“Гроб ще му подаряват! Защо не направо ковчег!”
Откъс от разказа „Подарък“ от сборника „Прекъсването на самсара“ на Елена Алексиева, издателство Жанет 45.
„Повече никой не спомена и дума за подаръка. Сигурно го обсъждаха помежду си – те обичаха да заговорничат, но Иван Петров гледаше да не ги забелязва. Не беше огорчен. Дори с разума си съзнаваше, че са постъпили правилно, далновидно. Сърдеше се по-скоро на себе си, че чувството за хумор му беше изневерило в най-неподходящия момент. А той се имаше за бог знае какъв майтапчия. Ама от друга страна и неговите бяха едни! Гроб ще му подаряват! Защо не направо ковчег!
Един ден обаче, от нямане какво да прави, реши все пак да навести новата си придобивка. Качи се на трамвая, който ходеше до гробищата, и след дълго пътешествие от сърцето на града до покрайнините, слезе на последната спирка заедно с две бабички и три циганки от чистотата.
Цяла вечност се лута Иван Петров из гробищния парк, докато открие своя гроб. Не стига, че на някои места табелките с номерата на парцелите бяха изтръгнати, ами и самата им поредност не беше както трябва. Тесните, разбити асфалтови алеи пък нерядко свършваха най-внезапно и не водеха никъде. Нямаше и кого да попита. Денят беше делничен и освен двете погребения, които бе срещнал в началото, Иван Петров не видя повече жива душа.
Голяма инвестиция, няма що! – мислеше си ядно. – Все едно да си вложиш парите в бунище!
Ожадня, огладня, краката му взеха да се подгъват. Чат-пат изваждаше общинския документ, за да свери поне номера на парцела, макар че вече му беше пределно ясно: такъв парцел нямаше. Мина католическото гробище, край което дремеше изоставен багер. Съвсем беше изгубил посоката, не беше сигурен нито как да се върне, нито накъде да продължи. Тръгна по следите, оставени от багера – все отнякъде трябва да беше дошъл. Там може би щеше да намери и хора. Но следите го отведоха единствено до висока, некосена трева, отвъд която – твърде далеч за оставащите му сили – се мержелееше оградата на гробището.
Иван Петров нагази в тревата, спря се нерешително и пак извади документа.
Изведнъж пред него, сякаш от нищото, изникна човек. Беше черен, брадясал и влачеше подире си права лопата.
– Какво търсиш? – рече човекът, и се подпря на лопатата.
Иван Петров се поколеба.
– Едно гробно място. Ето тука… – и му подаде документа.
Човекът се взря безизразно в него. На Иван Петров му хрумна, че може пък и да не умееше да чете.
– Няма такова – отсече мъжът след малко.
– Как така няма?
– Ами така. Това е от новия парцел, дето още не е влязъл в регулация.
– Значи са ме излъгали.
– Зависи. – Човекът му върна документа и замислено се поклати на лопатата си. – Ако е бърза работата, сиреч, имаш покойник за погребване, излъгали са те. Но ако не е, след някоя и друга година ще стане.
– А, не е бърза, никак даже – облекчено отвърна Иван Петров. – То… как да ти кажа. Децата ми го подариха за рождения ден.
Човекът го погледна, цъкна с език и се изплю.
– Като е така, ако искаш, да ти го покажа. Няма да е точно това мястото, ама горе-долу там ще е. Не е далеч.
Иван Петров тръгна след черния мъж.
Мъжът крачеше уверено през тревата, дявол знае как се ориентираше, огромните му гумени ботуши проправяха пътечка, по която Иван Петров ситнеше и едва го догонваше. По челото му изби пот, тънките му градски мокасини съвсем се изкаляха. Пред тях, насред пущинака, се извисяваше грамадна, буйно раззеленена липа. Мъжът с лопатата вървеше право към нея.
– Ето тука някъде се пада.
Иван Петров се огледа.
– Тая липа нали няма да я сечете?
– Щом не искаш, няма. – Човекът се усмихна и в устата му лъснаха три изгнили зъба.
Двамата се отпуснаха под дървото, направо върху влажната земя. Мъжът затършува из сетрето си и измъкна бутилка ракия.
– Нà, да си вземеш солука.
Иван Петров отпи и стисна зъби. Силна беше ракията, домашна. Кой знае какво имаше в нея и в чий казан беше вряла.
– Не е лошо местенцето – забеляза. – Хич даже. Лятно време тука сигурно е голям рахат.
Мъжът вдигна рамене, отпи и той, и протегна черна ръка.
– Христо. Гробар.
Иван Петров я пое и по мъжки я стисна.
– Иван Петров. Пенсионер.
Двамата поседяха така още някое време.
– Имате ли много работа?
– Имаме, що да нямаме – отвърна неопределено гробарят. – Хората си мрат, ние ги копаме. Кой както намери за добре.
Иван Петров не схвана последното, но си замълча.
Черният мъж се надигна.
– Айде, че имам погребение. Ако искаш, да те изпратя донякъде, да не се изгубиш.
– Няма нужда. Ще се оправя и сам.
– Ти си знаеш.
Разделиха се при самотния багер. Иван Петров остана да си чисти калта от обувките с една клечка, подпрян на гъсеничната верига. Когато отново вдигна очи, гробарят беше изчезнал.“
***
Откъс от разказа „Подарък“ от сборника „Прекъсването на самсара“ на Елена Алексиева, издателство Жанет 45.
***
„Тема на разказите на Елена Алексиева е природата на човешкото. Те мерят степените на чудачество и чешитлък, които природата на човешкото може да понесе, изпитват устоите ѝ при сблъсъка с абсурдите и нюансират тънката мяра между реалното и нереалното. С много ирония, но и с много топли цветове, с фин усет и с богат, разгъващ силата си език, Елена Алексиева събира нишките от трудното живеене на въпросните малко странни хора, на които привидно все нещо не им достига, макар дълбоко в себе си да крият доказателствата за щастието.“, Амелия Личева
*
„Мнозина писатели се опитват от малка случка да напишат разказ. Елена Алексиева умее обратното: от материал за повест, новела или роман да сътвори виртуозни истории. И да ги подреди така, че наистина да звучат с романова сила.“, Александър Секулов
*
„Като редактор много отдавна не бях чел книга с такова вълнение и нарастващо удоволствие. Разнообразни във фокуса и направата си разкази, внимателно уплътнени във възможностите си да изненадват, с двойствена атмосфера. Да живее славно „Прекъсването на самсара“!“, Борис Минков
