Разказвачът. Или кой и защо ни разказва тази история?
Разказвачът е един от най-съществените елементи в което и да е художествено произведение – това е лицето, което разказва и коментира историята. Обърнете внимание, че това не винаги е авторът – човекът, който в действителност е написал тази история! Но защо е необходимо да направим това уточнение?
Авторът и читателите живеят в реалния свят. Ролята на автора е да създаде една вселена, да въвлече герои в действието и да измисли събития, които да придвижват героите из сюжета и историята напред. Ролята на читателите е да разберат предоставената им информация и да си я изтълкуват по свой начин. И ето къде встъпва в роля разказвачът. Той е посредник. Той съществува само в света на историята и целта му е да представи реалността по начин, който може да бъде възприет от публиката. В нехудожествената литература авторът и разказвачът могат да бъдат едно и също лице, тъй като реалният свят и светът на историята е един и същ. В художествената литература обаче разказвачът е човешки образ, конкретен или анонимен, нечовешки… глас, самият автор или образ от сюжета, на когото авторът е възложил задачата да развие действието като разкаже историята на романа в нейната цялост.
Кой разказва историята?
Когато се заговори за видове разказвачи, те най-често се обясняват с класификацията, основана на гледната точка, от която е разказана историята.
Разказвачът от ПЪРВО ЛИЦЕ е този, който говори от свое име и представя своята гледна точка. Този разказвач обикновено е герой в историята и си взаимодейства с други герои, като читателите виждат тези взаимодействия през неговите очи и не могат да знаят нищо, което този разказвач не знае. Разказвачът не чете чужди мисли, той само споделя своите. Съди за мислите и отношението на останалите герои по техните действия или от споделените разкази на други персонажи в историята, но осъзнава много добре своето собствено съществуване. Характерно за този тип разказ е, че читателят много лесно “разбира” разказвача, защото той “вижда” и “усеща” този разказвач, допуснат е до сърцето му, гледа през неговите очи. Читателят единствен става довереник на голяма част от мислите и разсъжденията на разказвача, който може да не споделя такива с никой от останалите герои в романа.
Някои истории имат множество разказвачи, които говорят от първо лице, за да илюстрират различните сюжетни линии през очите на “потърпевши” образи в една и съща история, подобна или развиваща се в различни времеви континууми, като по този начин предоставят различни гледни точки. Пример за това са емблематични романи на Джоди Пико, преведени на български – “Споделен живот”, “Домашни правила”, където една история е представена през очите на няколко персонажа и читателят може ясно да проследи колко е въвлечен и засегнат всеки от разказвачите от общия ход на събитията, гледната му точка и придава на творбата колоритност, динамика, многопластовост.
Разказвачът от ВТОРО ЛИЦЕ е изключително рядък тип разказвач в художествената литература. В този случай разказвачът се обръща директно към поне един образ на “ти” или “ви”, към “теб”/”вас”, приемайки, че читателят е герой от историята. Това е много характерен тип разказвач в текстовете на поп музиката (където разказвачът често директно “говори” на другия човек), на определени видове поезия, също така в рекламата. Когато се прибягва до използване на този тип разказване, разказвачът по-скоро се обръща към себе си, предоставяйки емоционална, дори иронична дистанцираност. По този начин разказвачът рисува и анализира като остава скрит от читателите.
“Ти не си човек, който би осъмнал на такова място. Но ето те, при това не можеш да отречеш, че подобна обстановка ти е позната” (първите изречения от романа “Bright Lights, Big City” 1984 на Джей Макинерни).
“Онази вечер се разходих по пътя към къщата, в която аз, ти и децата обичахме да отсядаме през лятото.” (първото изречение от романа “To My Ex-Husband” 1995 на Сюзън Дъндън).
“Ти се отдалечаваш по коридора и аз се притеснявам, че всъщност бягаш от онова, което току-що са ти казали. Дори от самия намек за него. Оставям Джени и тръгвам след теб.
– Някой се опитва да я убие, Майк – казвам ти. Но ти не можеш да ме чуеш.
– Ще стоя при Джени – обръщаш се към Сара. – Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Ще направя всичко възможно копелето да не се доближи до нея.
Обичам те!” (из романа “После” на Розамънд Лъптън)
Използването на второ лице е много често срещана техника за обръщане лично към читателя в жанрове като ръководства, пътеводители, наръчници, книги-игри, блогове.
Разказвачът от ТРЕТО ЛИЦЕ е традиционно използваният разказвач в художествената литература – това е всеки разказвач, който говори за героите от историята като използва местоименията “той”, “тя”, “то”, “те”, но никога “аз” и “ние” или “ти” и “вие”. Той не е фигура от историята, а наблюдател, който винаги е вън от описваните събития и съществуването му не се налага да бъде обяснявано или развивано. Вместо това разказвачът от трето лице е безплътен “коментатор” или “глас”.
Разказвачът от трето лице бива няколко под-вида. От гледна точка на обективността, той може да разказва субективно, описвайки личните мисли и чувства на един или повече герои, или обективно да поднася историята на трети лица, без да описва мислите и чувствата на когото и да е, като само представя точните факти от историята. От гледна точка на обема на “знанията” на разказвача, той може да е “всезнаещ”, който може винаги да каже на читателя какво знае и мисли всеки герой от историята или полу-всезнаещ, фокусиран върху един или много ограничен брой от героите, което означава, че разказвачът ни казва как точно един герой в една сцена вижда света, но не може или поне не го прави, да чете мислите на останалите герои по същия начин в същата сцена.
Когато читателят преминава през историята, той обръща внимание на уликите, които му се предоставят относно идентичността на разказвача. Възраст, пол, произход, религия, раса – читателят може да ги усети безпогрешно, дори когато това не е упоменато в прав текст. Ако, например, разказвачът употребява възклицанието “Въй!” в своята пряка реч, тогава читателят си прави извода, че той живее на различно място от онзи разказвач, който би ползвал “Леле!” за същата цел. Ако той адресира по-възрастните персонажи с “господин” и “госпожа”, за разлика от по-младите, които нарича на малко име, читателят ще има идея за възрастта му, за това кои герои са по-големи от него, кои са му връстници и т.н. Читателят може да засече и предразсъдъци от страна на разказвача, което на момента ще го накара да преосмисли какво доверие може да му има по-нататък. Ако разказвачът, например, каже: “Дебеланката надигна пъпчасало личице от книжлето си”, читателят ще може с относителна точност да предположи, че разказвачът е образ, който има високо мнение за собствената си красота, че е с надменно отношение към не-толкова-хубавите или не-така-елегантните и че определено не може да бъде видян някога да чете книга.
Читателят не е глупав, той може да оцени ролята на разказвача, дали е надежден или ненадежден, дали му казва или не всичко, което знае, както и дали има въобще представа за какво говори, какъв е авторитетът му, какви възможности има, за да свърже събитията в историята, както и защо му разказва всичко това. Изповед ли е романът? Хвалба ли? Морален урок ли? Това не е въпрос за причината, поради която авторът е написал тази история, а въпросът защо този художествен образ е избрал да му я разкаже.
Защо се разказва историята?
Една история работи тогава, когато може да убеди читателя, че героите са истински и че светът, в който живеят съществува. Но кои са елементите, които успяват да ни убедят? Всичко опира до разказвача или разказващия глас. Защото разказвачът не е просто онзи, който разказва какво се е случило – той създава реалност, свят, на който читателите искат да повярват, започват да вярват и искат да продължават да вярват. И независимо дали от първо, второ или трето лице, добрият разказвач е убедителен в разказа си и превръща имагинерния свят в реален, като изпълнява следните 3 задачи:
Привлича читателя към историята. Може би най-важната роля на разказвача. Читателите подхващат художествената литература по различни причини, но повечето от заклетите читатели ще ви споделят, че четат, за да преживеят някаква различна реалност на онази, в която живеят, да се потопят в история на магнетични герои. Ако произведението е добро, читателите ще преживеят онова, което преживяват самите образи. Страхът, любовта, тревогата, силното желание в сюжета дълбоко им въздействат по най-различни начини. И когато героят ви е предаден, влюбен, наранен, объркан, ядосан, така ще се почувства и читателят. Това е усещането, което читателят преследва, когато хване в ръцете си нов роман. Той не чете, за да се информира за нечии чувства. Чете, за да ги преживее безопасно с някого, на когото симпатизира.
И така, разказвачите създават реалност – не просто описания с детайли, колкото емоция, свързана с подробностите. Стела обича да връзва среднодългата си коса високо над тила, когато е в офиса. По някое време кокът се разхлабва и кичури коса започват да гъделичкат голия й врат, което обикновено не й пречи. Но когато обстановката е напрегната, това гъделичкане дразни кожата й, тя е в състояние да почеше врата си, след малко да го направи по-силно, третия път изнервено да забие нокти в плътта си, докато осъзнае, че може просто да разпусне и пристегне отново коса. Ник е разлял капучиното на жена си в колата и колкото и да се е опитвал да го почисти, не е успял напълно. Разказвачът създава детайли – косата на Стела, разлятото капучино в колата на Ник – и на по-късен етап се “заиграва” като вмъква пак детайла: ето я Стела, забиваща нокти в голия си врат, докато шефът й повишава тон пред останалите колеги в офиса, ето го и онова мляко, вече на една седмица, което се размирисва в колата. Всеки път, когато стане напечено и Стела посегне към врата си или когато Ник влезе в колата и побърза да отвори прозореца, защото миризмата на развалено мляко се надига от пода, читателите поклащат разбиращо глава. На тях им е удобно от това, което вече знаят, и това им напомня, че те принадлежат на тази реалност.
Предоставя перспектива. Много млади и зрели писатели не разбират колко важна е ролята на гледната точка в произведението. Независимо дали описват събития, които са се случили на тях или някъде на някой друг, гледната точка е тази, която позволява на читателя да се приближи до събитието или му поставя граници, за да му попречи – дали ще знае всичко или ще получи само откъслечна информация за нещата. Избирането на гледната ви точка и отличителния ви глас в началния етап от писането на произведението може да ви спести болезнено редактиране на по-късен етап. Читателите разчитат на разказвача да им обясни света в произведението: “грешно” и “правилно”, етични и социални норми, ценности и т.н. Ако разказвачът знае нещо, то това нещо трябва да го знае и читателят. Това е обещанието, което дава разказвачът в началото – да разкрие информацията, цялата.
Всяка реалност си има граници, до които може да се проследи. Хоризонт, отвъд който повече не може да се види. Ако на читателя му се предостави възможност да принадлежи на даден свят, на него му трябва хоризонт, благодарение на който да различава “това тук” от “онова другаде”. Има много начини, по които да постигнем това: малък поток от факти, който тихичко напомня за нещо наблизо (пушек откъм гората, удари на камбана от близкото село, тътен от прелитащ самолет). Разказвачът от време на време ни напомня за нещо, което хем е част от историята, но не е съвсем. Хем не е тук, хем не е толкова далече. Втора сюжетна линия, описваща друг времеви континуум, други герои в друг континент, развитие на война на другия край на света, което новините отразяват всеки ден. Всички тези детайли сякаш преследват настоящето, понякога създават напрежение, приятен гъдел от нетърпение кога сюжетните линии ще се пресекат. Сцените са пропити с усещане за “близко” и “далечно”, “сега” и “преди”, “ние” и “онези другите” – с други думи се създава пространство. Защото без пространство няма реалност.
Нещо, с което трябва много да се внимава – един муден и вглъбен в себе си разказвач би могъл да изостави главните си герои, за да обслужва абстрактното си изложение встрани. Хубаво е да се знае, че хоризонтът не се нуждае от продължителни отклонения. Читателят не бива да губи представа за “какво” и за “кога” е историята – за онова преди или за онези другите? Нуждае се от бързо обръщане на главата, кратък поглед в далечината, колкото да си напомни какво има тук, къде се намира.
Запълване на празнини. Разказвачът запълва всякакви пролуки, които образите оставят отворени. Най-добрите разказвачи казват всичко. Още със стъпването си на сцената (в първите 5 страници, например), те казват достатъчно, че да изградят доверие с читателя: “ако останете с мен, ще ви кажа всичко – в момента, в който си го спомня или го науча”. Едно привлекателно обещание, защото всички знаем, че понякога героите могат да бъдат много потайни. Пазят тайни, водят свои битки и реагират на провокации по начин, който не винаги е много смислен. И ето тук идва ролята на разказвача, който трябва да запълни дупките в информацията, да обясни действията им, да ги оправдае със страховете им, да разкаже миналото им, за да ни накара да проявим разбиране към видимо нелогично поведение. Защото не всеки герой в повествованието ще се изправи срещу огледалото и ще си каже на глас: “Е, няма как да отида на партито, защото домакинът има куче, а аз адски се страхувам от кучета, откакто доберманът на съседите ме ухапа, когато бях на 8”. Героят просто ще откаже да отиде на партито, нищо че момичето, в което е лудо влюбен ще е там и сякаш тъкмо му е дала да се разбере, че нещата между тях ще се получат. И за да не се чуди читателят какво му става на героя, на сцената се изправя разказвачът и допълва белите петна в информацията. Огромен плюс да имаш разказвач – особено когато пишеш от трето лице.
И въпреки всичко разказвачът не разказва и не бива да разказва цялата история, нито трябва да му се налага да “работи” повече за нея, отколкото героите. Той трябва да може да си спести появата, за да ни каже как се чувства Мартин, когато Мартин е ядосан, защото досадният съсед отново не пропуска да подхвърли с насмешка, че Мартин задоволява всяка прищявка на съпругата си. Разказвачът би прекалил, ако започне с обясненията, че Мартин се е ядосал много и му се е приискало да му удари един юмрук в носа. Разказвачът просто оставя Мартин да се ядоса и разказва за червенината, която залива лицето му, за дълбокото поемане на въздух през носа, за стискането на юмруци и… удара на ляв прав в челюстта на съседа. Разказвачът е отстъпил, за да даде шанс на героя да покаже как се чувства Мартин и читателят успява да усети това, успява да се свърже с героя.
Разказвачът също така не бива да пропуска детайли, когато те са нужни. “Мария му хвърли един от нейните “Ще те убия” погледи”. Но какво означава поглед “Ще те убия”? Колко читатели биха могли правилно да го визуализират и да бъдат сигурни, че авторът е имал точно това предвид. Разбира се, трябва да обърнем внимание и на ненадеждния разказвач – онзи, който умишлено задържа съществени факти за личното си облагодетелстване (който “обещава” в началото, но не спазва “обещанието” си с разгръщането на романа), но това ще стане в отделна статия съвсем скоро
И така, ще има времена, в които разказвачът ще даде информация за развитието на военните действия в съседната държава, но ще продължи да разгръща историята “тук”, за да усети читателят контраста на събитията, опасността войната да засегне “всичко”. Обикновено ще бъде единственият глас, който говори на читателя, докато в други ще заеме някое от местата зад първи ред и ще разреши на читателя да изживее историята сам. Защото преживяването е истинската причина, поради която читателят е грабнал книгата. Не, за да чете за преживяванията на разказвача!
