Надя Брайт: Аз съм всеки свой герой и съм никой от тях

Прочетохте ли дебютния роман на Надя Брайт? Ако сте, тогава най-вероятно по време на четенето сте си задавали много от въпросите, които вълнуват всеки читател, държащ в ръцете си книга на интересна личност. Ако не сте, вероятно имате причина да отлагате, но след срещата с Надя в това интервю вече няма да имате такава. Надя е духовита, умна и изключително талантлива млада жена, която има какво да каже за бизнеса, любовта, секса, проблемите в семейството и още толкова много теми, че ако ги видите изброени накуп, няма да повярвате, че могат да се вместят в една книга. Е, оказва се, че Надя може да интригува не само в амплоато си на стендъп комедиант, а и в ролята си на писател. А може би точно защото е толкова добра в представянето си пред жива публика, тя знае как се пише динамично, с хумор и как да задържа успешно вниманието на читателите. За вдъхновението и писането, за редактирането и издаването, образите и важните теми от книгата разговаряме с нея в едно специално интервю, за което тя не само намери време в натоварената си програма, но и бе толкова откровена и полезна, че ще бъде интересна не само на читателите си, но и на начинаещите автори. Приятно четене (на книгата и интервюто 🙂 )

 

Надя Брайт: „Всичко, което съм описала, се е случило. Просто не точно така…“

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка – личен архив

.

Писала ли си нещо преди „Миша“? Кога разбра, че можеш да пишеш? Всъщност какво си спомняш за първите си писателски опити?

Преди „Миша“ съм писала само статии, а в ранна детска възраст – стихотворения. Мисля, че винаги съм се изразявала добре писмено. Поне съдейки по реакциите на хората, които са чели написаното. Първите ми писателски опити бяха на зряла възраст, опитах се да пиша разкази. Не си ги харесах. Явно е трябвало нещо да се натрупа – преживявания, умения и пр., за да напиша роман.

*

Как се вдъхнови за „Миша“? Всъщност можеш ли да посочиш момента на вдъхновение – как се роди идеята за такъв роман?

Идеята съвсем случайно я даде Иво Сиромахов под един мой пост във фейсбук. Не помня какъв беше постът, но помня, че той написа отдолу: „Трябва да напишеш книга“. Не бях много ангажирана по това време (август 2020 г.) и седнах да пиша… Написах десет страници и веднага ги изпратих на Иво и на Тео Чепилов (също писател и сценарист и мой приятел). И двамата бяха толкова добри да ми дадат съвети. А съветите им бяха толкова подробни и професионални, че си казах: „Това никога няма да мога да го направя“ и зарязах делото. Но минаха няколко месеца, аз имах някакъв личен проблем и, може би за да ме разсее, Мария Пеева (моята издателка) ми каза: „Хайде, пиши книгата вече“. Не знам как стана, но седнах и я написах. Според читателите дотук съм се справила добре…

Това е описание на зараждането на идеята да пиша книга. А идеята за „Миша“ просто си е била в мен и е чакала.

*

И всъщност колко време ти отне писането на ръкописа?

Три-четири месеца с включена творческа пауза (тоест – забих за две-три седмици). Изглежда малко време, но това бяха дни на почти маниакално писане на нещата, които явно вече са били в мен.

*

Имаше ли цялостна идея за сюжета от самото начало, или историята сама се разгръщаше в процеса на писането?

Аз обичам да имам план и имах. Но не го спазих. Героите си заживяха тяхната история. Радвам се за това, така е по-истинско.

*

Интересно ми е имат ли си прототипи образите от романа, или са изцяло плод на фантазията ти?

Всички образи имат прототипи, но не са „снимка“ на определен човек. Едно от малкото неща, за които имам смелост да се похваля в романа ми, е, че героите са многопластови като истински хора и че са психологически издържани образи. Всичко, което съм описала, се е случило. Просто не точно така.

*

Откъде знаеш толкова за бизнеса и сделките? Трябва да ти кажа, че тази сюжетна линия звучи впечатляващо автентично и завладяващо!

Била съм достатъчно дълго време в тези среди и то точно на нивото, на което е Миша. Животът ми е свързан много по-дълго време със света на бизнеса, отколкото с този на изкуството.

*

Защо реши да засегнеш темата за домашното насилие? Реално историята ти можеше да продължи да тече и без нея. Лично на мен ми се струва, че това е идея, която се е родила на един, да кажем, по-късен етап от писането и която си наместила подобаващо в сюжета, защото си искала да кажеш нещо на читателите, права ли съм?

Историята за домашното насилие е включена в книгата, защото тя е включена в живота на всеки от нас. Трудно ми е да си представя разказ за живота на някого, без да участва този сблъсък с отвратителната реалност. Казвам това с огромно съжаление. Колкото до мястото на включване на историята – в живота на героинята, както и в живота на много хора, които не са преживели такова нещо в дома си, подобни сблъсъци се случват изненадващо. Никой не е достатъчно подготвен, за да разбере, че човек от обкръжението му е жертва на насилие.

Интересно е, че тази тема в романа за мен беше допълнителна част от историята – нещо, което просто се случва и героите реагират на него. Много хора обаче я смятат за основна или една от основните. И това е добро и лошо едновременно. Лошо е, защото явно много хора са преживели подобно нещо, за да ги жегне толкова силно. Добро е, защото явно вече сме готови да говорим за домашното насилие и имаме нужда да излезе наяве.

*

В ролята си на повествовател си позволяваш да заявяваш мнението си по много въпроси – за външния вид на момичетата с естетически корекции по лице и гърди например, за клишираната представа за жената в бизнеса. С какво щеше да се ощети романът, ако Миша не беше дала оценката си по тези теми? Не е ли прекалено осъдителна, прекалено идеалистична на моменти тя?

Миша е каквато е. Като всеки един от нас. На моменти сме прекалено някакви, на моменти сме недостатъчни. Никой не е универсален. Що се отнася до това, че си позволявам да давам мнението си… Авторски проповеди, маскирани като изкуство, ме отвращават. Опитах се (и вярвам, че успях) да направя историята водеща в книгата, а не себе си като автор. Мисля, че разсъжденията на героинята са част от нейния образ и позволяват на читателите да я опознаят по-добре.

*

Хм, в същото време Миша се сърди на мъжете, които крият връзките си, за да завоюват поредната жена, а самата тя е в тайни сексуални връзки с поне трима мъже по едно и също време…

Миша не дава на никого усещането, че е само негова. За разлика от героя, когото подозирам, че визираш с този въпрос.

*

„Не съм от желязо, няма да умра от старост“ си повтаря често героинята ти. Това ли е твоето мото в живота?

Аз нямам мото. Но и да имах, не мога да си позволя да е това, защото съм по-възрастна и по-улегнала от героинята. Би било най-малкото смешно, а най-много – опасно. А всъщност това не е и мото на Миша. Това е малка спасителна фраза, която ползва, когато е напът да направи нещо вредно за самата нея.

*

Каква част от Миша си ти? Притеснява ли те или те ласкае, когато читателите те идентифицират с героинята ти?

Не мога да определя каква част от героинята съм аз. Защото аз съм всеки свой герой и съм никой от тях. В този смисъл – притеснява ме, когато идентифицират Миша с мен. Просто не искам непознати хора да си изграждат образи за мен. Но засега не е в неприятни размери.

*

За какво завиждаш на главната си героиня? И какво би искала да НЕ БЪДЕ тя, ако ти беше близка и държеше на нея в реалния живот?

Завиждам на Миша само за това, че родителите ѝ са живи. Ако ми е близка, няма да искам да я променям. А ако не ми е – още по-малко.

*

Наложи ли романът проучвания в някакви области? Има ли наистина такива проект за роботи, които да асистират на хора с деменция и Алцхаймер?

В наши дни има проекти на роботи за всичко, може да сте сигурни. Не ми се е налагало сериозно проучване на никоя част от книгата, само някакви сверки на места, за да съм сигурна, че казвам истината. Използвала съм реалните си опит и познания за всички истории.

*

Първо пишеш и после редактираш, или вършиш и двете действия паралелно? Каква си по време на процеса на саморедактиране? Бързо ли оставаш доволна от себе си?

Първо пиша и после редактирам. И то редактирам по няколко пъти, оставям си интервали от време, за да мога да погледна текста като читател, не само като писател. Не помня да съм била доволна от себе си в този процес. Обаче съм била много, много благодарна за мненията, които съм получавала.

*

Имаш ли си beta читатели? На кого даде ръкописа, преди да го дадеш на Мария Пеева? На чие мнение разчиташ най-много за обективно мнение?

Beta читател беше една от най-близките ми приятелки. Мисля, че тя ме познава най-добре от всички. Тя ме подкрепи много и съм ужасно благодарна за това. Почти едновременно с Мария Пеева ръкописът беше прочетен и от Иво Сиромахов. Неговата оценка ми даде много смелост да продължа напред. На неговото мнение като че ли разчитам най-много за обективност, защото разбира от писане и защото не ми е толкова близък и е достатъчно директен, за да не се притеснява да ми каже точно какво мисли.

*

Колко време отне издаването на книгата? Колко време мина от даването на ръкописа за разглеждане до… премиерата например?

На мен ми се стори като вечност, но според стандартите на българското издаване Мария се справи много бързо. На нея съм безкрайно благодарна, че пое риск да издаде дебютен роман и изпълни работата толкова добре.

*

Как протече работата с редактора ти? Имаше ли сцени, които трябваше да отпаднат, да пренапишеш, на напишеш, за да се сдобие книгата ти с по-висока литературна стойност? Ревнива ли си към думите си, боли ли те, когато нещо отпада?

Аз съм изключително твърдоглава и работата на Бени Хюбнер не беше лека с мен. Не сме пренаписвали, нищо не е отпадало. Имаше редакции, но романът като история е същият, както и преди първата и втората редакции. Но без Бени нямаше да е толкова добър, определено. Твърдоглавите хора се нуждаят от добри съветници, защото често имат слепи петна. Бени е чудесен човек и професионалист.

*

Какво щеше да се случи, ако книгата не беше видяла бял свят до този момент? Щеше ли да пратиш ръкописа до други издателства? Имаше ли план Б?

Вълнението ми, когато за първи път дадох романа на Мария, беше толкова голямо, че не съм мислила за никакъв друг план. Сега се замислям за първи път над подобен вариант и единственото, което ми идва наум, е, че ако тя не го беше харесала, най-вероятно нямаше да го считам достоен за издаване. Просто вярвам на преценката ѝ, иначе нямам навика да се отказвам.

*

Доволна ли си от приемането на книгата? Получи ли до този момент някаква критика?

Критиката все още не е дошла, получавам насоки. Засега книгата се приема прекрасно, получавам много съобщения от хора, които не просто харесват „Миша“, а са истински докоснати от историята на героите. Това ме прави безкрайно щастлива.

*

Различаваха ли се представите ти за „известността“ преди издаването на книгата ти? Какво е да си известна и като автор?

Не виждам особена разлика в популярността ми от преди и сега. Аз се изявявам често в социалните мрежи и там няма как да ме свържеш само с едно мое амплоа. Сега има хора, които са харесали и друго мое творчество, и това е чудесно.

*

Мислиш ли, че сега колеги и работодатели ще гледат на теб по различен начин – вече си писател (съвсем официално!), вероятно ще надничат в кабинета ти, за да видят дали пишеш нещо в работно време?

За 18 години трудов стаж имам само 5-6 години при работодател. Бизнес консултант съм – Човешки ресурси. Това на теория се съчетава трудно с кариера на стендъп комедиант, но аз не съм имала проблеми с предразсъдъци. Дотук оценявам, че издаването на мой роман допринася положително към имиджа ми.

*

Книгата ти обещава продължение. Докъде си по този въпрос? Какво следва след „Миша“?

Вече пиша продължението. Аз исках да продължа да пиша, още когато завърших тази част, но не посмях, докато не излязат читателските реакции. Е, за моя радост ще има втора част.

*

Кога намираш време за писане?

Разполагам с времето си сама – с всички предимства и недостатъци на този начин на живот. Вдъхновението за писане обаче иска хищно своето време и се иска определена организация, за да му го дадеш.

*

При какви условия пишеш? Кога писането тече най-гладко?

Хубаво е да съм сама. Поне в стаята, в която пиша. Но мога да пиша навсякъде, ако имам вдъхновение. Писала съм много и в Notes на телефона, ако съм била в движение (или съм се събудила посред нощ в леглото и съм се сетила нещо, например).

*

А какво се случва, когато писането ти зацикли? Как се справяш с творческата криза?

С „Миша“ ми се случи само веднъж, но за сметка на това продължи около 20 дни. Знаех какво ми остава да напиша, но просто не сядах и не пишех. Бяло петно. Премина, след като получих дружеско подмятане, че съм мързелива. За един ден написах толкова, колкото обичайно пишех за 3 дни, и завърших романа.

*

Какво четеш? Какви книги предпочиташ? Имаш ли си любими БГ автори?

Чета много и различни книги. Имам разнородни интереси и, смея да кажа, широк спектър на възприемане на света, затова чета най-различни автори. Обичам писатели, които умеят да предават истината (както са я видели, а не както им се иска да е по-интересно) и да разказват добре. Нямам любими български автори. Харесвам много твоята книга „Трети шанс“, харесвам криминалните истории на Мария Пеева, харесвам (понякога ужасния) хумор на Иво Сиромахов, харесвам как пише Захари Карабашлиев, бих препоръчала Тео Чепилов като модерен български писател. Малко се притеснявам, че така звучи сякаш си хваля приятели и познати, но в своя защита ща кажа, че просто имам късмет да познавам хора, които правят стойностни неща. (Още не познавам З. Карабашлиев, но има време).

*

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Не се чувствам комфортно да съветвам никого. Мога само да им пожелая, когато точното вдъхновение дойде, да го уловят.