Невена Митрополитска: Във всяка сцена преживявам силно, както ако ми се случва в живота
Третият роман на Невена Митрополитска е още по-амбициозен, сериозен и пълен с емоция текст. Не е нужно да сте чели интервюто по-долу, за да осъзнаете колко време е отделила, труд е положила и отдаденост е вложила в процеса на проучванията за „По релсите“ – това лъха от всяка страница на романа. Не е нужно да сте го чели, за да усетите и любовта, с която е докоснала всеки от персонажите си, нарисувала е всяка сцена, изляла е страст върху текста си. Но ще се приближите още по-близо до човека Невена, твореца Невена и неуморимия ѝ дух, ако отделите няколко минути за разговора ни. Обичам да обсъждам писането с нея, защото е от малкото български автори, които не само имат какво да кажат, но и го споделят с шепи и с млади, и с опитни творци. За вдъхновението, търсенето и пресяването на информацията, писането и редактирането разговаряме доста след излизането на книгата, но за тези въпроси и отговори никога не е твърде късно. Приятно четене.
* * *
Невена Митрополитска: „За да изразиш нещо с думи, трябва преди това да си си го представил и да си го почувствал“
Интервю: Валентина Мизийска
Снимка: Йордан Дойчинов
* * *
Невена, нямаш представа колко много се радвам, че продължаваш да твориш и да издаваш толкова хубави книги! Беше ме впечатлила с втория си роман – такава сериозна тема, толкова много гледни точки, наистина не вярвах, че има с какво още да ме изненадаш. Да, очаквах още сериозни теми, още гледни точки в следващия ти роман, но ти отново успя да преобърнеш представата ми за развитие на автор. Това е третата ти книга, а вече имаш книга за съдбата на български евреи! При положение, че не си еврейка, а си влязла така дълбоко в тази история, кажи ми как стана така, че писа на тази тематика? Кога и как се вдъхнови?
Благодаря за хубавите думи! Добрите отзиви ми действат много мотивиращо и се надявам да не ми действат отпускащо. Както съм написала и в предговора, тази тематика влезе под кожата ми още на петнайсетгодишна възраст, когато с училищна екскурзия попаднах в концлагера Аушвиц, тогава известен ни като Освиенцим. По това време пишех стихове. Но не бях в състояние нито да преработя, още по-малко да изразя това, което почувствах тогава. Трябваха ми не години, а десетилетия, за да се почувствам готова. Готова не просто да изразя емоцията, а да напиша роман, който евентуално да направи и читателите му съпричастни към нея. За да се стигне до този роман, се случиха и доста съвпадения. Съвпадение беше това, че в моята група по време на тази екскурзия пътуваше и едно момиче от моето училище, но от горния випуск – Матилда. Тя е еврейка, а баща ѝ бе израснал в Кюстендил – градът, от който е тръгнала делегацията, благодарение на която депортацията на евреите от „старите предели“ на държавата е била спряна. Съвпадение беше и това, че с Матилда учихме заедно в университета и станахме близки приятелки. След това заедно имигрирахме в Монреал, където дойдоха да живеят и родителите ѝ. Баща ѝ – Маир Мешулам, е бил на 15 години, когато са отменили депортацията му в последния момент – вече са чакали със семейството му пред къщата, за да тръгнат заедно с другите към сборния пункт, когато са им казали, че могат да се приберат вкъщи. И той имаше какво да ми разкаже и желаеше да го направи. Така че тази история ме следва от много отдавна, но за мен бе скок в дълбокото и все не се осмелявах. Много се колебаех дали да не пристъпя към нея след първия роман, но не се реших. И вероятно има и положителни страни фактът, че започнах да пиша „По релсите“, след като вече имах опита от два други романа. Обаче докато си давах смелост, участниците в тези събития си отиваха от този свят. За това не се бях замисляла.
*
Колко време писа романа?
Ако броим и подготовката, и редактирането, няколко години. Вторият ми роман – „Дарът“, излезе през 2019 г., обаче ръкописът му бе престоял в издателството две години и половина. Започнах да правя проучвания за „По релсите“ веднага след като изпратих ръкописа на „Дарът“.
*
Сигурно не мога и да си представя какво ще ми отговориш, ако те попитам какво ти костваха проучванията на тази тема. Къде търси информация за времето, за хората, как решаваше дали си открила достатъчно, за да си разрешиш да пишеш смело, за да пуснеш и фантазията да танцува? Не те ли плашеше мащаба на тематиката – от история за евреите по това време се очаква много, как решаваше каква част от историята да засегне твоите герои?
Ужасно ме плашеше мащаба на тематиката. И отговорността от това, че пиша за едни травмирани хора, които могат прочетат този роман и да останат разочаровани. Че са ми гласували доверие да ми разкажат за тези толкова лични и тежки събития, а аз – да се проваля. Както и да е, този страх не успя да ме парализира напълно. Започнах с четене на книги по въпроса. Литература на тази тематика има много и това от една страна е добре, но от друга страна, естествено, означава, че трябва да се чете много. Друг е въпросът, че се сблъсках с феномена „пристрастност“ в науката – разбира се, учените се опират на факти, но някои подбират само удобните за тезата им факти и премълчават неудобните, в резултат на което мненията за тези събития са противоречиви. В началото трябваше да се ориентирам в научните писания, да направя своята интерпретация. Интервюирах всеки евреин, преживял онези събития, с когото успях да се свържа. В някои случаи – и хора, които споделяха с мен това, което починалите им родители са им разказвали. В регионалната организация на „Шалом“ в Кюстендил бяха много любезни – показаха ми техни материали, албуми със снимки, разведоха ме да видя някои запазени еврейски къщи. Прие ме и кюстендилският историк доц. Ангел Джонев, показа ми исторически сгради в града, сподели с мен снимки от епохата, поговорихме. В Скопие се оказа, че някогашният еврейски квартал е бил напълно разрушен, но поне успях да посетя техния Музей на Холокоста. Що се отнася до съвременната линия в романа ми, там също проведох разговори с тийнейджъри, с учителка, четох блогове, разглеждах профили на тийнейджъри в Инстаграм. Докато правех проучванията си за историческата линия, открих две забележителни бази данни, посветени на евреите, преживели Холокоста. Едната от тях – Centropa, беше с преразказани на английски житейски истории на евреи, включително на много български евреи. Другата е на фондация, финансирана от Стивън Спилбърг, с дълги видео интервюта. Разказваха за предците си, за семействата си, за събитията от Втората световна война, говореха и за живота си след това – всичко, за което бих ги разпитала и аз. Във втория сайт само интервютата, свързани с Кюстендил, бяха около 60, а аз не се ограничих само с тях. Океан от информация. Слушах и слушах, четях и четях и все ми се струваше, че трябва да продължа, че може би в следващото интервю ме чака нещо много важно. Бях натрупала много информация, започна да става неуправляемо, а аз – все по-неуверена. Един ден просто реших, че трябва да спра с това. Насилих се да спра проучванията. Дадох си сметка, че имам предостатъчно информация, за да напиша романа, и въпреки че винаги ще ме блазни да получа повече, съвършенството е невъзможно. В този момент възникна въпросът как да организирам всичките тези бележки в структура на роман. Но това вече е друга тема.
Относно това как решавах каква част от историята на евреите да засегне моите герои – първо реших кои ще са героите ми, най-вече героинята ми Ребека, и покрай нея дойде и частта от историята, която отразих. Ако главният ми герой беше политик например, щях да опиша събития, които за една петнайсетгодишна девойка, каквато е била героинята ми през 43-та, са били неизвестни. Само да спомена, че героинята ми все пак има голямо семейство с родители, баби и дядовци, лели и чичовци, и чрез техните съдби се добива една по-широка представа за живота на еврейската общност и за това през какво е минал средният евреин в онези времена.
*
Чудех се защо са само две гледните точки в романа ти – на Ребека и на Мая. Не ти ли липсваше гледната точка и на Жана, нямаше ли момент по време на творческия процес, в който си обмисляла да дадеш думата и на нея? И в такъв случай защо „чуваме“ Мая, след като тя няма „еврейски“ проблеми? Много съм любопитна да чуя през какво си минала, докато си мислила и отсъждала на коя от героините да дадеш роля в романа си.
Да, имах колебания по този повод. Аз харесвам, когато историята се разказва през различни гледни точки, но според мен по-големият им брой носи риск. Защото в началото за читателя е трудно да навлезе във всички тях до степен, че да започне да му пука за тези герои и да му стане интересно, така че е възможно да се откаже да чете. В някои случаи се налага гледните точки да са повече (в „Дарът“ например обезателно трябваше да са четири), но в случая с „По релсите“ не беше така. Освен това си мислех, че включването и на Жана като герой, през чиято перспектива се разказва действието, е свързано с още много интимни мисли и подробности и така бих загубила фокуса. И в крайна сметка е важна приемствеността, мъдростта на поколенията минава от бабата през майката във внучката. Можех да пропусна междинното звено. Колкото до това, че внучката няма „еврейски“ проблеми, мисля, че съм показала, че „еврейските“ проблеми се получават, когато има „еврейска“, или по-точно антиеврейска политика. Евреите са хора като всички нас – те може да имат различни традиции, но чувствата им са като на всички нас и ако не ги третират по-различно, проблемите им са общочовешки. Надявам се читателите да са го усетили.
*
Интересно ми е какъв ред си писала двете сюжетни линии на романа – хронологично, или според финалната им подредба. По време на планирането ли реши на кои места да ги засечеш, или писането им само̀ ги срещаше? Знаеше ли през какво ще мине и къде ще свърши историята от самото начало?
Не мога да си представя как бих написала роман като този без планиране. Не съм като авторите, които почват да пишат без никаква представа как ще завършат. Аз първо проигравам историята наум, знам къде ще започна и къде ще завърша, вече съм видяла във въображението си и ключови сцени. Докато правя проучванията, получавам нови идеи, все повече сцени ми се явяват, пъзелът постепенно се запълва. Докато пиша, мога да получа нови идеи, да направя промени, но започвайки, вече съм се уверила, че в този роман не може да се получи голям структурен проблем. Че съм стъпила на здрави основи.
Не мога да кажа, че писах главите в реда, в който бяха във финалния вариант, защото по време на работата се случваше да правя размествания. Обаче в общи линии вървях по плана, а в този план историческият и съвременният пласт са разбъркани. За мен това не е проблем. Просто преди да започна да пиша нова глава, изчитам последната от същата времева линия и се настройвам на тази вълна.
*
Много страх и несигурност преживяват героите в романа ти, но в обстановката лъха толкова топлина, единност, уют. Имах усещането, че си била една от тях, че си присъствала на събиранията на тези хора, подготвяла си празници с тях, разхождала си се из къщите им, слушала си закачките им, бърсала си сълзите им. Кой те допусна до тези съкровени моменти? Как така успешно влезе в обувките на една еврейка?
Хората, които интервюирах, бяха изключително откровени и доброжелателни с мен. Това беше в личните интервюта, но хората бяха откровени и във видео интервютата, и в мемоарите. Имах достатъчно материал, на който да се опра, защото хората ме допуснаха до техния свят. Но има и нещо друго – ако аз имам някаква специална дарба като автор, то тя е не толкова писането, защото много хора пишат добре, а по-скоро способността да вляза в чужда кожа. Това е дарбата, която се изисква и от актьорите. Умението да се изразяваш с думи е на втори план, не че не е важно и то. За да изразиш нещо с думи, трябва преди това да си си го представил и да си го почувствал.
*
Кажи ми коя сцена от тази книга ти костваше най-големи емоционални писателски усилия.
Трудно ми е да кажа. Във всяка сцена преживявам силно, както ако ми се случва в живота. Колкото залогът е по-висок, толкова емоцията е по-силна. Сцените през март 43-та. Драматичните моменти за Мая. Финалната сцена. Изкушавам се да продължа списъка, но ще се насиля да спра тук.
*
На кого даде за прочит ръкописа, преди да го изпратиш в издателството? Различаваха ли се бета читателите този път от тези на предишните ти романи? За какви коментари се „ослушваше“, наложиха ли се редакции?
Както и в предишните романи, доверих се на няколко приятели с литературни интереси. На тях разчитах за коментари върху стила и най-общи впечатления. И да, направих някои промени въз основа на техните коментари. Моята приятелка Матилда, за която споменах, ми беше бета читател и на трите романа. Сега обаче включих и бета читатели от еврейската общност: освен Матилда, майка ѝ и съпруга на починалия по време на писането Маир Мешулам – Дора Мешулам, главната редакторка на вестник „Еврейски вести” и на списание „La Estreya“, а също редактор в БНР Михайлина Павлова и бившия председател на „Шалом“ в Кюстендил Сабат Исаков, когото бях интервюирала. Журналистката Еми Барух прочете романа, когато вече бях приключила с редакциите. От представителите на еврейската общност ми беше интересно да разбера най-вече дали смятат, че съм пресъздала правдиво онези събития, и реакциите им ми донесоха голямо облекчение.
*
Имаше ли съмнения в издателството дали тази книга, писана точно от теб, ще може да заеме своето достойно място на рафта на съвременните български романи в книжарниците в България? Дали няма да бъде осъждана, без да е прочетена, дали достоверността ѝ няма да бъде подценявана?
И да са имали издателите и редакторът ми такива съмнения, те не ми го показаха, за което съм им благодарна. Това, което виждах у тях, след като подготвихме книгата за печат, беше вяра в романа. Аз имах обаче много страхове. Защото има хора с голямо влияние в социалните мрежи, чието мнение за събитията се различава от моето. И защото за нас, българите, е по-приятно да вярваме, че държавата ни не носи никаква отговорност за онези 11 343 евреи от Македония и Тракия, които са били арестувани от български полицаи и военни, държани със седмици в кошмарни условия, бити, изнасилвани и унижавани, преди да бъдат предадени на немците по времето, когато държавата ни е управлявала тези земи. В романа не съм правила политически декларации, просто не съм крила фактите, които някои съзнателно подминават. Сама разбираш, че това е непопулярно мнение и че нямаше как да не очаквам всякакви удари под и над пояса. И да, опасявах се, че ще търсят да се хванат и за най-незначителната неточност, за да отхвърлят всичко. Била съм свидетел на дискусии по тези теми във Фейсбук и знам как се действа. Притеснявах се също, че в различните източници имаше някои разминавания, например българската администрация, предала македонските евреи на немците, е представила малко по-различен брой на депортираните от приелата ги немска администрация. Имаше вероятност да се захванат за нещо такова, а после иди обяснявай. Така и не разбрах защо досега не е имало такава реакция. Ще ми се да мисля, че не са намерили за какво да се захванат, но по-вероятното е да не са научили за този роман. 🙂
Много ме успокояваше фактът, че имах до себе си редактор като Красимир Лозанов. Казах му на майтап, че е Мара подробната, и всъщност имах нужда точно от неговия внимателен прочит и огромна грижа към детайла. Проверявали сме фактите многократно, но аз вярвам в неограничените способности на човека да прави грешки, да минават очите му многократно през един и същи текст и въпреки това да пропускат очевадни грешки. 🙂
*
Трета книга, трети редактор. Какъв беше подходът на Красимир Лозанов, имаше ли момент, в който си каза: Ето този коментар/съвет ще запомня за винаги? Как разбираш, че това е твоят човек, че наистина харесва текста и работи всеотдайно не защото това му е работата, а защото вярва в него и иска да извади най-хубавото от него?
Когато работиш с редактор, е много важно да знаеш, че е искрен с теб. Че е способен да ти отправи най-тежката критика, без да се опитва да я смекчи, и ако види, че си написал нещо под нивото ти, да те разубеди да го публикуваш. Също така е важно художествените ви вкусове да са сходни. Никога не съм се съмнявала в искреността на Краси Лозанов. Той ме познаваше като автор още от „Дарът“ и с него вече бяхме установили отношения на доверие. Когато започна да чете ръкописа на „По релсите“, в началото каза, че му върви добре. И аз се успокоих, защото от бета читателите знаех, че евентуални проблеми със задържането на вниманието могат да се очакват единствено в началото, след това тръгвало чудесно. Да, обаче с Краси не се получи така. Като стигна средата, ми каза, че не върви добре, скучно му е, изразяваше съмнение в това дали има смисъл да издават романа. Но продължи да чете. Като го завърши, каза, че финалът е много добър. По това време аз вече се колебаех дали да се опитвам да оправям ръкописа, дали да го зарежа и да започна следващия проект – пълен смут. А той направо каза да започваме работа. Още имам някакви съмнения дали докато го е четял в средата, не е бил в лошо настроение и това да е повлияло на впечатлението му. Както и да е, в искреността му нямах никакво съмнение. Тази негова първоначална реакция ми беше стилен стимул да дам всичко от себе си по време на редакциите. Той, както вече споменах, чете с голямо внимание към детайла, проверява факти и т. н. Но това, което намирам за специфично за него като редактор, е, че може в края на една глава да напише „скучно ми е“ или „буксува“ и аз нямах представа нито откъде започва скуката, нито как да я оправя. Т. е. показва ти проблема и те оставя сам да намериш решението. Този подход проработи много добре при мен, защото ми даваше по-голяма свобода. Има редактори, които правят предложения на ниво параграф, примерно да изтриеш един или друг параграф. Но с подхода на Краси аз можех да използвам повече инструменти, по мой избор. Главите останаха в същия състав и в същия ред. Дописах само една глава, защото наистина драмата в нея беше недостатъчна и се беше получила скучна (главата за Скопие – добавих нишката с мосю Марсел и стана много по-добре). Размествах параграфи, добавях, съкращавах. Аз съм от авторите, които нямат никакъв проблем да си трият текста, стига да съм убедена, че е нужно, разбира се – дори в някои случаи Краси ме е убеждавал да оставя нещо. Някои части, за които беше написал, че са скучни, ги оставих с минимални промени и той след това нямаше проблеми с тях. Има един такъв момент, че скуката се наслагва. Ако предишната глава си я направил по-динамична, следващата, която преди си намирал за скучна, може вече да не ти се стори такава. Много полезни съвети получих от Краси – например беше забелязал, че няколко сцени завършват с идентични жестове. Безценен коментар, при следващия роман ще внимавам за това. Както и да е, редактирането беше тежък труд, но бях много удовлетворена от резултата.
*
Според теб каква е аудиторията на „По релсите“? Сама осъзнаваш, че това не е книга за масовия читател, а тематиката би привлякла едни и отблъснала други, без дори да знаят колко близо или колко далече си минала край класическата история за евреи, звезди, влакове, лагери, смърт… Какво е усещането, което се надяваш читателите да изпитат с този роман?
Първоначално мислех, че романът би заинтригувал читателите от средна възраст нагоре. Но се оказа, че се харесва и на млади хора, дори като че ли тяхната реакция е по-емоционална. И нещо друго забелязах – че по-възрастните българи имат повече предразсъдъци по отношение на евреите. На няколко пъти ми се случи хора да ми споделят, че най-големият им проблем с романа е, че не харесват евреите. При младите читатели не съм го усетила.
Надявам се читателите да съпреживеят това, през което са минали героите ми. Отминалите събития да не са за тях само бездушни сухи факти. Надявам се да разпознаят и свои мисли и чувства и да си кажат, че не са сами със своите усещания.
*
Доволна ли си от обратната връзка? Каква е критиката?
Да, има обратна връзка, което много ме радва. Отзивите са добри – и от критици и блогъри, и по-неформалните в Goodreads (с едно-две изключения, които също са ми полезни). Много се радвам и на лично споделените впечатления – на живо или чрез лични съобщения в социалните мрежи.
*
Върху какво работиш в момента?
Имам нов проект, в края на годината си наложих да спра с проучванията по него и наскоро преминах към писането. Обаче ми е рано да споделям тематиката.
*
Има ли още нещо, което би добавила като съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Подгответе се психически за редактирането. Първо, трябва да понесете стоически първия редакторски отзив или рецензия. Ако редакторът е добър, с него ще ви разбие сърцето (допълнителен съвет: избягвайте в ръкописите си клишета като това). На второ място ви трябва усет, мъдрост, смелост, а може би и малко приятелски съвети, за да прецените кое да приемете и кое да отхвърлите.
