“Не можеш да я имаш, но я искаш. Мен можеш да ме имаш, но не искаш мен…”
Из романа „Трети шанс“ на Валентина Мизийска, издателство Ентусиаст.
“Пътуваме в мълчание известно време. Паркира до Руски паметник. Първото кафене, в което влизаме, изглежда много зле. Тясно, задимено, гъсто населено. Само поклащам отрицателно глава в отговор на погледа му. Не става за интимни разговори – нито за обяснение в любов, нито за раздяла. Напускаме.
Вървим един до друг, опитващи да се спасим от ледения вятър, пъхнали ръце дълбоко в джобовете, като че ли от страх неволно да не се докоснем. Отсреща има друго заведение. Отблизо дори изглежда по-добре.
– Едно еспресо – казва той на сервитьорката.
– За мен капучино – казвам аз и сядам срещу него. Той само маха шала си и разкопчава якето си. Аз се събличам и започвам да треперя, не от студ.
Мълчим, докато сервитьорката ни донесе поръчката. Мълчим и докато разбъркваме кафетата без захар. Късметчетата в чинийките остават недокоснати. Той чака мен – да си го прочета, да го покажа, както всеки път. Да кажа нещо или да започна да говоря за онова, което трябва да си кажем само тук.
– Виж – произнасям с усилие, защото с проговарянето сълзите ми започват да напират, – знам, че има друга… – Вдигам ръка в знак да не ме прекъсва. – Да си говорим откровено. Усещането ми е, че няма за кога…
Мълчанието отново се намества между нас. Посягам към късметчето си – „Радост“. Той също гледа своето. Не чакам реакцията му. Може би „любов“? Навива го обратно и го оставя в чинийката.
– Не знам какво да кажа… – казва тихо.
Гледам в капучиното си. Толкова въпроси имам, но и отговорите им знам. И уж не искам да ги чувам, а нещо ме влече нататък.
Разгледах профила на Жана във фейсбук, интересите ѝ. Можеше да ми е най-добра приятелка. И е красива – толкова, че чак не мога да си изкривя душата и да отрека. Така усмихната, щастлива. Щом аз – жената – я харесвам, как няма да се влюби в нея мъж. Обича предаванията, които аз обичам. Харесва филмите, които аз харесвам. Слуша музика, която и на мен ми е любима. Значи си приличаме по толкова неща.
Но е по-новата и непознатата. По-цветната, по-хубавата от мен. Аз съм си старата и избледнялата до сиво.
Той гледа в кафето си. Може би засрамен, може би малко тъжен.
– Знам как се чувстваш – произнасям и той вдига поглед с тревога. – Знам как се случват тези работи. За жалост или за щастие, не питат, като идват – завъртат ти главата, разболяват те. Знам, че не е виновна тя. Не си виновен ти…
Гледа в очите ми и виждам, че изпитва благодарност. Сигурно защото не съм агресивна. Или защото го разбирам. Или защото му давам повод да говори за това.
– Знам, че в момента с всеки коментар бих те подразнила…
Не отговаря. Не променя погледа си и не прави нищо. Сякаш се е вкаменил.
Не искам тази вкамененост да запомням. Обожавам гения му – да разсмива с прости думи, с нестандартен хумор, да се раздава, да не е фалшив. Да преживява тежко критики, но да не се гордее от ласкателства. Тази картина бих желала да запомня.
– Нищо не се е случило – произнася той, едва се чува.
– Достатъчно ми е да знам, че искаш да се случи.
А случиха ли ти се хубави неща с мен? Не само двете ни деца, а нещо друго случи ли ти се? Да кажеш утре, че не би забравил как се запознахме, как заживяхме заедно веднага, как за осемте години от съвместния ни живот не сме събрали даже осем дни раздяла. Как нито веднъж не сме се карали сериозно, че да ни се прииска да се разделим дори за миг.
– Има ли… – И спирам. Не, ще се разплача и после няма да успея да се спра. – Има ли нещо, което да ви пречи да сте заедно? – Той кима. Знам за децата ѝ, за отношенията ѝ с онзи мъж. – Омъжена ли е?
Не отговаря. Аз пак знам отговора. Знам и защо не казва нищо. Би прозвучало гибелно, че е без брак. Свободна!
А всъщност няма смисъл от въпроси с ясни отговори. От текст между редовете. От многозначително мълчание. От диалози с предварително написан текст.
Не можеш да я имаш, но я искаш. Мен можеш да ме имаш, но не искаш мен.
– А тя… добър човек ли е? – Все едно го питам: „В добри ръце ли те оставям?“ Мамка му, звуча ужасно зле! – Имам предвид, ако е стойностен човек, то можете да си останете приятели…
Обичам те, как да ти го покажа? Дори когато ми обръщаш гръб, когато знам, че няма да съм същата без теб, когато ме боли от теб, а теб не те боли за мен, обичам те и ти желая само хубави неща.
Ти беше ли щастлив с мен?
*
Плача. Никой не опитва да каже нещо, за да ме успокои. Сякаш търпеливо чакат насред сълзите си да се смиря сама.
– Чувствам се обезценена – казвам. – Като две стотинки…
– Защо? – ме пита тя. – Защо като две стотинки?
– Защото, ако бях по-ценна, той нямаше да иска така лесно да се раздели с мен. Сложи ме на кантар и ме обезцени пред нещо, което все още не е доказало, че е добро отвъд външния си вид. Избра другата, намести я в мечтите си. Беше готов да гледа чуждите деца заради непозната… Забрави своите просто защото те вървяха с мен!
Тя кима, но не го поглежда. Аз обаче знам, че го следи.
– И две стотинки са ми много – казвам, бършейки носа си със салфетката. – Човек се радва, като види две стотинки на земята. Прибира си ги и ги счита за късмет.
*
– Трябва да приключиш с това – едно от последните неща, които казвам в заведението, където няма да се върна повече. Обличам се, но с връхната ми дреха ми е още по-студено. – Трябва да решиш коя. И то до два-три дни.“
***
Из романа „Трети шанс“ на Валентина Мизийска, издателство Ентусиаст.
Още откъси от книгата:
“Аз съм жена с разбито на ситни късчета сърце и пламнали две бузи от обръщане…”
*
„Докато съм събирала разпръснати частици от душата си, всичко се е повтаряло.“
Трийсет и седем годишната Ани има всичко: тя е щастливо омъжена, отдадена майка на две чудесни деца и търсен специалист с динамична професия. Затова когато със съпруга ѝ изпадат в ситуация на продължителна финансова криза, тя не се съмнява нито за миг, че нещата ще се подредят. Все пак животът я е дарил с най-важното: сплотено семейство, което може да се справи с всичко, стига да е цяло.
Любовта е едно от най-могъщите чувства на света. Като такова тя е също неудържима, неустойчива, непредвидима, способна да пропука и най-силното ядро. Докато вниманието на Ани е посветено на сложен и ангажиращ проект, семейството ѝ малко по малко се руши. Разпадът му я сварва неподготвена, невярваща, наранена. Защото една слабост ражда тайни, а тайните се крият зад лъжи.
Колко граници могат да бъдат прекрачени и колко грешки – да бъдат простени? Дълъг ли е пътят към доверието и даваме ли шанс на себе си, когато даваме пореден шанс другиму? Понякога съвсем малко ни е нужно, за да осъзнаем, че това, което мислим, че имаме, е и това, което ни пречи да продължим напред и да постигнем най-добрата версия на себе си.
***
Валя обожава математиката и литературата. От малка чете много и постоянно предизвиква себе си с нестандартни задачи. Завършва Природо-математическата гимназия в Бургас, специализира икономика в София и в продължение на 15 години работи в рекламния бизнес, където планира и организира промоции, ръководи екипи и управлява финанси, пише рекламни текстове и сценарии за клипове и събития. Била е главен редактор на корпоративното списание на Toyota, където също така е и автор на няколко лайфстайл рубрики. Има публикации в списанията Grazia и Casaviva. В началото на 2017 г. създава сайта bgstoryteller.co, където подготвя статии със съвети за творческо писане, препоръчва книги и прави интервюта с български и чуждестранни автори за майсторството в занаята.
Валя цени прецизността в дълбокия сюжет, многопластовите образи и оригиналните структури в литературата и киното, но най-много обича да има с кого да ги анализира. „Неуморно анализиращ ум и сърце, пълно с емоции“ – така я характеризират приятелите ѝ.
Щастливо омъжена е и има три дъщери.
