“Какво, ако ние живеем животите си отзад напред?”
Из романа “18% сиво” на Захари Карабашлиев, издателство Сиела.
“Ако пътувам достатъчно дълго нанякъде, би трябвало да мога да избродя пустиня, планини и морета и да стигна пак там, откъдето съм тръгнал. Пространствата, дори и този забързан в хоризонта път, колкото и плоски да изглеждат, са в края на краищата парчета от едно кълбо, което е възможно да бъде обходено. А как стои въпросът с времето? Толкова ли неразгадаемо остава то?
В далечината забелязвам голям бял надпис, издигнат на покрива на дървена постройка – “Исус Христос е Господ”. С по-малки букви отдолу – “Тикви и царевици на разпродажба”.
А какво, ако ние просто имаме неправилна представа за времето? По-точно за посоката, с която се движим в него. Възпитали са ни да вярваме, че животът започва с раждане, минава през зрялост, стареене и накрая неизбежно завършва зле. Според този общоприет възглед нещата се движат от ново към старо, от удоволствие към болка, от страст към безразличие, от красиво към грозно, от ред към упадък, развалени зъби и алцхаймер. В този естествен ход на събитията всеки що-годе мислещ индивид би трябвало да е песимист, защото това е единствената възможна нагласа в унисон със системата, в която съществуваме. В този естествен ход на събитията (раждане–детство–младост–старост–смърт) която и да било оптимистична теория би трябвало да бъде тълкувана като израз на душевно разстройство или като художествена измислица, защото тя не би била в унисон с природата. Какво обаче, ако всичко това е погрешно?
Какво, ако ние живеем животите си отзад напред? Какво, ако живеем във – нека го наречем – принципа на обратното време? Какво, ако всичко започва от смъртта, чиято причина ние избираме, минава през старост (в повечето случаи), болести, навици, средна възраст, кризи, младост, разочарования, любов, юношество, надежди, детство и завършва в утробата? Какво, ако това е естественият ред на нещата и оптимизмът е остатък от този естествен ред на мислене? Какво, ако това, което са ни учили в училище, е просто суеверие? Разбрали са го поети, които предричат смъртта си до последния детайл, художници, рисуващи “бъдещи” градове и машини, ясновидци, описващи събития с поразителна точност, пророци от всички религии и краища на земята. И ако това не е достатъчно, децата няма как да са в грешка. Бебетата например плачат, когато се раждат, не по друга причина, а защото знаят безпощадно ясно, че животът им ето сега свършва. С времето обаче свикват с правилата на играта, преструват се, че разбират обратното живеене, после научават да забравят кои са и само от време на време на някоя детска площадка ще чуеш малчуган да започва поредната от измислиците си с фразата “…едно време, когато бях голям…”.
Какво, ако живеем не истинските си животи, а техни отражения, в които всичко е просто с главата надолу? Може би с всяко следващо наше решение ние опитваме да коригираме минали събития, което е невъзможно, и следователно сме осъдени на неуспех. Всеки наш план занапред е неадекватен, защото не е насочен в правилната посока.
В принципа на обратното време всичко вече се е случило.”
Из романа “18% сиво” на Захари Карабашлиев, издателство Сиела.
Още откъси от романа:
“Нещо различно от фотограф или писател…”
“Сбогом и на теб, празна къщо!”
Зак е трийсет и няколко годишен бивш фотограф, сега служител в калифорнийска фармацевтична компания. Дни след като любовта на живота му го е напуснала, той минава границата с Мексико, за да удави тъгата си в алкохол, но в края на една луда нощ в Тихуана попада на кървава сцена, намесва се, за да спаси чужд живот, и по чудо се отървава жив и със задигнат от нападателите му ван.
Каква е изненадата му, когато открива, че в чуждия автомобил има чувал с прясна марихуана!
С тревата в багажника и купен на старо филмов “Никон” Зак поема към източния бряг. Това пътешествие – колкото напред в пространството, толкова и назад във времето – преплита две паралелни реалности: настоящата самотна, вълнуваща и на моменти доста опасна екскурзия и времето от първата среща със Стела, студентските години в България през 90-те, адаптацията по-късно в Америка. Докато достигне крайната цел на пътуването си – Ню Йорк, където го очакват и най-големите изпитания, каккто и истината за отсъствието на Стела.
Захари Карабашлиев пише проза и драматургия. Романът “18% сиво” е преиздаван в България 25 пъти и е превеждан в САЩ, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и др. Носител е на наградите “Роман на годината”, “Хеликон”, “Аскеер” и др. Негови разкази и пиеси са публикувани в книгите “Кратка история на самолета”, “Симетрия”, “Откат” и други сборници и списания, превеждани на много езици. Вторият му роман е “Хавра”.
