Виктория Бешлийска: Писането е потребност, на която откликваш, за да живееш.

Много се говори за романа „Глина“ и то – все хубави неща. Малко му е. Ако знаете каква магия е текстът, какъв разказвач е Виктория и какво удоволствие – четенето, ще разберете хората, които казват: „За такава хубава книга оценка още не е измислена!“ „Глина“ е от книгите, които бавно се четат, не защото историята върви трудно, а заради вълшебството, което се разлива с всяка страница, с всяко изречение, с всяка дума, избрана като измежду хиляди, поставена на уникално място с вниманието на ювелир. Потапя бързо, държи главата в дълбоко опиянение, сърцето – в стегната прегръдка, пленява с образи и атмосфера, впечатлява с богатство на език и маниер на експресионист. Спирам, за да добавя в края, че съм сигурна, че няма, НЯМА, ня-ма читател, който да не остане удовлетворен от изживяването с „Глина“.

Коя е Вики? Вики е автор на блога „По дирите на думите“ и мисията ѝ е да търси, открива и събира стари български думи, да ги втъкава в лични спомени и истории. Неслучайно е  филолог по образование, неслучайно е упражнявала едни от най-почтените професии, свързани с езика – била у учител, редактор на художествена литература, а сега се занимава с маркетинг. „Глина“ е дебютният ѝ роман, който е идеален пример за всеотдайността ѝ по отношение на великата ѝ цел да съхрани красотата и богатството на българския език.

 

Виктория Бешлийска:Вярата, че вървиш към нещо по-добро, е единственият лек за болезнената любов към собствения труд…“

Интервю на Валентина Мизийска

 

Кога започна да пишеш? Кажи нещо за първите си опити, какви бяха първите отзиви?

Връщайки се назад във времето, си давам сметка, че започнах да пиша в момента, в който се научих да пиша, т.е. някъде 7-годишна. Знаеш как е при децата – стихчета, съчинения, сценарии за представления у дома. В гимназията също пишех, но незнайно защо, нищо от това не съм запазила до днес, включително неща, които са били награждавани на различни конкурси. Имах и приятели, с които си пишехме писма, и сега, като си говорим, си давам сметка, че това беше една изключително приятна и лична форма на изразяване, която поддържаше желанието за писане изключително живо.

По сериозно към писането се завърнах със създаването на блога „По дирите на думите“ (в началото наричащ се Words Do Worlds) преди 3 години. Тази форма, която интуитивно намерих в него – да представям стари родни думи през лични истории (спомени, преживявания, импресии), се превърна в страст и донякъде в зависимост и на практика ме отведе към по-големия жанр – романа.

 *

Понеже си филолог, вярвам, че си писала и купища текстове – есета, съчинения, отговори на литературни въпроси, анализи… Звучат ли понякога в главата ти някои от забележките на преподавателите?

О, и питаш – звучат, та даже и кънтят! Учителката ми по литература в подготвителен клас в гимназията беше безпощадна по отношение на граматиката – и до ден-днешен си спомням подчертаните хиати* в контролните и домашните работи. А госпожа Елвира Габровска от Математическата гимназия в Плевен, която ме готвеше за кандидатстване в университета, се опитваше да ме отучи от тежките синтактични конструкции и многословността. Казваше: „Мярата, дръж мярата в писането“. Мисля, че практически се научих да пиша по-обрано чак когато влязох в сферата на рекламата преди 8 години. Там се търси въздействие в кратките форми и това е добра школа за стила като цяло.

*

Кой е най-добрият писателски съвет, който си получавала?

„Пиши!“ беше най-добрият.

*

А най-лошият?

Лош не си спомням да е имало.

 *

А откъде е тази страст към архаичните думи? Кога толкова млад човек се обръща с такава страст назад, за да търси изчезващи съкровища?

Страстта ми е органична, понеже в семейството ми се преплитат два диалекта – от една страна северняшкият, тъй като корените на баща ми са от Плевенско, а от друга – централнобалканският на майка ми, която е родом от град Елена. У дома говорът винаги е бил изпъстрен с множество интересни думи и те са привличали вниманието ми от дете, защото са били свързани с истории, емоции, смешни ситуации. Улавям се как дори днес, когато повече от 20 години живея в София и не толкова често общувам с родителите ми, в някои моменти, реагирайки на нещо, в главата ми изникват думи, които не съм ползвала и чувала години наред. Та си мисля, че езикът е като мускул, който има сила и памет – малко му трябва, за да обръгне отново на определени движения.

*

Как се вдъхнови да напишеш „Глина“? Колко време обмисля идеята и кога се почувства готова да пишеш?

Вдъхнових се от посещението на Музея на керамиката в Бусинци и особената енергия, която излъчваха старинните съдове. Изненадах се колко малко хора сред моето обкръжение знаеха, че тази керамика е била истински културен феномен в миналото. Казах си, че ако този занаят е почти изчезнал днес, то споменът за него не бива да изтлява и това се превърна в идеалната цел на романа. Точно година обмислях и проучвах източници, за да намеря конкретна тема, свързана със селото и занаята. В един момент историята в главата ми узря, а писането стана напълно неотложно и заради преживявания в личния живот. То се оказа единственият възможен път напред за мен. Мисля, че „Глина“ се появи в своебразен момент на личностно и творческо узряване.

*

Спомняш ли си доколко планира историята, преди да започнеш с писането? Имаше ли представа кои ще бъдат всичките ти герои, с какво ще оправдаеш присъствието на всеки в такава богата история, как ще се развие и преплете историята на всеки с тези на останалите?

Не бях планирала в детайл. Имах основата на сюжета, а именно – легендата за бусинските грънчари през 17-и век, които били нападани от турски башибозуци и се наложило да търсят начин да защитят правото си да търгуват спокойно, та затова направили три коли от най-хубавите си грънци и ги занесли дар на султана в Истанбул. Успели да го умилостивят и той издал берат да пътуват свободно и продават стоката си в границите на империята.

До момента на написване на първото изречение в съзнанието ми бяха оживели само петима от героите – Велико, Зевна, Жара, Боя и султанът. Всички останали се раждаха в хода на историята, неразривно свързани с характера, чертите и житейските проявления на главните образи.

Различните автори имат различен стил на писане – някои действат по предварително съставен подробен план, знаят в коя глава какво ще се случи, и го следват като добре обмислено пътуване от точка А до точка Б. Други се оставят историята и героите да ги водят. За мен магията е в неизвестността не на посоката, в която вървиш, а на дълбочината и необятността, в която навлизаш. Магията е точно в нещата, които откриваш, неподозирайки, че са били там през цялото време – като съкровища на дъното на море.

*

Спомена проучвания. Какви проучвания направи, за да се почувстваш уверена, че можеш да напишеш история в такова време и пространство?

Предизвикателството се оказа голямо от момента, когато попаднах на легендата от 17-и век и разбрах, че това ще бъде основата на сюжета. Започнах да проучвам периода в исторически, етнографски и духовен аспект. Проучвах основите на самия занаят, като тук освен няколко книги, посветени на керамиката и грънчарството (тези на Димитър Овчаров, Георги Бакърджиев и Цанко Живков), от най-голяма полза ми беше запознанството с майстор на бусинска керамика и възможността да гледам как работи, да слушам какво говори и самата аз да се докосна до глината. Името му е Захари Иванов, един от последните обучени в традициите на бусинската школа, и от него добих най-голяма представа за автентичното в този занаят, той отвори очите ми към същинския дух на тази керамика, за което съм безкрайно благодарна. Същевременно проучвах Трънския регион и говор както чрез писмени източници, така и на място, с множество обиколки. И най-важното: живях в Бусинци, докато пишех книгата, което ми позволи да изживея историята на много по-органично и дълбоко ниво.

*

Знаеш ли с какво удоволствие те четох, но и с голяма тревога! Сега ще ти кажа защо – знаеш ли, че днешните деца не могат да четат Вазов и Елин Пелин без речник? И имам наблюдения дори върху деца, които нямат никакви проблеми с четенето и обожават да четат. Българският на 21 век е изгубил почти всички връзки с остарелите и диалектни думи в българската литературна класика. Защо избра този език? Кои ще са читателите на „Глина“ утре?

Не знам дали „избор“ е точната дума, тъй като за мен разказът за миналото може да се случи най-пълнокръвно с езика на това време, без разбира се да имам претенцията, че съм го довела докрай. Всъщност точно заради надеждата, че „Глина“ ще има читатели и утре, а те ще бъдат наследниците на тези, които я четат днес, се опитвах да пазя мярата в стила – органичната сплав между старите думи и един иначе познат, топъл, „домашен“ език. Доколко се е получило, може би трябва да кажат по-младите читатели – колко от книгата разбират и какво в нея ги вълнува. Смятам, че добрата история и интересните герои имат силата да пленяват така, че езикът да не бъде препъникамък, а тъкмо обратното – да събуди интереса и дори желанието да четеш на глас. Давам един съвсем бегъл пример за това – мнозина читатели ми пишат, питайки къде пада ударението на думата „аране“. „Искам да звучи правилно в главата ми, искам да чуя как Велико го казва?“ – това са думите им.

*

Колко време писа романа? И колко време го редактира? Имам усещането, че си човек, който с внимание и огромно търпение извайва всяко изречение и с още по-голяма страст вярва, че всеки текст винаги може да стане по-добър.

За последното си абсолютно права и в това е проклятието на пишещия човек – вечно да търси най-добрата дума и да се съмнява до последно в написаното. Случвало ми се е да се връщам десетки страници назад, докато пиша, просто защото ми изниква по-хубава дума, която намествам на точно определено място.

Сумарно ми отне около три месеца да напиша книгата. Но това беше изключително интензивен процес – бях се откъснала от всичко, живеех сама в Бусинци и пишех по 10-12 часа на ден. Беше изтощително на моменти – стигах до онези състояния, в които те заболява стомахът от напрежението, получаваш сърцебиене и ти се повръща. Естествено, неколкократно минах и през фазата, в която исках да изтрия всичко написано. Но тишината и самата обстановка в къщата и селото – гората до мен, небето над мен и въздухът, който пиех, а не дишах, бързо ми връщаха спокойствието и чувството, че съм на прав път.

*

Как се намерихте с издателството?

Историята ми с издателството започна през личното ми познанство с редактора на книгата –  Виктория Иванова, с която навремето работехме заедно в друго голямо издателство и изградихме прекрасни отношения. Тя беше от хората, които отдавна ме подтикваха да напиша книга – още преди да се бе зародила конкретната идея. Затова първо се обадих на нея, тя вече знаеше колко съм впечатлена от бусинската керамика, та темата не беше новост за нея. Казах ѝ, че искам да пиша и попитах дали мога да разчитам на това някой от тях да погледне първите глави и да каже мнение – изобщо, ще станат ли нещата. Когато изпратих първите пет глави, още на следващия ден получих тройно „да“ – от нея, от главния редактор и от изпълнителния директор на издателството. От тук насетне трябваше само да продължа напред и да следвам предварителния план – отиване в Бусинци и отдаване изцяло и единствено на това.

*

Много ли промѐни понесе текстът по време на работа с редактора? Как се редактира такъв текст? Нужно ли е и редакторът да има познания за езика като твоите, за да налага промени?

Виктория Иванова е изключително вещ, внимателен и щадящ редактор. Намесите ѝ бяха много фини и уместни, напълно в духа на книгата и направиха нещата единствено и само по-добри. Като всеки високо компетентен редактор – тя знае повече от всеки автор, а богатият ѝ опит в книгоиздаването е в огромна услуга на писателя. Тя беше мисловно с мен в целия процес на писане, а имаше и няколко кризисни момента, в които ѝ се обаждах за съвет. Единият от тях, както може да се досетиш, беше финалът. На нея и на другите членове от екипа на издателството не им се искаше историята да свършва така, опитваха се да ме подтикнат към „по-светъл“ край, но за мен с оглед на предисторията на героите нямаше друг изход. Чрез разговорите с Вики обаче стигнах до идеята, че трябва да намеря край след края и така дойде последната глава – като някакво осенение беше, абсолютно изненадващо и за мен. Като баяне, което трябваше да спаси поне един от героите и да предаде смисъла на жертвата.

*

Има ли откъси, изречения или думи, за които много те е боляло, че са отпаднали по една или друга причина? Как се режат такива част от цяло, което е изваяно и изпечено с такава любов?

Истината е, че впоследствие повече дописвах, отколкото махах. А по-строгият редактор се оказа майстор Захари Иванов, на когото занесох откъсите, свързани със самото грънчарство. Той хич не ме пожали и в ателието му, докато четяхме заедно, падаха страници, а други неща значително се промениха, но беше за добро.

Като всеки автор, трудно се разделям с написани неща, но имам доверие на хората, които са с мен в процеса и се вслушвам в думите им. Вярата, че вървиш към нещо по-добро, е единственият лек за болезнената любов към собствения труд.

*

Значи сюжетът не понесе промени?

Не, сюжетът не се промени, но се наложи да вмъкна няколко момента, за да „дам шанс“ на героите да се видят „още веднъж, поне за последно“, да си разменят по няколко думи и да затвърдят отношенията помежду си. От днешна гледна точка смятам, че тези редакции бяха значителни и обогатяващи за „Глина“.

*

Разкажи нещо интересно, имаше ли обрати, за които си много щастлива, че са се случили?

Докъм средата на книгата не знаех дали историята ще завърши така, че да налага някакво продължение, или ще се затвори от само себе си. Затова много ми се искаше да си оставя пролука за всеки случай. В главата „Рогач“, която разкрива интересна част от миналото на Велико и усъвършенстването му като майстор, в последната сцена на срещата му с първичната и изкусителна циганка Ратри, когато се обръща, тръгвайки си от нея, в първата редакция на романа мъжът се превръща в елен. В миг този елен свива от пътеката и се шмугва в шубраците, а рогата му падат като тежки сребърни клони, които Ратри взема и отнася със себе си. Този момент на магично преобразяване не беше подчинен на никаква логика в момента на написването. След завършването на книгата обаче сама се убедих, че историята няма потребност да се развива в подобна посока.

*

Какво е посланието, което искаш да уловят читателите с тази книга?

За мен посланието е неразривно от самата история, а тя е посветена на керамиката. Посланието е призив към читателите да се запознаят отблизо с произведенията на бусинските майстори грънчари и с красотата на Трънския край. Да вникнат в духа на българското от онова време и да му отворят пространство и днес, в своя живот – посредством почитта към красотата и автентичността на народните занаяти.

*

Да поговорим малко зa писателските ти навици? С какво се занимаваш и кога намираш време за писане?

Към момента се занимавам професионално с маркетинг и работя на пълен работен ден. Намирането на време за писане е истинско предизвикателство и за жалост струва скъпо в личен план. Но тъй като е въпрос на непреодолима лична потребност, търся баланса ежедневно. Времето за писане понякога е откраднато от съня и почивката, друг път е наместо свършването на нещо в чисто битов аспект, но като цяло за жена в зряла възраст се оказва много предизвикателно и трудно занимание.

*

Имаш ли си рутина? Къде, по кое време и при какви условия пишеш най-добре?

Истината е, че за да пиша, трябва да изляза извън рутината, която ми налагат обстоятелствата на работеща майка. Обичам тишината и усамотението, но рядко мога да си ги осигуря в пълна степен, затова се случва да пиша при всякакви обстоятелства (визирам главно нещата, свързани с блога, които са също чисто авторско съдържание). И знаеш ли, хората около мен често се изненадват от процеса – аз съм при тях, но ме няма едновременно – толкова се вглъбявам, че изключвам цялата околна реалност и това продължава с часове.

*

А имаш ли техники, които карат писането да тече, дори когато се отчаеш, че си стигнала до място в текста, след което сякаш няма път?

От моя опит мога да споделя, че работеща техника, когато писането „зацикли“, е четенето. И не толкова на художествена литература, а на друго, свързано пак с темата, по която пишеш. Въпросът е да не излизаш от това, в което си, защото след всяко „излизане“ връщането е трудно и със сигурност се губят онези фини нишки, които придават плътност и автентичност на историята. Просто е нужно да поемеш въздух, премисляйки отново през други образи. За мен също работят добре разходката и кратката почивка.

*

Какви книги обичаш да четеш? Имаш ли любими съвременни български автори?

Най-голямата ми страст е художествената литература, но напоследък чета всичко, което ме интересува по дадена тема – научни текстове от всякакво естество. В момента наслада ми носи чудесно написана биография на Златю Бояджиев, чието творчество ме заплени покрай едно от моите пътешествия наскоро. От съвременните български автори изключително близка като сетивност ми е Радостина Ангелова.

*

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Трудно ми е да дам съвет, тъй като писането не е нещо, което се учи на теория. То е потребност, на която откликваш, за да живееш. За духа писането е онова, което е ловът за тялото – без храна няма как да оцелееш. Единственото, на което можеш да се учиш, е ловкостта, а това става през опита: да наблюдаваш, да съзерцаваш, да опознаваш територията, да се движиш безшумно и да не забравяш, че докато гледаш с едното око пред теб, другото, затвореното, трябва да гледа навътре в теб. В научаването как да изравняваш световете – вътрешния и външния – ставаш достатъчно ловък.

———————————-

*Хиат – струпване на гласни звукове в изречение

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one × 5 =