“Настъпи мълчание. Не затишие, не заглъхване, а дълбоко, дори агресивно мълчание…”

Из романа „Образована“ на Тара Уестоувър, издателство Ентусиаст.

За да го светиш*

* Четвъртата Божия заповед: Помни съботния ден, за да го светиш/ шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи/ а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни (волът ти, ни оселът ти, нито какъвто и да е) твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти/ защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети. (Изход 20:8-11) – бел. прев.

„НА 1 ЯНУАРИ МАМА МЕ ОТКАРА КЪМ НОВИЯ МИ ЖИВОТ. Не взех кой знае какво със себе си: дузина буркани с белени праскови, чаршафи и един чувал за боклук, пълен с дрехи. Колата ускори по междущатската магистрала и пейзажът наоколо се накъса: плавните черни върхове на планинската верига Беър Ривър отстъпиха място на острите като бръснач върхове на Скалистите планини. Университетът беше сгушен в сърцето на Уосач, чиито масиви стърчаха застрашително от земята. Бяха красиви, но красотата им, поне за мен, бе прекалено агресивна.

Апартаментът ми се намираше на километър и половина от кампуса. Разполагаше с кухня, дневна и три малки спални. Другите обитателки – знаех, че бяха жени, защото университетът разделяше жилищата си на мъжки и женски – все още не се бяха прибрали от коледната ваканция. Трябваха ми само няколко минути, за да внеса нещата си от колата. После с мама постояхме неловко в кухнята, прегърнахме се и тя си тръгна към къщи.

Живях сама в тихия апартамент в продължение на три дни. Само че той въобще не беше тих. Никъде не беше тихо. Дотогава не бях прекарвала в град повече от няколко часа и се оказа невъзможно да се откъсна от непрестанния шум, който ме заливаше отвсякъде. Пищенето на светофарите, виенето на сирените, свиренето на спирачките, дори приглушените разговори на хората, които вървяха по тротоарите – чувах всеки един от тези шумове поотделно. И ушите ми, привикнали към тишината в планината, направо кънтяха.

Умирах за сън, когато първата ми съквартирантка пристигна. Казваше се Шанън и учеше в училището по козметология отсреща. Носеше долнище на пижама от розов плюш и прилепнало бяло потниче с тънки презрамки. Не можех да откъсна поглед от голите ù рамене. Бях виждала такива момичета и преди – татко ги наричаше езичници – и винаги ги бях избягвала, сякаш неморалността им можеше да се окаже заразна. Сега обаче живеех с една от тях.

Шанън наблюдаваше торбестото ми бархетно палто и прекалено широките ми мъжки дънки с искрено разочарование.

– На колко си? – попита ме.

– Ще бъда първи курс – отвърнах. Не исках да признавам, че съм само на седемнайсет и че трябваше все още да съм в гимназията.

Шанън отиде до мивката и видях, че на задника ù имаше надпис „Сочен“. Не можах да го понеса. Отстъпих към стаята си и промърморих, че отивам да си легна.

– Правилно – отвърна тя. – Църковната служба е рано сутринта. Затова обикновено закъснявам.

– Ходиш на църква?

– Естествено. А ти?

– Разбира се, че ходя. Но ти… Наистина ли ходиш?

Тя ме изгледа, прехапвайки устната си, и каза:

– Службата започва в осем. Лека нощ!

Затворих вратата на спалнята си и усетих как мислите ми се блъскат една в друга. Беше ли възможно да е мормон?

Татко твърдеше, че езичници има навсякъде – че повечето мормони са езичници, но не го осъзнават. Замислих се за потничето и пижамата на Шанън и стигнах до заключението, че вероятно всички в Бригъм Йънг бяха езичници.

Другата ми съквартирантка пристигна на следващия ден. Казваше се Мери и беше третокурсничка по ранно детско образование. Беше облечена точно както се очакваше от един мормон да бъде облечен в неделя – с флорална пола до глезените. Дрехите ù за мен бяха ясен знак, че тя не е езичница, и за няколко часа ми поолекна.

Това продължи до вечерта. Мери рязко стана от дивана и заяви: „Лекциите започват утре, време е да се запасим с храна“. След което излезе и се прибра час по-късно, нарамила две хартиени торби. Пазаруването в неделя беше забранено – никога не бях купувала нещо повече от дъвка в неделен ден, – но Мери спокойно извади яйцата, млякото и пастата, сякаш с поставянето им в общия ни хладилник не нарушаваше Божия заповед. Когато си отвори кутийка диетична кола, за която баща ми твърдеше, че нарушава Божиите заръки за здраве, аз отново се прибрах в стаята си.

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН хванах автобуса в обратната посока. Докато се усетя и поправя грешката си, бях изпуснала почти цялата лекция. Застанах неловко в края на залата, докато преподавателката, слаба жена с нежни черти, не ми махна да заема единственото свободно място, което беше в предните редове. Настаних се и усетих как всички ме зяпат. Курсът беше за Шекспир. Бях го избрала, защото фактът, че бях чувала за Шекспир, ми се струваше като добър знак. Но на лекцията осъзнах, че не знаех нищо за него. Беше просто дума, на която бях попадала, нищо повече.

Звънецът би и преподавателката се приближи до мен.

– Не си за тук – каза.

Погледнах я объркано. Естествено, че мястото ми не беше там, но как го беше разбрала тя? И точно когато бях на ръба да си призная всичко – че никога не съм ходила на училище и че образованието ми въобще не отговаря на изискванията за дипломиране, – тя добави:

– Тази лекция е за четвъртокурсници.

– Има лекции за четвъртокурсници?

Тя извъртя очи, все едно се правех на забавна.

– Това е зала 382. Ти трябва да си в 110.

Прекосих половината кампус, преди да разбера какво точно беше имала предвид. Погледнах програмата си и за първи път забелязах числата до имената на дисциплините.

Отидох до регистратурата и там ми казаха, че всички курсове за първокурсници са запълнени. Трябвало на всеки няколко часа да проверявам онлайн и да се присъединя на мястото на някой отказал се. До края на седмицата бях успяла да се набутам във встъпителните класове по английски, американска история, музика и религия, но не можех да се отърва от „Изкуство в Западните цивилизации“ за третокурсници.

„Английски за първи курс“ се преподаваше от жизнерадостна жена в края на двайсетте, която постоянно повтаряше нещо, наречено „есеистична форма“, уверявайки ни, че сме го усвоили още в училище.

Следващият ми клас, „Американска история“, се провеждаше в аудитория, която носеше името на великия пророк Джоузеф Смит (основател на Църквата на Исус Христос, на светиите от последните дни и съответно – на мормонското движение – бел. прев.). С него поне щях да се справя, защото татко ни беше разказвал за Бащите основатели на САЩ – знаех всичко за Вашингтон, Джеферсън, Мадисън. Но преподавателят почти не ги спомена. Вместо това говореше за „философски основи“ и творбите на Цицерон и Хюм – имена, които също не бях чувала.

На първата лекция ни казаха, че следващия път ще направим тест върху определени уроци. В продължение на два дни се мъчих да извлека някакво значение от гъстите пасажи в учебника, но понятия като „граждански хуманизъм“ и „шотландско просвещение“ образуваха черни дупки, поглъщащи всичко останало на страницата. Направих теста и не отговорих правилно на нито един въпрос.

Мисълта за този провал не ме напускаше. Това беше първият показател за това дали ще се справя, дали знанията в главата ми щяха да бъдат достатъчни. След теста вече разполагах с отговор: не бяха. След като го осъзнах, би било нормално да намразя начина, по който бях отгледана. Но не го сторих. Верността към баща ми бе нараснала право пропорционално с километрите, които ни деляха. В планината можех да се съпротивлявам. Но тук, на това шумно и светло място, където бях заобиколена от езичници, представящи се за светци, се придържах към всяка истина, всяка доктрина, дадена ми от баща ми. Лекарите бяха Синове на гибелта. Домашното образование беше по Божията воля.

Провалът ми на теста не успя да подкопае новата ми отдаденост на старото верую, но лекцията по западно изкуство успя.

Малко преди началото на лекцията класната стая беше светла – сутрешното слънце прокрадваше топлите си лъчи през високите прозорци. Избрах да седна до момиче с поло. Казваше се Ванеса. „Трябва да се поддържаме – каза ми. – Мисля, че сме единствените първокурсници в класа.“

Лекцията започна, когато възрастен мъж с дребни очички и остър нос спусна щорите на прозорците. Той натисна едно копче и стаята се изпълни с бяла светлина от слайд проектора. Първата снимка беше на картина. Преподавателят обсъди композицията, мазките, историята ù. После смени слайда към следващата картина и по-следващата, и по-следващата.

Накрая на екрана се появи една особена снимка – на мъж с протрити шапка и палто. Зад него се издигаше бетонна стена. До лицето си държеше малка хартийка, но не гледаше към нея. Гледаше право в нас.

Отворих албума, който си бях купила за класа, и се загледах в снимката. Под нея пишеше нещо, което обаче не разбирах заради една от онези думи – черни дупки.Беше точно в средата и разкъсваше останалото съдържание. Другите студенти също задаваха въпроси, такаче реших да вдигна ръка.

Професорът ме посочи и аз прочетох изречението на висок глас. Когато стигнах до конкретната дума, спрях.

– Не знам тази дума. Какво означава?

Настъпи мълчание. Не затишие, не заглъхване, а дълбоко, дори агресивно мълчание. Никой не прелистваше страници, никой не записваше.

Преподавателят стисна устни.

– Благодаря ви за въпроса – каза, след което се върна към бележките си.

Почти не мръднах до края на лекцията. Взирах се в обувките си и се чудех какво се бе случило и защо хората ме зяпаха, сякаш бях някакъв изрод. Естествено, че бях изрод, знаех го, но не разбирах откъде го знаеха и те.

Когато чухме звънеца, Ванеса прибра тетрадката в чантата си. После се спря за секунда и се обърна към мен.

– Не бива да се шегуваш с това. Не е смешно.

Но си тръгна, преди да успея да ù обясня. Останах на мястото си, докато всички излязоха от стаята. Престорих се, че ципът на палтото ми е заял, за да не поглеждам към никого. После се запътих директно към компютърната зала и потърсих информация за думата „холокост“.

Не знам колко време прекарах в четене по темата, но в някакъв момент сметнах, че съм прочела достатъчно. Облегнах се назад и вдигнах поглед към тавана. Явно бях изпаднала в шок, но не бях съвсем наясно дали той бе предизвикан от факта, че научих нещо ужасяващо, или че осъзнах колко съм неука. Спомням си, че за момент си представих не лагерите, не газовите камери, а лицето на майка ми. Заля ме вълна от силна, непозната емоция, която ме накара да искам да ù крещя. Да крещя на собствената си майка. И това ме изплаши.

Прерових всичките си спомени. По някакъв начин думата „холокост“ не ми беше съвсем непозната. Може би майка ми ми беше разказвала за нея, докато беряхме шипки или извличахме тинктура от глог. Сякаш имах мъглява представа за евреи, избити някъде, преди много време. Но си го представях като малък конфликт, нещо като Бостънското клане, за което татко непрекъснато говореше. В него обаче половин дузина хора бяха станали жертва на тиранично правителство. Да сбъркаш пет души с шест милиона, изглеждаше невъзможно.

Малко преди следващата лекция намерих Ванеса и се извиних за шегата. Не ù обясних какво точно се е случило, защото не знаех как. Казах единствено, че съжалявам и че никога няма да се повтори. И до края на семестъра не вдигнах ръка нито веднъж, за да спазя обещанието си.“

 

Из романа „Образована“ на Тара Уестоувър, издателство Ентусиаст.

*

Още откъси от книгата:

“Не смей да оставаш. Тръгни. И не позволявай на никого и нищо да те спре…”

* * *

Тара Уестоувър е родена в семейство на мормони, което прекарва живота си в подготовка за Края на дните. Баща ѝ смята, че правителството цели да промие мозъците на всички, които се възползват от услугите и програмите на държавните институции, така че децата Уестоувър не посещават училище и не ходят на лекар. Всички рани, мозъчни сътресения и дори изгаряния от експлозии са третирани с билки и енергийно лечение от майка им. Тара няма акт за раждане, училищно досие или медицински картон. Според правителството тя изобщо не съществува. Семейството е толкова изолирано от обществото, че няма кой да се погрижи децата да получат образование или да се намеси, когато един от по-големите ѝ братя се превръща в насилник.

Докато расте, баща ѝ става все по-радикален, а брат ѝ все по-агресивен. На шестнайсет Тара решава да се самообразова. Стремежът ѝ за знания я отвежда далече от планините на Айдахо, през океани и континенти, чак до Кеймбридж и Харвард. И тогава тя започва да се чуди дали не е отишла твърде надалеч и има ли все още път към дома.

„Образована“ е разказ за борбата да се изградиш като личност. Това е история за жестоката семейна лоялност и мъката, която идва с прекъсването на връзките с най-близките. Със силната проницателност, която отличава всички велики писатели, Уестоувър претворява необикновения си опит в уникална история за съзряването. В разказ за същността на образованието и възможностите, които дава то – перспективата да погледнеш на живота с нови очи и волята да го промениш.