия?
Ами, има една част от съзнанието ми, която непрекъснато “пише”. Това ме прави понякога разсеяна. Много неща обмислям и без да пиша, някои просветления ми идват нощем, което означава, че една част от съзнанието ми е заета и тогава с “писане”. В активните периоди пиша по около 4-5 страници дневно. Понякога това ми отнема не повече от три часа, друг път – десет.
Колко по-рано знаеш коя ще е историята на следващия ти роман?
Има истории, които ме преследват с години. Стоят си в някакъв уейтинг лист. Докато им дойде времето. Две такива истории отдавна чакат своя ред, не знам коя ще се пребори да е първа. Трябва да намеря Защо-то.
Правиш ли подробен план на сюжета, преди да започнеш – кога и какво ще разкажеш и коя сцена ще осветли дадени обстоятелства?
О, разбира се. Учила съм музикална композиция и знам много добре как да разположа един сюжет. Колко части ще бъде книгата, как ще е конструирана, каква ще е дължината на главите. Всичко това ми е известно предварително. Не започвам, преди да знам кое ще е последното изречение, така да се каже финалният акорд. Веднага различавам книги, които са писани като “поток на съзнанието”, авторът им сам не може да се справи с текста и не знае кога ще го завърши, това много си личи. Мога с много голяма приблизителност да определя дължината на романа, който пиша. Естествено, накрая това изчисление леко се променя, защото много съкращавам. Не обичам излишествата. Някои ме упрекват, че можело да има повече “литература” в книгите ми. Не знам какво разбират под това? Изкуствено вметнати размишления на автора са понякога крайно досадни, метафорите също не са добре дошли при мен, да не говорим за прилагателните. Виж, много обичам глаголите и ги подбирам грижливо. Мислех, че “Рафаел” ще надхвърли 400 страници, но в последните редакции махнах доста неща, които ми се струваше, че разводняват текста. А бяха интересни за четене, сигурна съм. Така романът остана с 350 страници.
Показваш ли на някого ръкописа, преди да го дадеш в издателство?
Не обичам много. Обикновено съм разочарована. Всеки път, когато съм нарушила това правило, съм съжалявала. Книгата трябва да се чете завършена и издадена.
Каква е ролята на редактора в създаването на добра история?
Ролята му е огромна – не в създаването, а в завършването на книгата.
Работила си с различни издателства. На какво държи успешният писател в работата си с издателство в България?
На характера си. Няма да коментирам издателствата. В момента работя прекрасно с “Ентусиаст” – млад, динамичен екип, който много обичам, вършат си работата много съвестно и с голяма любов.
В какъв жанр предпочиташ да пишеш?
Е, аз си пиша в жанра драма. Но се стремя вътре да има различни пластове – криминална интрига, исторически контекст, сложни взаимоотношения между героите.
Над какво работиш в момента?
Точно в момента си почивам след изтощителната кампания, която направихме за лансирането на “Рафаел”. Получи се и това ме радва. И гледам към уейтинг листата.
Остава ли ти време за четене?
Както и много други писатели, и аз или пиша, или чета. Трудно ми е да правя и двете. Сега смятам да прочета няколко книги, които отдавна чакат ред.
На кои съвременни БГ автори се възхищаваш?
Абе, писател трудно се възхищава на друг писател. Важното е да го оценява. Харесва ми Милен Русков, “Чамкория” е много стойностна книга и ще остане такава. Към “Възвишение” не изпитах същото привличане, но това е субективно – просто този период не ме интересува много, не виждам в него голямо вдъхновение, но вината си е само моя.
Кое свое качество цениш най-много като писател? И кое би искала да промениш?
Избягвам да се самооценявам. Стига ми да съм доволна. Не може да се отрече, че съм много работлива, но това се отнася не само до писането. Малко съм избухлива, но вече е късно да го променя. Това ми създава понякога сложни отношения с литературния “истаблишмънт”, но пък и той ме дразни със своята скованост. Не се уморява да създава правила, без да съзнава колко са излишни. Особено са досадни онези, които непрестанно се занимават с някаква писателска “номерация”, пишат листи, както навремето това се правеше в творческите съюзи. Загубена работа! Изведнъж излиза някаква шеметна книга, както се случи с “Чамкория”, и “истаблишмънтът” става доста смешен, защото нито е предвидил това, нито знае как да го класира. От друга страна, много ми е приятно с жените от Клуба на писателките – забавляваме се искрено, като си говорим за книги, а и не само. Срещите ни винаги са в някой хубав ресторант. Създадохме си традиция от това, която е много приятна. Струва ми се, че възстановихме понятието “клуб”. То не е само група хора, свързани с някакъв интерес или цел, а и място за прекарване на времето. Винаги чакам да ги видя с нетърпение.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Да не слушат никакви съвети. Абсолютно никакви!
Любопитно: На корицата на романа е семейна снимка на фамилията Арие с един от автомобилите на семейството през 30-те години на ХХ век. Младият мъж с шапката (на заден план) е самият Рафаел. Снимката е предоставена от Диди Арие-Бейкър – братовчедка на Рафаел Арие и героиня в романа и е претърпяла специална обработка в Америка, за да може да бъде публикувана.
